+

         Аз съм толкова сам, толкова далече от хората и изолиран от света, че съвсем не е изключено всичко, което мисля и сънувам, да е колкото фалшиво, толкова и истинско.

         +

         Господ беше добър към мене: още като студент се оказах извън закона. Син на миньор - сигурен кандидат за една авантюристична кариера. Но моралът на баща ми и духът на поета-философ Лучиан Блага ме спасиха от това изпитание.
         По-късно Добрият Господ, като видя как вървя като някакъв идиот или донкихот по ръба на вулкана (бях тръгнал да се боря сам със сталинизма, възродил се след 1956-а, като междувременно ме предадоха жена ми и най-добрите ми приятели!), за да ме спаси от най- лошото, ме хвана за яката и ме прибра в затвора. Така се спасих от смъртта и като приех в замяна да престоя в това Чистилище, започнах да чакам Страшния съд за всички онези, които от страх и подлост ме изпратиха на три процеса.

         +

         Заспивам много трудно. Сънувам много, понякога това са цели „сериали“. Много рядко запомням онези сънища, което през деня ми изглеждат напълно лишени от смисъл. Помня само сънищата за затвора и тези с моите родители.
         Като преценявам тези близо 200 сънища (които преброявам насън и сравнявам, в които се виждам арестуван, бит, измъчван, затварян в килия или изпращан на лагер), питам дали травмата, преживяна след тези три последователни присъди в кресчендо (1 година, после 3 служебни, след това 7 години каторжен труд, последвани от принудително местожителство в мина Петрила и Крайова) не ми създадоха комплексите за фрустрация и клаустрофобия.

         +

         Най-тежките и ужасни сънища на стари години ми се струват, че са тези, които следват подир вечерните ми четения. Когато се мъча да решавам някои литературни, философски или политически проблеми, за които съм мислил през деня.

         +

         Борхес вярваше, че цялата световна литература е ЕДИННА: сякаш един човек пише една книга или пък всеки писател е само нищожна частичка от цялото.
         Следвайки логиката на тази превъзходна метафора-откровение, бих предположил, че страданието на цялото човечество е всъщност страдание на един-единствен човек, на този, който пише тази единствена ЕДИННА КНИГА - и това е Христос.

         +

         (Интересно е, че Христос е говорил малко, рядко и кратко. И почти не е писал. Всъщност, веднъж като че ли е написал с пръст върху земята някакви думи. Но никой не е успял да ги прочете. Виждайки какъв е нашия свят, предполагам, че единствената дума, която би написал той е била: „Напразно“.)

         +

         „Страданията за мен - споделям аз пред своя приятел Зомер - са вид инвестиции: литературни, религиозни, политически.“

         +

         Имам своите причини да приемам моите страдания (както и страданията на роднините ми) за първична материя, от която ние, хората, се опитваме да построим нашата малка Надежда.

         +

         Зомер предполага, че руснаците трупат страдания, за да предизвикат религиозен дъмпинг...

         +

         Феноменална идея! В идващия нов век, когато целият християнски свят окончателно изгуби вярата си, руснаците като изпод земята ще извадят святкащите пръчици на простата и истинска религиозност...

         +

         Невероятно! Руснаците обичат своите страдания и не могат да живеят без тях, подлагайки се на дълги и мъчителни изпитания. Унгарците приемат страданията като несправедливо наказание, поляците - като предизвикателство от Небето, а ние, румънците, като тежка и срамна болест, от която може да ни излекува само някой ангел.

         +

         Трябва да се предположи, че революцията е нещо повече от смяната на един политически режим или на един обществен строй. Мисля, че става дума за промяна в околната среда, климата, разместване на магнитните полюси, настъпление или отстъпление на ледниците.

         +

         Моят дядо вярваше, че някога с една част от човечеството е бил направен експеримент - била е изсипана (от кого и с какво право?) в гигантския Атанор (съд, използван от алхимиците) и тази част е останала вътре и е била затисната в него. Докато един ден (ден на откровението!) не се появи един нов Фауст и не повдигне капака на Атанор. Тогава е напълно възможно вместо човекът от нов вид пред нас да се появи нещо ангелоподобно (а може би и демонично!), едно философско чудовище. Кой знае?... Човекът е мярка ( и не е!) за всички неща.

         +

         Кой би повярвал, че на стари години бих се заловил да чета, при това с огромно удоволствие, „Разговори с Гьоте“ на онзи ангелоподобен Екерман, когото винаги съм отнасял към категорията на типичните блюдолизци, хранещи се от трохите на трапезата на обожавания от тях гений.

         +

         Днес животът на Гьоте, на този официален гений, на този гигант на земния дух, по немски делови, бестрашен и спокоен, ми се струва екзотичен, небесен, фантастичен.

         +

         „Разбираш ли - казва Гьоте, - кръгът от чудесни хора, с които те свързват добри отношения и към които ти непрекъснато и с удоволствие се връщаш, това аз наричам Родина".

         +

         Великолепно казано! Родината - това е мястото, към което се връщаш винаги с удоволствие, не искаш да избягаш или не изпитваш отвращение.
         Неколцината приятели, градчето, театъра, прекрасните вечери, безкрайните разговори за изкуството, философията, науката.
         И нито следа от национализъм, религиозна или расова нетърпимост. Нито сянка от скука или тревога. И никаква смърт.
         Блажена Аркадия!

         +

         Прелиствайки вече прочетеното от Лайбниц, аз, по причини строго научни, логически-обективни, съм принуден да призная, че този свят в крайна сметка е най-добрият от всички светове... Ако обаче си го представя без хора, истории, идеологии...

         +

         Всъщнност аз предполагам, че човекът, този убийствен и самоубийствен биологически вид сигурно ще изчезне.
         Човекът ще изчезне както например са изчезнали гигантските влечуги.
         След десет милиона години равновесието в света ще се възстанови. Монадите ще се изчистят от всички глупости и прогреси, всичко ще се върне към божествената хармония на Началото.

         +

         Ако анализираме внимателно основните митове (препрочитайки Мирча Елиаде), можем да забележим, че редом с идеите на продължаващия и многообразен Генезис, постоянно се явява и Падението - по-точно Грехопадението, изгнанието от Рая, а също и грехове като идолопоклонството, жестокостта, изкушението...

