Лижия Фагундес Телес

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

СТРУКТУРАТА НА САПУНЕНИЯ МЕХУР*

 

Лижия Фагундес Телес

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

         Лижия Фагундес Телес е родена през 1923 г. в Сао Пауло, където живее и до днес. Не е нито модернистка, нито регионалистка, нито пък може да бъде наречена „феминистка” в онзи често оспорван и превратен смисъл на думата. Творчеството й е индивидуално и универсално. Разнообразната тематика е вдъхновена от абсурда на човешките житейски ситуации, в които биват въвлечени както мъже, така и жени (въпреки че преобладават женските централни фигури) от най-различни социални прослойки. Всички (като „Момче със саксофон”, един от най-известните й разкази) са жертви на натиск и противоречия, промъкващи се в човешките отношения – оцеляват, както могат и когато могат, пред иронията на съдбата. Много пъти е награждавана в Бразилия и в чужбина. Творбите й са адаптирани за киното, театъра и телевизията. Лижия е автор на романи като „Каменна сиранда” (1954), „Лято в аквариума” (1963) и „Момичета” (1973), както и на безброй разкази, публикувани в сборниците „Преди зеления бал” (1970) и „Аз и черната нощ” (1995). Някои, практически, са съвременна класика и задължително биват включени в най-добрите антологии. Тук подбраният разказ, „Структурата на сапунения мехур”, пример за споменатата „класика”, добре илюстрира нейния стил. Първоначално е публикуван през 1978 г. в антологията „Деца-чудо”, преиздадена през 1991 г. със заглавието на избрания разказ. По пътя, прокаран малко преди това от Рашел де Кейрос, Лижия Фагундес Телес също е избрана за член на Бразилската академия по литература през 1983 г. (През 2016 г., на 92 годишна възраст, става първата бразилска писателка, предложена за Нобелова награда за литература. – б. пр.)

 

 

 

