Леополд Седар Сенгор

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СРЕДИЗЕМНОМОРСКАТА ПОЕЗИЯ - СИНТЕЗ НА КУЛТУРИ

 

Реч, произнесена на VIII световен конгрес на поетите, Корфу, Гърция, 28 септември 1985 година

 

Леополд Седар Сенгор

 

Превод от френски: Огнян Стамболиев

 

 

         Събрахме се тук, за да поговорим за една висша човешка дейност - Поезията или Творчеството, според гръцката етимология на думата. И не случайно сме тук, в Корфу, гръцки остров на това прекрасно и древно Средиземно море, събрало три материка от Стария свят, сякаш поканени от Господ на диалог. И не случайно сме избрали за тема на този конгрес средиземноморската поезия.
         Моят стар учител от Париж, професор Пол Риме, същият, който създаде Музея на човека, един ден ми посочи картата на света и рече: "Вижте тук, Средиземноморието. От това море, чрез велика биологическа и културна симбиоза, започват своя път първите големи човешки цивилизации. И колко народи са се появили тук: египтяни, шумери и асирийци, индийци и китайци, гърци и латини, евреи и араби. Без да пропускаме и ацтеките от Централна Америка." Още преди петдесет години тази теза беше потвърдена и от най-прочутите биолози. В тази връзка бих искал да ви препоръчам монографията на Жан Руфи "От биология към култура".
         Ако се обърнем сега към средиземноморските страни, ще установим, че народите, които ги населяват, са "албоевропейци", или както по-често ги наричаме "индоевропейци", а също и от семити и африканци. И всички те говорят флексивни или аглутиниращи езици. Както твърдят етнолозите, върнем ли се назад във времото, в шестото хилядолетие преди Христа, ще срещнем народи с кафяв цвят на кожата, които говорят флексивни езици: маври или етиопци, както са ги наричали древните елини. И днес езици като баския и берберския са аглутиниращи, каквито са били нарвемето египетският, лигурийският, а също и иберийските.
         Искам преди да премина към поезията, да се спра за малко на средиземноморския темперамент - тъкмо това ще ни позволи да направим прехода от Билогията към Културата. След последната световна война се оформи нова наука - Характерологията, чийто обект, както подсказва името й, е изучаването на характерите и темпераментите. Тя различава множество етнотипове, сред които най-много ни интересува този на променливите. Наистина характеролозите считат за "променливи" всички средиземноморци, африканците, латиноамериканците и дори японците. Тези народи се отличават със своята богата чувствителност. Онова, което отличава "променливите", са по-бързите реакции, понякога прекалено темпераментни.
         Но да се върнем към Поезията, която е вид творчество, но преди това е израз на чувство, по-точно на "идея-чувство": една песен.
         Когато изучаваме различните елементи, аспекти и възможности на средиземноморската поезия, би трябвало да започнем с гръцката поезия. Не само защото нашият конгрес сега се провежда в Гърция. Вече 2500 години ние всички сме под влиянието, под магията на елинистичното слово. Наистина от V век преди Христа гърците, които започнаха да асимилират блестящите цивилизации от Близкия изток, поеха от ръцете на Древен Египет факела на човешката цивилизация. Разбира се, думата "поезис" в смисъл на поезия се е появила доста по-късно и е гръцка.
         Тук говоря за класическия гръцки, или както още го наричаме "старогръцки" - език, който сериозно се изучава, а също и преподава, и сега ще ви помоля да ми простите произношението, наследено от Еразъм. В Гърция поезията най-напред е "оде" /ода/, което означава възпев или песен, за разлика от "лексис", което означава дума. В Гърция изкуството на песента започва както в останалите човешки цивилизации чрез "анимация" на религиозните обреди и церемонии, анимация в етимологиечския смисъл на тази дума. На гръцки думата "имнос" /химн/ се е използвала да обозначи песента, придружаваща религиозните обреди и церемонии, като отначало се е свързвала с "оде" - "имнос-одес" /химн на песента/.
         В повечето случаи "поетическата песен" е изразявала общи колективни чувства или по-скоро "идеи-чувства", както бих искал да ги наричам. Така в началото на своята история елините са изпълнявали по различни поводи: семейни, обществени - погребални поеми, или "трени", сватбени поеми, или "хименеи", молитвени поеми, или "пеани", и накрая "епически поеми", сред които най-прочути без съмнение са "Илиада" и "Одисея". От тези първи записани поеми се е зародила поезията в съвременния смисъл на понятието. В началото е било по-скоро монотонно пеене, нещо като "пелмодия", от която е оставала или отпаданала някаква опростена мелодия и ритъм, който е определял стиха. Лично аз разбрах добре този процес, защото той може да се свърже и с поезията на моя народ - народа "серер". В нея едно и също стихотворение може да бъде "изпято" по полифоничен начин или да бъде просто декламирано.
         Отварям скоби, защото бихте могли да възразите, че сенегалците са западноафриканци, а не средиземноморци. И ще имате право. Само че прадедите на т. нар. "сенегалогвинейци", или "западноафриканци", според прочутия лингвист Джоузеф Грийнбърг, са оставили бреговете на Нил през ХI век преди Христа /говоря за флексивни езици като напр. древноегипетския/.