         +

         Монадата, разбира се, се стреми да се извиси към светлината, също както и да слезе към мрака, за да се превърне накрая в нищо.
         Но падението не означава край, това е само компрометиране, погазване на договора или акта за раждане. След всяко падение трябва да има покаяние, състрадание към всичко и всички, и едва след това може да се отвори място за новото Битие.
         Всъщност на мен всеки път ми се струва, че процесът на деградация не може да се спре - ние излизаме от мита и минавайки през края на света, се превръщаме в първична материя за продължаващото Битие на възможните светове.

         +

         Църквата, както и светската власт, се разминават не само теологически, но и в съзнанието на хората. Колко жалко!
         Би било абсолютно необходимо - в нашата научна и военизирана епоха, в практиката на университетите и лабораториите, изучаващи материята - животът ни да се измени и в него да присъства поне малко християнски морал.

         +

         За разлика от газелата, която, изтръгнала се от ноктите на леопарда и забравила ужасната уплаха, след три минути вече спокойно пасе, ние, хората, притежаваме онтологическа система, в която страхът се излъчва в продължение на много години, дори и след като първопричината за него се е изтрила от нашата памет.

         +

         И така: аз не мога нито да чувствам, нито да любя, нито дори да се храня в ноктите на страха. Моята свобода не е нищо друго освен отсъствието на страх, игнорирането или забравата на този страх. Но както и да го изтривам, както и да го прогонвам от паметтта си, той пак ми се явява насън, отново и отново се връща при мен и аз осъзнавам, че загубата на свобода е нещо може би по-страшно от живото дране на кожа или публичното гилотиниране.

         +

         Когато лошото се сменя от още по-лошо, последствията са такива: всичко лошо се превръща в обикновено, става закон или принцип (на войната или мира). Властелинът убива цялото семейство на своя предшественик, издига своя род и започва да обира своите сънародници. От всички страни започват да прииждат варвари - диви и гладни! - и те са премного и безпощадни.

         +

         Надеждата - това е еврейска ерес, зле преведена на езика на християнството.
         Трябвало е да се измисли идеята за задгробния живот, тъй като земният вече отдавна е бил изгубил смисъла си.
         Адам не е имал майка. Не имало на кого да поплаче на гърдите, затова била измислена Мария.
         Пресветата Богородица поела тялото на своя син от кръста - първият политически затворник и мъченик в историята.

         +

         Жаждата за власт, жаждата да употребиш власт, жаждата да удържиш властта на всяка цена!
         (Няма възможност да се върнеш към властта, да промениш решението, което веднъж си взел, можеш само да паднеш от високо и да си строшиш врата.)

         +

         През целия си живот аз не съм срещал (дори сред днешните пенсионери, бивши партийни активисти) поне един, който да се е разкаял за своите грешки.
         У тези хора няма нито жал, нито любов към себеподобните, към народа.
         Вместо това - само хули и нападки към честните хора.

         +

         Емоционална загуба на паметта. „Ех - въздъхват те, - нима в наше време беше възможно това?“
         Епохата на Георге Георгиу Деж и на съветските му покровители сега им се привижда обградена с ореола на изобилието - хляб, масло, месо, ред и дисциплина.
         Ако утре пристигнат с "освободителна мисия" съветските танкове, те първи ще ги посрещнат с цветя...

         +

         Като препрочитам историята на средновековните ереси, аз с удивление (но и с радост!) констатирам, че одобрявам и се присъединявам - по ред ???- към тях.
         От философска гледна точка ги намирам за по-логични и по-човешки, отколкото цялата съвкупност от догми на официалната църква.
         Моето християнство, разбира се, е примитивно, то е езическо и еретично, достатъчно освободено и антидогматично (при това и антидържавно!).

         +

         И все пак, мисълта, че ние не сме продукт на Сътворението и че светът не е сътворен от Пантократора, че Той само от жалост случайно ни се е явил да ни помогне - да, всичко това ме плаши и отчайва.

         +

         Защото... защото Господ, който не е наш Отец, от същото чувство на жалост е бил принуден да ни обрече на гибел и по този начин да спаси света, животните, дърветата, въздуха...

         +

         Дълбоката печал от моето чудесно детство: мисълта за това, че баща ми никога няма да ми купи колело.

         +

         Дълбоката печал от моята младост: че няма да избегна казармата, униформата, войната.

         +

         Дълбоката печал от моите зрели години: че затворът няма да ми се размине, защото през времето, в което се родих, затворът бе нещо като скарлатината за децата.

         +

         Дълбоката печал от моята старост: че светът е абсурден и чe от това няма друг изход, че и най-учените мои колеги не могат да видят бъдещето заради мъглата, че всички ние се движим с гръб към вчерашния ден, че смъртта скоро ще ме застигне, подобно на безумна стрела, пусната в гръб, че ще си отида, без да разбера смисъла на моя живот, кой всъщност съм бил в този глупав край от света и историята.

         +

         Не искам никой да ме съжалява за несправедливостите, които преживях, защото просто съм ги забравил.

         +

         Намирам, че яростният атеизъм на днешните активисти е много по- оправдан, отколкото в началото на революцията. Тогава религията беше „опиум за народа“, а сега, обратното, в своето ново (политическо) преображение, тя е вече „опиум за вождовете на народа“. Църквата е институт, който трябва бързо да се замени (да се разруши е по-лесно, отколкото да се замени с друго!), доколкото клирът се явява нещо като пропагандистки корпус с авторитет сред народа.

         +

         Емил Мишел Чоран. Успях да намеря само две негови книги: „Наръчник по разложение“ и „История и утопия“.

         +

         Ако сравним Чоран с Лучиан Блага, бих го нарекъл превъзходен каменоделец. Но той никога няма да построи катедрала. И дори собствен дом.
         Не знам защо, но Чоран ми напомня за престарелите пенсионери, които в продължение на години - до края на земния си път - се наслаждават на свободата и безметежността, с неприкрит фанатизъм и усърдие подготвят гроба си и размишляват над завещанието си.

         +

         Философията се превръща във философстване заради философстването, както текстовете стават литература, а метафорите просто стилистически находки.
         Чоран е велик поет на езика (и чрез езика - на мисълта!), и той е направил своя избор и стил та живота си: преодоляването на изкушенията и съблазните.