         Точно това изучаваше той. „Структурата, с други думи, структурата” – повтаряше и отваряше много бялата си длан, докато оформяше нещо закръглено с жест. Аз гледах неговия неопределен жест, тъй като един сапунен мехур е наистина нещо неопределено – нито твърдо, нито течно; нито реално, нито измислено. Мембрана и празно пространство. „Структурата на сапунения мехур, разбираш ли?” Не го разбирах. Не беше важно. Важен беше само дворът от моето детство с папаята, от която режех най-нежните зелени тръбички – те правеха най-големите и съвършени балончета. Всеки път по едно. Добре изчислена любов, тъй като по време на издухването струята отприщваше процес, при който по цели гроздове изтичаха от тръбичката и се пукаха в устата ми. По брадичката ми потичаше пяна. Мокреше гърдите ми. Тогава захвърлях надалече тръбичката и чашата. За да подхвана пак същото на следващия ден, да, сапунените мехури. Обаче структурата? „Структурата” – настояваше той. И неговият фин жест, който обгръщаше и после се изплъзваше, сякаш ме докосваше, но същевременно спазваше дистанция. Внимателно, полекичка, о!, търпението. Страстта.
         В мрака чувствах как тази страст деликатно обзема тялото ми. Превръщам се в дух, казах аз, а той се разсмя, като потрепери с пръстите-крила и разтворената му ръка влезе в ролята на водно конче върху повърхността на водата. Не отиде надълбоко, движеше се по повърхността, о!, безкръвен любовен ритуал. Безгласен. Любов, изтъкана от прозрачност и мембрана, обречена да се пръсне.
         Дори затворих прозореца, за да я задържа, но тя сляпо се блъсна в стъклото със своята отразяваща всичко повърхност. Хиляди очи, а не виждаше. Остави след себе си кръгче пяна. Беше си просто това, помислих, когато той хвана жена си под ръка и попита: „Познавате ли се вече?” Много добре знаеше, че никога не сме се виждали, но му харесваха тези изречения, с които меко обгръщаше ситуации и хора. Бяхме в някакъв бар и нейните египетски очи се скриваха присвити. От дима, помислих. Уголемяваха се и намаляваха, докато накрая се превърнаха в две сини като лазурит чертички и така си останаха. Месестите й устни също се присвиха скъпернически. Устата й случайно е такава, помислих. Изкуствено чувствена, случайно е. Но как може мъж като него, физик, който изучава структурата на сапунения мехур, да обича такава жена? Мистерии, казах аз, а той се усмихна. Забавлявахме се да подхвърляме фрагменти от идеи, откъслечни части от игра, която играехме полунапосоки, без всякаква връзка.
         Поканиха ме и седнах, коленете и на двамата опираха в моите, масичката беше малка и събираше накуп чаши и дихания. Намерих убежище в кубчетата лед на дъното на чашата, той би могъл да изучава структурата на леда, нямаше ли да е по-лесно? Но тя искаше да задава въпроси. Старо приятелство ли беше? Старо, да. Аха. Колеги ли сме били? Не, запознахме се на един плаж, къде? Някъде, на плажа. Аха. Постепенно ревността взе да добива облик и да прелива като гъст зеленикаво-синкав ликьор от тоналността на грима по очите й. Плъзна по дрехите ни, просмука се в покривката на масата и потече на капки. Ползваше някакъв сладникав парфюм. После дойде главоболието: „Боли ме глава”, повтори не знам колко пъти. Пронизваща болка, която започва от тила и се разпростира до челото, до нивото на веждите. Избута чашата с уиски. „Пронизваща.” Бутна стола си назад и преди да е бутнала и масата, той поиска сметката. Бихме могли да се видим друг път, нали? Да, разбира се, друг път. Навън той си помисли да ме целуне лекичко, както винаги, но се почувства несигурен и аз го успокоих, добре, мили, всичко е наред, разбрах те. Ще си хвана такси, бягай бързо, върви. Когато се обърнах, вече свиваха зад ъгъла. Какво ли си казваха, докато свиваха зад ъгъла? Престорих се, че проявявам интерес към найлоновата чанта на червени квадратчета, бях пред витрина с чанти. Видях в стъклото, че съм бледа. Ама как беше възможно! Ще плача вкъщи, реших. Вкъщи се обадих на един приятел, отидохме на вечеря и той заключи, че моят научен деятел е безкрайно щастлив.
         Безкрайно щастлив, повторих, когато рано на другия ден той ми се обади, за да ми обясни. Прекъснах обясненията с „безкрайно щастлив“ и усетих как в другия край на линията той се смее, както само един сапунен мехур е в състояние да се смее. Единственото обезпокоително беше онази ревност. Веднага смених темата с лепкавото предчувствие, че тя подслушва на другия телефон, ах, театърът. Поезията. Тогава тя затвори.
         Втората среща беше на изложба по живопис. С онази сърдечност отначало. Онези дебели устни. Той ме дръпна настрани, за да ми покаже някаква картина, която много беше харесал. И пет минутки не останахме далече от нея. Когато се върнахме, очите й вече бяха станали на чертички. Прокара ръка по тила си. Крадешком погали челото си. Взех си довиждане, преди болката да е станала пронизваща. Накрая ще доведе до синуит, помислих. Синуит от ревност, хубаво име за картина или есе.