         Да се върнем пак към поезията, която се е пеела. Била е съпровождана от струнни инструменти /цитера и лира/ или от духови /главно флейта/. Въпреки това гръцките поети са работили твърде малко над музикалната част - инструментите, мелодията. Повече ги е интересувал ритъмът. И както казват Алфред и Морис Кроазе: "Онова, което определя характера на гръцкия ритъм, е връзката между "силното" акцентирано време и "слабото" неакценвтирано на всяка "стъпка". Повечето стъпки съставят един стих - "метър", а повечето стихове, групирани заедно - "строфа". Най-добрите поети съумяват да подберат необходимите им стъпки, стихове и строфи според идеите, чувствата, които ги вълнуват и които биха искали да представят пред своите читатели
         В началото поетите са били едновременно и стихотворци, и композитори, и изпълнители. Сами са си акомпанирали на лира, цитера или флейта. Постепенно с развитието на гръцката цивилизация са се появили хоровото пеене и танците. Хорът не означава още полифония/ многогласие/, а само моделяции в предела на гамите и полутоновете и дори четвърттоновете. Става дума за героичния химн и триумфалната ода, като не забравяме и за хоровете от трагедиите и комедиите. Имам предвид гениални поети и композитори като Пиндар, Есхил или Аристофан.
         Това, което казах за гръцката поезия, се отнася "мутатис мутандис" в общи линии и за останалите средиземноморски поезии. Само че за да видим по-ясно това, ще трябва да имаме предвив и влиянията, които са ги обогатили.
         Ще премина набързо през латинската поезия, макар че Римската империя и латинската цивилизация в определен смисъл покриват цяла Европа, Близкия изток и Северна Африка. Рим наследява гръцката цивилизация, особено поезията и театъра. По време на Август е имало известно влияние от Изтока и Египет. Императорът лично повел кампания срещу източните религии - тогава на мода . и особено срещу егихетския култ към Озирис, който съдържал и "връщане към обичаите на Предците". Междувременно, като развивали своя гений, т.е. методичния дух и организационния си дар - качества, които определят днес Западна Европа - римляните оголили поезията, лишили я от песента и танца. А тъкмо тези "добавки" още тогава допринасяли за очарованието на поезията на Изтока и Африка. По този начин "кантикум мултис модис" /хоровата песен/, а след нея и "кантикум" /соловата песен/ изчезнали от римския театър, за да освободят място за "дивербиум" /диалога/. А аз бих казал за празните приказки!
         Преди да се спрем на поезията на Африка, бих хвърлил поглед върху азиатската, или по-точно върху семитската, започвайки с арабската. Специалистите твърдят, че подобно на останалите класически поетически школи - сред които е и гръцката, - арабската има определно фолклорен произход, идва от песните на древните номадски племена и има "магическо-митичен характер". Още през периода на Предисляма бедуините от тези земи са пеели, за да се забавляват и за да се "омагьосват" в буквалния смисъл на думата, маркирайки, както пише Симон Жарги, "монотонния й път през пясъчната пустиня". И тази мелодия ще се обогатява през вековете, особено след контактите й с различните цивилизации /персийска, гръцка, африканска, андалузска/. Да си спомним за разцвета й по време на Халифата Омаяз.
         Арабската поезия се различава чувствително от гръцката - макар между тях да има и доста сходства, нали са средиземноморски! - но това различие не е свързано с музиката - песента и ритъма.
         В началото, в Предисляма, поетите са като гръцките - едновременно певци и композитори. Те си акомпанирали на "уд" /лютня/, "мизаф" /арфа/ или на "таби" /барабан/. Но арабските поети-музиканти са използвали различни системи. За разлика от европейските диатонични гами с техните полутонове, те са си служили с 12 "макадами" или тона /цели половини и четвърт тонове и дори три-четвърти тонове!/. През епохата "Яхимелей" още не познавали полифонията.
         И все пак, арабската поезия, а по-къснно и мюсюлманската, се характеризират преди всичко с "икуа" /ритъма/. Този пулсиращ ритъм се маркира с удари на барабан - в Африка се наричат синкопи.
         Втората голяма семитска поезия е еврейската. В чист класически вид тя е представена от Библията, особено в Псалмите и Песен на песните.
         Псалмите са химни, елегии или благодарствени молитви. Напомнят мелопеята на номадите, от които е започнала и арабската лирика. Те са ритмизирано монотонно пеене, често римувано и танцувано. Казвам танцувано, както е правил пророк Давид през живота си със законите. Що се отнася до Песен на песните, която е вдъхновена от египетската любовна лирика, тя възпява "езика на любовта", твърди професор Реймон Жан Турние, който в своите "Студии за "Песен на песните" говори за мелодията на отделните строфи, съставена от алитерации, асонанси и други параномази.
         Остана да изследваме ролята на Египет в средиземноморската поезия. Тя е по-важна, отколкото предполагате. Тук трябва да започнем с Книгата на мъртвите. Това всъщност е първата поетическа книга в света.
         Книгата на мъртвите египтяни е израз на Свещеното слово, с което се е въоръжавал починалият след смъртта, когато се е явявал предз бог Озирис, бога на боговете. Да чуем сега този мъртвец, произнасящ , или по-скоро пеещ това съзидателно Слово:

    Стиснах в ръцете си Словата на цялата сила...
    Търся ги сега, събирам ги -
    По-бърз съм от светлината
    и по-упорит от копоя...
    Непобедимите магически слова са моя щит...
    Аз пея химни красиви и ритмични - стигам небесата с ладията на Кепра...

         Като влиза в Царството на космическите сили, мъртвецът се превръща в Озирис, т.е. в бог. Както пише Грегоар Келпакски във въведението си към монографията "За "Книга на мъртвите": "Тук става дума за хуманизъм: човек се превръща в основа на Вселената... Нещо повече: в определен смисъл човек може да стои по-високо от боговете. Да стане техен спасител и повелител..." "Съвършеният и канонизиран като светец човек или поетът, който пее и танцува..."
         Преди да приключа, бих искал да резюмирам приноса на Египет. В труда си, озаглавен "Музика", Ролан дьо Конд ни напомня за 2000 година преди Христа, когато асиро-вавилонската цивилизация приела традициите на Шумер. Тогава Египет се обогатил с музикалната традиция на гърците, на Крит, на етруските. С музикалната, но и с поетическата, бих добавил аз.
         Тук е мястото да отбележа, че както "кантус планус", така и полифонията имат африкански произход. За това писа и Андре Жид. Наистина западните мисионери са открили това сред най-отдалечените народи от вътрешността на континента, които не са претърпели никакви външни влияния.
         В Африка, както и в Елада, стихът е разделен на стъпки. Но тук метриката се състои не от дълги и кратки силаби, а от ударени и неударени срички. И всеки стих е съставен от точно определен брой стъпки, както е при старата немска поезия.
         Днешната световна поезия е ансамбъл от аналогични образи и символи, които са мелодизирани или ритмизирани. Онова, което характеризира най-добре средиземноморската поезия, е ритъмът, по-малко образите, метафорите и останалите средства. Ритъмът се състои от повторения или от асиметрични паралелизми и синкопи. Дори когато не става дума за песен, а за псалмодия или за обикновена рецитация. Защото, както подчертах, темпераментът на средиземноморския човек е бурен, той има бързи и понякога дори непредвидими реакции.
         От всичко казано дотук, бих искал да направя едно генерално обобщение: гърците и арабите са играли главната роля в Средиземноморския басейн. Не е необходимо да подчертавам тук огромната заслуга на древна Гърция в световната култура и особено в европейската. По-скоро бих искал да припомня за арабите, достигнали голям разцвет през VIII - IX век, когато създават една голяма и силна държава с развита култура. Но за голямо съжаление Ислямът унищожава тази култура. Той все пак е една ретроградна религия, основана върху фанатизма.
         Накрая бих искал да кажа, че стихотворението според мен, това е "слова, приятни за слуха и сърцето". По модела на старите средиземноморски поетически школи днес трябва да създаваме стихове с мелодия и ритъм. Да използваме повече алитерации, асонанси, парономази и други изразни средства. Да не забравяме: "поема" /грц./ означава "думи, приятни за сърцето и ухото". Повтарям, ухото!

 

 

Електронна публикация на 24. юли 2006 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]