         +

         Жулиен Грийн пише в своя дневник: „В Русия е имало религиозна секта, в която практикували ритуала на кастрация. В момента на операцията юношата трябвало да извика: „Сбогом, звезди, езера, гори!“ (Вместо да каже: „Сбогом жени и момичета!“ - Нали целта на кастрацията била да се избави младежът от женския чар.)

         +

         Ужасно. И символично. Без Ерос няма живот, няма нищо.
         „Където няма любов, няма нищо!“ - казваше нашият голям писател Марин Преда.

         +

         Аз не мога да приема философската или религиозната кастрация, тоест, отиването в манастир или влизането в някоя политическа партия.
         „Прощавай, свобода, довиждане слава, лека нощ, истина!“
         Всяко непоколебимо убеждение е за мен едно екзистенциално василие. Всяка привързаност към някаква идея означава кастрация на онзи орган, с чиято помощ ние различаваме идеите, сред които живеем.

         +

         За разлика от газелата, която, изтръгнала се от ноктите на леопарда и забравила ужасната уплаха, след три минути вече спокойно пасе, ние, хората, притежаваме онтологическа система, в която страхът се излъчва в продължение на много години, дори и след като първопричината за него се е изтрила от нашата памет.

         +

         И така: аз не мога нито да чувствам, нито да любя, нито дори да се храня в ноктите на страха. Моята свобода не е нищо друго освен отсъствието на страх, игнорирането или забравата на този страх. Но както и да го изтривам, както и да го прогонвам от паметта си, той пак ми се явява насън, отново и отново се връща при мен и аз осъзнавам, че загубата на свобода е нещо може би по-страшно от живото дране на кожа или публичното гилотиниране.

         +

         Когато лошото се сменя от още по-лошо, последствията са такива: всичко лошо се превръща в обикновено, става закон или принцип (на войната или мира). Властелинът убива цялото семейство на своя предшественик, издига своя род и започва да обира своите сънародници. От всички страни започват да прииждат варвари - диви и гладни! - и те са премного и безпощадни.

         +

         Надеждата - това е еврейска ерес, зле преведена на езика на християнството.
         Трябвало е да се измисли идеята за задгробния живот, тъй като земният вече отдавна е бил изгубил смисъла си.
         Адам не е имал майка. Не имало на кого да поплаче на гърдите, затова била измислена Мария.
         Пресветата Богородица поела тялото на своя син от кръста - първият политически затворник и мъченик в историята.

         +

         Жаждата за власт, жаждата да употребиш власт, жаждата да удържиш властта на всяка цена!
         (Няма възможност да се върнеш към властта, да промениш решението, което веднъж си взел, можеш само да паднеш от високо и да си строшиш врата.)

         +

         През целия си живот аз не съм срещал (дори сред днешните пенсионери, бивши партийни активисти) поне един, който да се е разкаял за своите грешки.
         У тези хора няма нито жал, нито любов към себеподобните, към народа.
         Вместо това - само хули и нападки към честните хора.

         +

         Емоционална загуба на паметта. „Ех - въздъхват те, - нима в наше време беше възможно това?“
         Епохата на Георге Георгиу Деж и на съветските му покровители сега им се привижда обградена с ореола на изобилието - хляб, масло, месо, ред и дисциплина.
         Ако утре пристигнат с „освободителна мисия“ съветските танкове, те първи ще ги посрещнат с цветя...

         +

         Като препрочитам историята на средновековните ереси, аз с удивление (но и с радост!) констатирам, че одобрявам и се присъединявам към тях.
         От философска гледна точка ги намирам за по-логични и по-човешки, отколкото цялата съвкупност от догми на официалната църква.
         Моето християнство, разбира се, е примитивно, то е езическо и еретично, достатъчно освободено и антидогматично (при това и антидържавно!).

         +

         И все пак, мисълта, че ние не сме продукт на Сътворението и че светът не е сътворен от Пантократора, че Той само от жалост случайно ни се е явил да ни помогне - да, всичко това ме плаши и отчайва.

         +

         Защото... защото Господ, който не е наш Отец, от същото чувство на жалост е бил принуден да ни обрече на гибел и по този начин да спаси света, животните, дърветата, въздуха...

         +

         Дълбоката печал от моето чудесно детство: мисълта за това, че баща ми никога няма да ми купи колело.

         +

         Дълбоката печал от моята младост: че няма да избегна казармата, униформата, войната.

         +

         Дълбоката печал от моите зрели години: че затворът няма да ми се размине, защото през времето, в което се родих, затворът бе нещо като скарлатината за децата.

         +

         Дълбоката печал от моята старост: че светът е абсурден и чe от това няма друг изход, че и най-учените мои колеги не могат да видят бъдещето заради мъглата, че всички ние се движим с гръб към вчерашния ден, че смъртта скоро ще ме застигне, подобно на безумна стрела, пусната в гръб, че ще си отида, без да разбера смисъла на моя живот, кой всъщност съм бил в този глупав край от света и историята.

         +

         Не искам никой да ме съжалява за несправедливостите, които преживях, защото просто съм ги забравил.

         +

         Намирам, че яростният атеизъм на днешните активисти е много по-оправдан, отколкото в началото на революцията. Тогава религията беше „опиум за народа“, а сега, обратното, в своето ново (политическо) преображение, тя е вече „опиум за вождовете на народа“. Църквата е институт, който трябва бързо да се замени (да се разруши е по-лесно, отколкото да се замени с друго!), доколкото клирът се явява нещо като пропагандистки корпус с авторитет сред народа.

         +

         Емил Мишел Чоран. Успях да намеря само две негови книги: „Наръчник по разложение“ и „История и утопия“.

         +

         Ако сравним Чоран с Лучиан Блага, бих го нарекъл превъзходен каменоделец. Но той никога няма да построи катедрала. И дори собствен дом.
         Не знам защо, но Чоран ми напомня за престарелите пенсионери, които в продължение на години - до края на земния си път - се наслаждават на свободата и безметежността, с неприкрит фанатизъм и усърдие подготвят гроба си и размишляват над завещанието си.

         +

         Философията се превръща във философстване заради философстването, както текстовете стават литература, а метафорите просто стилистически находки.
         Чоран е велик поет на езика (и чрез езика - на мисълта!), и той е направил своя избор и стил та живота си: преодоляването на изкушенията и съблазните.

