Нямаше мъгла, нито мрак. Слънцето блестеше високо с вечната хубост на древногръцки бог, а светът беше зелен и наситен с аромата на борове и цветя, с песента на щурци, жужене на пчели и спокойния ромон на планински поток. Нищо не беше в състояние да събуди тревога сред тази природа, преизпълнена с живот и светлина, мислеше мъжът, при все че необяснимо защо точно тази мисъл като че ли пораждаше безпокойство. Може би заради контраста между това, което виждаше, и онова, което знаеше, че може да се случи; заради хилядите начини, чрез които случайността (или нещо по-лошо) беше способна да помрачи и най-щастливото усещане. Не че мъжът беше песимист, но вече бе на възраст и натрупаният опит го караше да посреща с подозрителност всяка ситуация, която създаваше привидност за рай.
         Мъжът вървеше край потока. От време на време спираше и се оглеждаше, сякаш да прецени местността, ала сетне отново тръгваше. Накрая стигна до едно място, което като че ли му хареса: няколко дървета хвърляха точно толкова сянка, колкото му беше нужна, и приятна хладина се вдъхваше освежително в жегата. По-нататък пътеката се виеше нагоре край каменистия бряг на рекичката и свършваше в скалисто възвишение и мъжът реши, че е намерил търсеното усамотение под заслона на това подобие на скривалище. Щеше да седне на някой плосък камък. Щеше да хвърли въдицата и да се потопи в насладата на очакването, на полския покой и на водните отблясъци. Нима имаше по-прекрасна отмора? Наведе се и остави на земята кошницата със стръвта и въдицата.
         Чу гласовете, когато се изправи.
         Поради меката тишина, която ги беше предшествала, отначало те го стреснаха. Идваха някъде откъм купчината скали, докъдето погледът му все още не стигаше, и ако се съдеше по пискливостта, сигурно бяха деца. Крещяха нещо, вероятно играеха. Мъжът предположи, че живеят в някоя от къщите край хълма. Въпреки че присъствието на други хора помрачи в известен смисъл блаженството му, той се утеши с мисълта, че в края на краищата група играещи деца представляваха съвършен контрапункт на един великолепен ден. Свали спортния си каскет и усмихвайки се, си изтри потта. Но изведнъж застина.
         Това не беше игра. Ставаше нещо лошо.
         Едно от децата крещеше по особен начин. Думите се усукваха в покоя на въздуха и мъжът не можеше да ги различи, но беше очевидно, че те далеч не изразяваха щастие. Детето, което пищеше така, явно беше в голяма беда.
         Не щеш ли, всички гласове замлъкнаха, дори и песента на птици и насекоми, сякаш светът си поемаше дъх, преди да се случи нещо необикновено.
         Миг след това отекна друг, много по-различен писък. Виене, което прониза небесата и раздроби на прах чистия порцелан на лазура.
         Изправен до потока, мъжът си каза, че това неделно утро в лятото на 1992 година няма да е такова, каквото бе очаквал. Нещата се бяха променили – може би съвсем малко, но необратимо.

         Милано
         10 март 2015 г.,
         9,05 ч.

         Почти недействителен насред уютната тишина, крясъкът, подобно на жарава от звук, продължи да отеква още миг, след като утихна в ушите на госпожа Портинари.
         След кратка пауза той се повтори и едва тогава госпожа Портинари реагира. Свали очилата си за четене, завързани за перлен наниз, и ги остави да паднат на гърдите й.
         – Какво е това? – запита се на глас, въпреки че по това време на сутринта (електронният часовник на етажерката – подарък от банката, която й изплащаше пенсията – показваше 9,05) еквадорското момиче, наето да върши домакинската работа, още не беше дошло и тя бе сама у дома. Но откакто съпругът й бе починал преди четири години, госпожа Портинари разговаряше много със самотата. – Милостиви Боже! Какво…?
         Крясъкът отекна още по-силно. На госпожа Портинари това й напомни за онзи пожар в стария й апартамент в центъра на Милано, в който преди петнайсет години едва не загинаха тя и мъжът й. Вече вдовица, беше решила да се премести в този апартамент на „Виа Джиардели“, близо до университета. Апартаментът беше по-малък, но по-тих и по-подходящ за възрастна жена. Радваше се, че живее тук, защото в този квартал никога не се беше случвало нищо лошо.
         Дотогава.
         Изтича до вратата толкова бързо, колкото й позволяваха износените стави.
         – Света Богородице! – шепнеше, стискайки нещо в ръката си; по-късно установи, че беше химикалката, с която бе записвала необходимите ежеседмични покупки и която в онзи момент бе стискала, сякаш беше разпятие.
         На стълбището се бяха събрали неколцина съседи. Всички гледаха нагоре.
         – У Марини е! – възкликна господин Геновезе, съседът отсреща, млад специалист по графичен дизайн, който, ако не бяха хомосексуалните му наклонности, би се харесал много повече на госпожа Портинари.
         – El professore! – чу се от друг етаж.
         „El professore“, помисли тя. Какво ли се беше случило с този клет мъж? И кой виеше така ужасяващо? Несъмнено гласът беше на жена. Който и да бе той, госпожа Портинари бе убедена, че никога не беше чувала писъци като този, нито дори през страшния пожар.
         Тогава се чу тропот от стъпки, звук от крака, които с шеметна скорост се спускаха по стълбите. Нито тя, нито господин Геновезе реагираха. Не помръднаха, втренчени в стълбището, внезапно състарени и двамата, пребледнели и ужасени. Със свито сърце госпожа Портинари се подготви за всичко – било то престъпник, или жертва. Интуитивно реши, че не може да съществува нищо по-лошо от онези писъци на изтерзана душа, които се сплитаха и ехтяха, без да е ясен произходът им.
         Но когато най-сетне видя лицето, произвеждащо страховитите крясъци, осъзна, без капка съмнение, че грешеше.
         Имаше нещо хиляди пъти по-страшно от писъците.

---

Романът „Зигзаг“ на Хосе Карлос Сомоса излезе на български език с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на Издателството!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!