         +

         Жулиен Грийн пише в своя дневник: „В Русия е имало религиозна секта, в която практикували ритуала на кастрация. В момента на операцията юношата трябвало да извика: „Сбогом, звезди, езера, гори!“ (Вместо да каже: „Сбогом жени и момичета!“ - Нали целта на кастрацията била да се избави младежът от женския чар.)

         +

         Ужасно. И символично. Без Ерос няма живот, няма нищо.
         „Където няма любов, няма нищо!“ - казваше нашият голям писател Марин Преда.

         +

         Аз не мога да приема философската или религиозната кастрация, тоест, отиването в манастир или влизането в някоя политическа партия.
         „Прощавай, свобода, довиждане слава, лека нощ, истина!“
         Всяко непоколебимо убеждение е за мен едно екзистенциално василие. Всяка привързаност към някаква идея означава кастрация на онзи орган, с чиято помощ ние различаваме идеите, сред които живеем.

         +

         През моята безпътна, трагично пропиляна младост ме призоваха в армията. Отидох, после дезертирах и отново служих. Умирах и възкръсвах и не знам защо постоянно ме боляха зъбите.
         През свободното си време тогава аз жадно четях, постоянно се страхувах да не ми отнемат книгата...

         +

         Между 1950 и 1955 година експериментирах, пишех рядко, от време на време, учено, без компас, без цел, а корабът, с който плувах беше салът „Медуза“.

         +

         В продължение на две години (1955 - 1957) пишех всеки ден, като луд, по балкони, мазета, кръчми, на работа.
         Всичко това загина - беше изгорено след моето арестуване.

         +

         В затвора и в мината, в продължение на цели седем години, аз разказвах и онова, което бях вече написал, и онова, което продължаваше да ври в моя възпален мозък.
         Но имах усещането, че съм в невярна посока.

         +

         Вече от десет години (по-точно от 2 август 1977, от деня, в който бях „отчислен“ и ме третираха като циганин-конекрадец!) - ако само за ден престана да пиша, сигурно ще трябва да взема цианкалий или да се отровя с газ.
         През свободното си време чета, мисля, живея.
         Но сега моето писане е нещо като средновековното „ars bene moriendi“.

         +

         Времето - годишното време - сега е на Смъртта.
         Цялата научно-фантастична литература е едва ли не апокалиптически свързана с идеята за Пространството и Времето.
         Времето като пространство и пространството като време.

         +

         Говори се дори за „изобретателите на новото време“.
         Срещал съм различно разбиране на физическото време (човешкото), на математическото (безкрайното), на библейското (божественото). И ако може да се излезе от Пространството, то защо да не може да се излезе от Времето?

         +

         В Апокалипсиса Ангелът извика: „Време вече няма да има!“ Но ние повярвахме на това толкова, колкото повярвахме и на Маркс, който през 1848-а изкрещя, че повече няма да има държави. Ако „страната“ е исторически производно Пространство, то „държавата“ не може да бъде друго, освен производна на Времето.

         +

         Но старостта (която не е въпрос на възраст, а съзнание за минали или изгубени възрасти) ме заставя в моменти на равносметка да употребявам в качеството на производно свещено и мирско време такива понятия като: глупаво време, псевдовреме, аут-тайм, нула време, време на мимолетни удоволствия, време за чистилище, адско време и т. н.

         +

         Прочетох „Историята на религиите и религиозните вярвания“, том първи и том втори от Мирча Елиаде.
         Намирам, че съм направил някои много глупави и субективни бележки нощно време, веднага след прочита:
         „Библиографии толкова, колкото звездите на небето. След три информации, намерени в книгите, трябва да направя следното заключение: Тези около 30 000 цитата ме карат да мисля, че аз нищо не зная и в нищо не вярвам. Гигантският обем на този материал направо ме убива! Невероятна, безумна информация! Цитат като този: „Жителите на Калос разговарят с дърветата“ - ме довежда до екстаз и аз мисля за гората, любовта, за сватба в небесата. А той бърза нататък. Вече е стигнал до Австралия, при аборигените, а после от вярванията на арабите и келтите отново се връща при култа към камъка.“

         +

         Той ме потиска и унижава. Превръща ме в едно нищо. Този потоп от религии, тази невероятна информация за тях направо убива у мен моето примитивно религиозно чувство!

         +

         Когато той, Мирча Елиаде, започне да умира, как ли ще го извика Оня? С какво име, на кой език?
         Що се отнася до мен, за да не се заблудя в тази джунгла, наречена История на религиите, когато настъпи последният ми час, аз просто ще прошепна само думичката „Мамо!“

         +

         Какво е това интелектуалец? В етюда, който написах през 1945 година, аз се опитах със средствата на обикновеното есе да намеря някои ориентири, сочещи яснотата на съзнанието в противоположност на жестоката бъркотия през войната или след 23 август 1944-а.
         И ако сега не греша, тогава отбелязах четири или пет условия sine qua non и признаци на интелектуалеца (реален или въображаем):

         1. Да бъдеш интелектуалец (не е нужно непременно да имаш диплома, потвърждаваща професията или специалността ти) означава на първо място да притежаваш ясен поглед върху основните факти и събития около теб.
         2 . Да бъдеш свободен в своите мисли, идеи и дела, а също и в приемането на определени ценности. Тоест, да можеш да избираш безпристрастно, спокойно, без предразсъдъци най-доброто решение - не за себе си, а за народа, част от когото си и ти. Да умееш да виждаш далече напред, в бъдещето, да мислиш логично, социологически, политически зряло.
         3. Да бъдеш непреклонен, смел войник в борбата за крайните ценности (Доброто, Истината, Красотата), за да не бъдат сразени или подменени с икономиката, политиката, с материалните ценности.
         4. Да не изгубиш любовта си към обикновените хора, към техните реални ценности и нужди.
         5. Да приемаш историята на своята страна без комплекси (но и без високомерие), без гняв и мнителност. Да отхвърляш както крайния национализъм, така и злобния, догматичен космополитизъм.

         +

         Преди няколко години под сурдинка ми разказаха следния виц: един журналист тръгнал по света да търси щастливи работници. В Германия работниците излезли на демонстрация: искали и петък да стане неработен ден. В Америка - стачка: настоявали за тринайсета и четиринайсета заплата. В Англия - скандал: искали двойни заплати... Само в Румъния - голяма веселба, играят хора, пеят. Защо? Попитал журналистът. „Пуснали са свински кокали по магазините!“ - извикал един от щастливите работници.

         +

         На другия ден, на друга опашка, чух подобен виц, по-точно вариация на първия.

         +

         Късно вечерта на прозореца на леля Виктория почука детско пръстче. „Какво искаш, Георге?“ - попита леля Виктория. „Мама ме изпрати да попитам сварихте ли си супата.“ - „Да, Георге, готова е.“ - „Тогава мама ви моли да й услужите с кокалите. И тя ще вари супа.“

         +

         Зловещ, идиотски виц! И все пак, верен. Макар да зная какво е това хумор, смях и сълзи, винаги се плаша, когато чуя този vоx populi.
         Струва ми се, че да свикнеш с бедността и мизерията е по-опасно, отколкото от самата бедност. А тези не кой знай колко мъдри анекдоти доказват, че ние твърде отдавна сме се отделили от реалните факти, от мизерията, от ясното й осъзнаване. Преминали сме дори своя собствен праг на смеха, намираме се вече на последния праг на отчаянието: смеем се над самите себе си, размишляваме за себе си, вече не се оплакваме.
         Възвратната страдателност на тези активни глаголи ни извежда от действителността и ни хвърля назад, към мрака на Средновековието, към неизлечимата и безгранична покорност.

         +

         /Моята съпруга Лимпи бърза да излезе: в магазин „Диадема“ щели да пуснат яйца!/

         +

         Аз не съм съвременен писател или читател.Чета много, но моят избор е инстинктивен, а вкусовете ми са формирани още в детството и са съхранени до ден днешен. Не са подвластни на модата или на снобизма. Прочетох Марсел Пруст на възраст, когато реших, че ще мога да го разбера без усилие, без критически подпори, че ще ми достави наслада.
         Като спокойно море, в което мога да вляза без спасителен пояс.

         +

         Великите класици на прозата и театъра прочетох два пъти: първият път през младостта (това беше запознаване) и вторият - на стари години (когато, предполагам, че ги разбрах). Между тези две четения в моя случай, както и при мнозина от моето поколение, имаше жестоки години и сурови изпитания, типични за Източна Европа. Но този стрес, тези морални и метафизически страдания не успяха да изменят моите критерии и оценки.
         На двайсет и пет години „Бесове“ от Достоевски се оказа интересен и дълбок синтез на руската душа, а сега книгата за мен е библейско пророчество, песен на антипесните, апокалипсис на нихилизма и жестокостта на съдбата човешка. Палачите в тази книга сега за мен са архетипове от света, в който съм живял (без тогава да го съзнавам), в който още живея и в който, за съжаление, ще завърша живота си...

         +

         Може ли бъдещето да бъде поправено настояще?

         +

         Може ли считаме за благоденствие липсата на глад, студ и страх?

         +

         Можем ли да приемем за демокрация всеобщото равнодушие към неравенството и властта?

         +

         Можем ли да вярваме в свободата, когато казваме истината без страх?

         +

         Можем ли да кажем, че куче на верига е просто верига на куче?

         +

         Суета на суетите! Цели четирийсет години дъвчем все едни и същи глупости. Бъдеще, щастие, благополучие, свобода, демокрация (да, и куче на верига!) - и нещо друго, някаква мумия, балсамирана на някакъв си червен площад, край която минаваме и се преструваме, че плачем и вярваме.

         +

         „Нашето противно вчера“, писа някога Емерсън.

         +

         В румънския език няма множествено число за такива думи като „вчера“, „днес“ и „утре“. Всички западни народи ги имат и умеят да си служат с тях.

         +

         „За пролетария - казваше баща ми - национализмът е пълна глупост, за работника е разкош, без който можеш и да минеш.“
         Баща ми наричаше „пролетарии“ надничарите, не членовете на синдикатите, а „лумпенпролетариат“ за него бяха безработните, ратаите, пияниците, скитниците, тоест онези, на които не им бе провървяло.

         +

         Помня брата на майка ми, Алоиз Гласер. Върна се от войната окуцял, беше каруцар при един евреин-гостилничар, пиеше все сам и размишляваше. Татко много го харесваше, особено за това, че чичо Лойза казваше, че след разпадането на Австроунгария е изгубил националността си. Сега той вече не беше нито чех, нито германец, нито унгарец, макар и по произход да беше и чех, и немец и унгарец.

         +

         „Господатата - разсъждаваше чичо Лойза - имат право да преминават от един крал към друг, както и от една партия към друга. Следователно и ние бихме могли да преминаваме от един език към друг, от една националност към друга.
         Ако румънците ми омръзнат, ще се откажа от тях и ще замина... Ще си потърся друга страна, друга националност...“

         +

         Чичо Лойза умря в страшна бедност някъде в Австрия, в Бургенланд. Както и майка ми, той свободно говореше пет австро-унгарски езика.

         +

         Когато се оплаках на мама, че са ме изгонили от театъра, тя най-спокойно, като жените от село, ми каза следното: „Щом като не ти дават да пишеш на румънски, откажи се от румънците и премини на друг език. Никъде не е казано, че сме длъжни да умрем с езика, с който сме се родили.“

         +

         Прибързана, бурна пролет, истинско чудо!
         Като неочаквано нашествие на небесни ангели.
         Ябълките, потънали в цвят, истински млади невести!

         +

         Спомних си какво се случи с мен една нощ, през миналия февруари. Под бремето на тежкия и мокър сняг се счупи моята любима плачеща върба. Няколко дни преди това, гледайки през прозореца, забелязах, че на всички дървета, освен моята върба, са окапали листата, а тя все още ги държеше, макар и силно потъмнели. В мига, когато дървото се счупи, всички тези увяхнали листа изведнъж позеленяха. Изтичах, за да ги докосна.
         Стана същинско чудо: сякаш метафора от Светото Писание!

         +

         Счупената върба я отсякоха.
         „Специалистите“ от нашия двор ме уверяваха, че върбата е мъртва, напълно изсъхнала..
         Но на третия ден по тялото на този мъртвец се появиха пролетни пъпки. Започнаха да се издуват, да се надигат към слънцето. Гледах през прозореца и ми се искаше да извикам: "Христос Воскресе!"

         +

         Идеята, която е обзела Кандид: „Всяка власт е „дясна“, а „левите“ са само бедняците, вдовиците и... литераторите като мен.“

         +

         Мисля, че той е прав. Човек е в равна степен син и на Природата, и на Историята (доведеник на Създателя), в момента, когато получи по- голяма власт от себеподобните си, започва да командва, да диктува, да решава съдбата на другите и иска да съхрани тази функция завинаги, при това светът да му ръкопляска.

         +

         Народът (или етносът), който е възвеличен от Историята, в сравнение със своите съседи, приятели или врагове се мисли за избран да спаси света, и непременно държи да наложи своята система, да изпраща свои войници и свои лозунги зад планини и гори.

         +

         Властта - това е тайната на алхимиците, благодарение на която фашизмът и комунизмът си приличат. Тя застави Църквата да се въоръжи с огън и меч, за да срази еретиците и инакомислещите.

         +

         Противоположното на силата и властта не са слабостта и бедността или смирената и безсилна скромност, а народът, този велик неизвестен, велик подигран комедиен герой, който непременно един ден ще се пробуди и разбунтува.

         +

         Думата „свобода“ в нещастния днес румънски език се превръща все повече в чужд, неясен неологизъм, използван само за целите на демагогията и пропагандата.
         Практически ние винаги сме преживявали мигове на свобода, в редките моменти, когато сме успявали да се освободим (от господари, чужди армии, затвори, каторги и т. н.).

         +

         Що се отнася до тези „упражнения по яснота“, мога да кажа, че моите „освобождения“ предполагат:

         - Отказ от историческото време и географското пространство, в което съм се родил и израснал;
         - Отказ от различни видове идоли (напоследък те досадно се размножиха), определящи моите възгледи и предразсъдъци;
         - Забравяне на почти всичко, което съм прочел, учил, слушал или подражавал;
         - Развитие на моите дълбоки архаични корени на селянин роб, беден и нещастен, размишляващ за своята съдба и за робството си, без гняв и ненавист към небето или обкръжаващата среда.

         +

         Аз загивам. Тези „упражнения по яснота“ - аз си давам добре сметка! - не претендират да бъдат нещо като есета и може би някога няма да бъдат събрани в книга. Тяхната цел е само една трезва подготовка за смъртта.
         Радостта от всеки ред - това е всекидневната ми радост да държа перото и да виждам децата, дърветата, небето, което все още съзирам през прозореца на моята тъмница.

         +

         Няма газ, често спират осветлението, целият ден сме без вода...

         +

         Смирено и просветлено чета дневника на Лев Толстой. Не обръщам внимание на прекалено субективните му съждения за гении като Шекспир, Гьоте, Данте.
         Толстой е бил по руски обсебен от идеята за морала, премного руснак, премного християнин, страстен, догматичен, и при това не можел да понася официалната църква. Бие е и обсебен от идеята, че Изкуството като средство (не като цел) може да просветли душата, да спаси хората и да ги направи по- добри.

         +

         Всяка вечер Толстой беседвал със своя Бог (това било нещо като негов ежедневен отчет).
         Ненавиждал с цялата си душа всичко, което било лишено от любов, страдание, опрощение.

         +

         В своята страна Толстой бил най-непокорният ум на епохата, водил непримирима борба с църквата, царя, армията, подлеците, простаците, невежите, управниците.

         +

         „Единственото и истинското спасение от всички мъки: съзнанието за своята мисия, за това дали е направил онова, за което е бил на тази земя“ (17 февруари 1897)

         +

         При нашето подивяване, когато наоколо няма нищо освен смърт, събития са само сънищата (приключения, пътувания, невъзможни срещи и т. н.), за които - доколкото мога да ги съхраня от забравата - сега се опитвам да разказвам, и които сега анализирам, превеждайки ги от един чужд, незнаен език.

         +

         Едно нещо довежда до недоумение: защо никога не сънувам, че чета или пиша.
         Не сънувам нищо, свързано с книги, библиотеки, писане, писма, макар това да заема голяма част от живота ми.

         +

         Сънищата ми са главно из детството, затвора, ероса и някои натрапчиви идеи: че ме преследват, арестуват, разпитват, затварят...
         Губя всичките си вещи, не мога да намеря пътя, не мога да бягам, преплувам широка река, крия се в някаква гара, срещам родителите си, а те се правят, че не ме виждат, сестра ми плаче на вратата...

         +

         И все пак: защо не сънувам нищо свързано с най- важното в моя живот - книгата?
         Понякога ми се присънва, че съм ученик и са ме изкарали на черната дъска и аз преживявам истински ужас (за кой ли път!), че не мога да реша задачата...

         +

         Макар и от десет години да съм изгубил контакта си със своята прекрасна библиотека в Клуж, аз никога не я сънувам.
         А може би моите книжни приключения да са просто един сън?

         +

         Като чета по-внимателно (и все по-субективно) Дневника на този гигант Лев Толстой (мисля, че като човек той е още по- велик, отколкото като писател), аз разбирам как смъртта е завладявала - всеки ден, малко по малко - неговото същество.

         +

         Животът започва с игнорирането на смъртта, продължава с борбата с нея, а на стари години идва смирението пред нея, приемането й и даже удоволствието от очакването й.

         +

         Ние не знаем нищо за смъртта, освен няколко мита, поверия, освен надеждата и упованието. Повече нищо!
         Дори и Христос на кръста е бил обзет от страха към нея, от съмнението, от чувството за изоставеност: „Лама сабахтани!“

         +

         И все пак неслучайно старецът Толстой внимателно, почти с научен интерес е разгледал някои от своите сънища.
         Например този, когато брат му го поканил на лов. Отишъл на лов, но вместо пушка взел кларинет. Опитал се да стреля, но не могъл. Тогава брат му подал оръжието си. Стрелял и - „бум!“ - се събудил от шума на щорите, свалени от вятъра.

         +

         Та целият този сън бил подготовка за този шум. Или се случил веднага, в един миг с шума. Или шумът бил нещо като приложение на съня. Или шумът в съня бил дублирал реалния шум на щорите?!

         +

         Или целият наш живот е само един глупав сън (защо с кларинет на лов?!), с помощта на който ние фатално се приближаваме към предварително подготвеното двойно убийство на тялото и душата.

         +

         Цял месец не можах и ред да напиша (четох разни историйки и всякакви глупости), а сега се залових да препрочитам „Името на розата“ от Умберто Еко.
         И разбрах, в края на краищата, че човечеството живее под знака на Каин. Брат убива брата, а Бог, равнодушно, лениво, безсилно, се взира в нас, диви ни се и говори: „От морална гледна точка от вас няма никаква полза, на вас ви трябва един Варава, да споделите неговата съдба!“

         +

         Колко много общо откривам между средновековната религия и днешната политика, между монашеските ордени и партийните активисти и догматици!
         И си казвам: докато свят светува, борбата между бедните и богатите ще продължава, защото човекът е звяр и макар да може да размишлява и философства, макар да има религия, той, при всички тези „научни“ и „теологически“ аргументи, е способен да убива, да пали, да руши...

         +

         Вече две седмици боледувам, не зная точно от какво - някакъв вирус, простуда... Миналата година пак ми се случи и тогава прочетох куп книги за варварските нашествия, за Чингиз хан, Тамерлан, Атила...

         +

         Сега се "глезя" с четива за Хитлер, Мусолини и сие. Вчера четох книга за Канарис, написана от чеха Кокошка.

         +

         Отчаяние и протест (безсилен), ме обземат в резултат на това четене, като си помисля,че всички тези „цезари“ всъщност са били абосълютни посредствености, фанфарони и парвенюта, хора без достатъчно образование и култура. Дори и Гьобелс и Чано (графът и зетят).

         +

         Трябва да прочета някои по-сериозни трактати за идеята за властта, не може да няма трудове на тази тема.
         Сега, в края на този нещастен ХХ век, стана ясно - дори когато говорим за най-„закритите“ диктатури, - че всяка абсолютна власт в условията на полицейски надзор, осъществяван от съвременната техника, автоматично води към престъпление и робство.
         Аз съм направо удивен от дяволското равнодушие на великите диктатори по отношение на човешките жертви. Мусолини казвал на своите генерали, когато се готвел да влезе във Франция: „Достатъчни са ми само 10 000 мъртви“. А Хитлер с гордост заявил през 1941 година, че победите му до този момент са му стрували много малко, някакви си 300 000 убити германски войници...

         +

         Всеки диктатор се превръща един ден в неосъзнат палач. Той е твърдо уверен, че ТОЙ, единствено ТОЙ, стои зад тези жертви.
         През Средновековието считали дявола за маг, за философ, а в наше време той е класикът на марксизма, който ни обучава как да стигнем до тоталната диктатура, която ще ни донесе щастие и светло бъдеще...

         +

         Спомням си как ме разтърси твърдението, че: „Онези, които започват войната, най-често я губят.“

         +

         Защо германците не обърнаха внимание на тази истина? Те започнаха и първата и втората световна война, загубиха и двете.(„Който вдигне нож от нож умира!“)

         +

         Питам се: може ли да се приложи този морален закон, осигуряващ победата на онзи, когото нападат, а не на нападателя, приложим ли е той в условията на т.нар. класова борба?

         +

         От всички места за заточение Крайова беше за мен най-жестокото и абсурдното място на този свят. Защото се оказа, че ще е до живот. Аз имам право тук на писма, колети, на срещи, на разходки, но никой не ми пише, никой не идва да ме види, дори и на разходка почти винаги ходя сам. Ето вече почти петнайсет години (до 1972 година имаше с кого да си побъбря в кръчмата), никой от приятелите ми не е пристъпвал прага на моя дом, няма приятели и в този град („най-голямото университетско градче в страната“ - известността на неговия университет сега се свежда до известността на футболния отбор тук!) имам само неколцина благоразумни познати съседи и колеги, добри, но страхливи хора. Никой не питаше за моето мнение - беше ужасно да бъдеш стар, макар и доста образован учител в един град, където, според мълчалива, полуофициална уговорка, трябваше да ходиш с загасена свещ, да живееш в пълна изолация, подобно на Робинзон на острова на сенките и всеобщата безпаметност. Имах си и своя Петкан, моята предана съпруга, тя - като посланик на румънския език, беше призвана да ме отвлича от мисълта за самоубийство - и от още по-страшното: от мъката или обезумяването...

         +

         Аз написах в този град десетина книги, подготвям още три или четири. Моите пиеси и романи - дори и вече публикуваните, - едва се търпят, както и мен, вечно са под подозрение.

         +

         Ние заедно очакваме амнистия или помилване.

         +

         Бягството е изключено.

         +

         През своя живот видях толкова много диктатури (Антонеску, Хитлер, Сталин, Георгиу Деж, Хрушчов, Брежнев, Чаушеску), че мисля, че имам право да изложа някои свои идеи, вместо завещание или молба за оставка - идеи от своята класа, етика, век, живот...

         +

         Всички диктатури, дори и най-малките, в същността си са империалистически: те не се задоволяват само с управлението, армията, вътрешните и външните работи, финансите,а искат непременно да командват и образованието, културата, децата и предците, да въведат свой ред в историята, на Небето, да влязат във всяко индивидуално съзнание, във всяка душа...

         +

         Политическата сила се дублира от политизираната армия, чиято власт може да стане неконтролируема. Нейните методи радикално променят определението и структурата на преследваната цел. Народът се превръща в подозрително малцинство, те се стремят всячески да промият неговия мозък, да го накарат да им служи и безпрекословно да им се подчинява.

         +

         Всички ценности, богатства, правови норми, подчинени на това всеобщо политическо насилие, след кратък период на мними успехи и благоденствие показват истинската си същност и цена: на фалшификати и кич. Така у нас и индустрията, и земеделието, и строителството, и фолклорът, дори и целият живот са истински кич. До учителите, писателите и свещениците!

         +

         Аз вече не вярвам в стила, за мен той означава отношение - към родината, към народа, към човечеството, към историята, към духа.

         +

         Човек, болен от рак, съзнаващ, че скоро ще умре, мисли, говори и вижда сънищата си по друг начин, за разлика от здравия, който знае, че ще живее още дълго.

         +

         Не се чувствам болен, но съзнавам, че съм злощастна клетка от един уморен, болен организъм, осъден не на смърт, а на гибел.
         Накъдето и да се обърна, във всичко виждам неизбежността на Небитието: в очите на децата, в тъпата физиономия на началника, дори и в небесните знамения, в листата или в дъжда..
         Ако бях по-млад, ако имах повече сили, за да страдам красиво и достойно, бих потърсил една позната пътечка, за да стигна до смъртта, гордо и достойно...

         +

         Но аз съм вече стар и болен и ще свърша някъде по пътя.

         +

         Моят живот беше глупава поредица от безсмислени жертви, не доведени докрай, претърпели неуспех всеки път, на финала.

         +

         Забрава, изтриване от паметта на всички думи, идеи и заблуди, които успях да запиша, да формулирам писмено. Анатол Франс обърна внимание на този парадоксален феномен: като подчертаваме в книгата основните идеи, за да акцентираме върху най-същественото, рискуваме в един момент то да се изтрие напълно от нашата памет. В паметта ни, подобно на чакалня, се съхраняват живи, или присъстват тези идеи, които още нямат "билет" за писмено изразяване, които са били формулирани само устно, тоест, които още не са били преминали през паметта ни ad actam, ad scrittae, заради забравата.

         +

         Интересно защо например във Франция и изобщо на Запад животът е лишен от политическа острота?
         Може би защото всичко, което е наболяло или още боли, е пренесено, записано в книгите, намира се в библиотеките, в библиографиите.
         Всеки проблем, за който се пише, снема от нашите плещи болката и отговорността.

         +

         По-свободната преса, като например, унгарската, способства за нарастването на апатията и безразличието в обществото. Злото, за което е написано и във вестника, не предизвиква разговори под сурдинка или шепнешком.
         Когато нашите братя комунистите разберат очистителната роля на свободната преса, позорното ни настояще ще започне да се забравя.

         +

         Имам един герой, който направо не ми дава покой: някакъв колега или съсед. Наричам го „господин Нимбус“. Като мен и той е самотен, изоставен, нещастен.

         +

         Срещаме се с него и си говорим за някой квартал на Лондон или Лисабон (като описваме в детайли улици, градини или кръчми), после, с небрежността на великите пътешественици се преместваме на Тайван или в Хонконг, Виена или Сигет. Ние спорим, караме се, припомняме си подробности, уточняваме. (Например: "Вие грешите, колега, този музей в Танжер се намира не в стария град, а е на брега на морето и се казва „Касб-ал-Ухар“. Или: Това е вярно. При индианците от Мато Гросо съществува традицията мъжът на жената, която е била нападната и изнасилена от приятел на семейството, да изпраща на другия ден след случилото се на този приятел, направил от него рогоносец, подарък!“)...
         Така ние бродим из Южна Америка, и двамата сме влюбени в град Сао Пауло, дълги години сме живели във фавела - какъв е животът там, какви само са нравите?! От Сао Пауло бързо прелитаме до Тирол или Самарканд, спомняме си имената на улиците, обичаите на местните хора, красотата на пейзажа, общите приятели и познати.

         +

         Ние си измисляме, фантазираме,заливаме се от смях. Нито единият от нас е ходил някъде!
         Да, аз много съм чел, и той доста. И двамата сме ходили до Орадя или Браила, с влак. Но за тези градове не говорим. Разделяме се, доста уморени, сякаш току-що сме се прибрали от дълго и трудно пътешествие.

         +

         Сега, когато литературата стана индустрия и обект за потребление, когато над нас се изля мусонен дъжд от млади таланти, когато се появиха хиляди поети, белетристи (за жалост малко драматурзи - този жанр бе убит от режисьорите!), когато концепцията за литературата като изкуство бе разширена безумно, безпределно (например Камило Хосе Села писа: „Романът вече няма определение и всяко литературно произведение с подзаглавие „роман“ може да се приеме за такова!“) - в тези условия от миналия век определението за талант като „жизненост на слога“ и „богатство на въображението“ може да се счита за остаряло.
         Аз мисля, че в крайна сметка у нас за таланти могат да се приемат само най-рядко срещани личности, притежаващи характер и голяма смелост, способни все още да възприемат света и да го отразяват отвън и отвътре.

         +

         Днес талантът е нещо като радар, годен да приема в границите на своето полезрение и великата болка и великата болка на трагедията, и смеха на комедията, и заплахата за света и живота.

         +

         Горбачов, разбира се, ще бъде принесен в жертва. Не можеш да бъдеш едновременно Джордано Бруно и Великия инквизитор, свещеник и Мартин Лютер.
         След седемдесет години догматично бълнуване се появи умен и здравомислещ руснак и сложи пръст в раната. Но раните се оказаха много, твърде дълбоки и стари. Някои от тях дори нелечими.

         +

         Кутията на Пандора все пак се отвори. Сега вятърът на свободата духа не само в пресата, а навсякъде. Стандартът на живота непрекъснато пада. Бюрократите не могат да повярват на случилото се, за тях това е краят на Велика Русия и на интернационалната революция.

         +

         Препрочитам „ГУЛАГ“ на Солженицин (на английски). Сравнявайки океана от страдания, предизвикани от революцията с подухването на горбачовския ветрец, разбирам, че Съветският съюз още съществува, че съветският човек е реалност, че реформата отгоре не може да оправи изведнъж нещата отдолу. Те са твърде дълбоки и объркани.

         +

         Късна нощ, Велики четвъртък на 1989 година.
         С ужас разбирам, че окончателно съм изгубил много ценности и реални неща - една органична част от моето същество.

         +

         Аз изгубих „владенията“ на моето детство - не само пейзажа, реката, планината, не само родителите, роднините, приятелите, но също и Небето, трансцеденталиите, субстанциите и същностите, с помощта на които съществувах интелектуално.

         +

         Изгубих вяра във философията, в свещениците, в политиците, вяра в убежденията, идеалите, ценностите, целите, изгубих напълно вярата си в човека и човечеството, в историята.
         За мен сега Европа - в края на века - е само дим, лъжа, измама.

         +

         Аз окончателно изгубих своята гражданска, социална, етническа и религиозна гордост.
          Вече ми е противен моят род, а Балканите са мен са просто плювалник за великите държави.

         +

         Аз вярвам само в Езика, в Добротата, в Саможертвата.
         С тяхна помощ, отново и отново като дете сглобявам разглобената си играчка, наречена НАДЕЖДА.