         “Той е болен, знаете ли? Онзи, дето изучава мехури, не е ли ваш приятел?” Наоколо кипеше от хора, музика. Жега. Кой е болен?, попитах. Отлично знаех, че става дума за него, но се наложи да попитам отново, налага се да се пита един, два пъти, за да дойде пак същият отговор, че оня, дето изучава мимолетността на сапунения мехур, не е ли мой приятел? Ами много е болен, собствената му жена сподели това. Хубава, несъмнено, но малко груба, била е омъжена за братовчеда на един приятел, индустриалец с полуфашистка нагласа, който е дошъл тук с фалшив паспорт, дори от Интерпол били уведомени, по време на войната се свързал с някакъв, дето се обявил за италиански граф, но си бил най-обикновен контрабандист. Протегнах се и го хванах за ръката, тъй като разговорът взе да се разклонява и разпилява по разни пътечки, едвам успявах да съзра откъде тръгна. Преминавайки измежду крака, обувки, настъпени крокети, клечки за зъби, бягаше надолу по стълбите, главоломно устремен към външната врата, почакай!, казах. Чакай. Какво му е? На този мой приятел. Таблата с уиски застрашително се заклати над главите ни. Чашите издрънчаха при наклона надясно, наляво, плъзгайки се като едно цяло в танца си върху палуба по време на буря. Какво му беше? Човекът изпи половината си чаша, преди да ми отговори – не знаеше подробности и не се бе интересувал от тях, в крайна сметка, единственото забавно беше, че някой-си изучава структурата на сапунения мехур, ама че хрумване! Отнех му чашата и бавно изпих остатъка от уискито, а кубчето лед се беше залепило за устните ми и ме изгаряше. Само не той, за Бога. Не и той, повторих. Любопитно е как, макар и сериозен, моят глас премина през всички пластове в гърдите ми, докато достигне дълбините, където краищата се събират, как се казваше? Тази дълбина, попитах и се засмях на стъписването на човека. Обясних му, че това е играта, която обикновено играем с него, с онзи мой приятел, с физика. Информаторът се разсмя. „Заклевам се, никога не съм си представял, че ще срещна някого, който да изучава подобна щуротия”, промърмори, извръщайки се бързо, та да вземе още две чаши с уиски от подноса, о!, толкова далече бе подносът и всичко останало, от колко ли време? „Я ми кажете нещо, вие не живеехте ли заедно?” – сети се да ме попита човекът. Улових чашата във въздуха, разпръсквайки капки във вихъра. Бях гола на плажа. Горе-долу, отвърнах.
         Горе-долу, казах на шофьора, който попита дали знам къде се намира тази улица. Беше ми минало през ума да разбера по телефона, но телефонът-дериват ме възпря. А сега тя отваряше вратата, в добро настроение. Радваше ли се да ме види? Мен?! Похвали чантата ми. Разрошената ми прическа. Ни помен от синуит. Но след малко ще започне. Пронизващ.
         „Наистина беше много страшно” – каза тя. „Обаче отмина, той е добре или почти добре? – добави, извисявайки глас. Ако искаше, той би могъл да ни чуе от стаята. Нищо не попитах.
         Домът. Привидно не се бе променил, но взирайки се по-добре, имаше по-малко книги. И повече миризми. Благоуханни цветя във вазата, етерични масла по мебелите. И нейният собствен парфюм. Многобройни ненужни вещи, които вредом бяха заменили ценните – онези, които потънали в мрак стояха по старите рафтове на етажерката. Огледах я, докато ми показваше някакво килимче – собственоръчно изтъкано от нея в дните, докато той е бил в болницата. Ами пронизващата болка? Очите й продължаваха да са широко отворени, устните й бяха отпуснати. Още не.
         “Можеше да станеш, а, любов моя? Много е разглезен”, каза тя, когато влязохме в стаята. И започна много оживено да разказва някаква случка с крадец, който влязъл през мазето на съседната къща, „къщата на мама”, добави, докато му разтриваше краката под вълненото одеяло. Събудили се посред нощ от виковете на крадеца, който молел за помощ, понеже ръката му била в капана за мишки, имало мишки в мазето и предната вечер мама била заложила огромен капан, за да хване царя-плъх, помниш ли, любов?
         Любовта беше в зелена пижама, облегнат върху многото възглавници в леглото. Безкрайно белите му ръце бяха в покой сплетени на гърдите му. Отстрани имаше отворена книга, чието заглавие оставих да прочета по-късно, но така и не го узнах. Той показа интерес към случката с крадеца, но беше далече от крадеца, от мен и от нея. От време на време ме поглеждаше въпросително, навявайки ми спомени, но аз знаех, че това е от любезност. Винаги е бил много внимателен. Съсредоточен и далечен. Къде? Къде ли беше той с неговата прекалено широка пижама? Дали заради всичките онези гънки останах с впечатлението, че е отслабнал? На два пъти пребледня, стана почти бял.
         Започнах да усещам как нещо липсва. Дали цигара? Запалих една, но притеснението, че нещо липсва, остана. Какво не беше наред? Когато дойде време за лилавото хапче, тя отиде да донесе чаша вода и тогава той ме погледна от неговия свят на структури. На сапунени мехури. В даден момент съвсем омекнах: не знам къде си, но знам, че те няма, казах аз, а той попита: „Ще играем ли?” Усмихнахме се един на друг.
         „Гълтай, любов, гълтай” – помоли го тя, докато му придържаше главата. И се обърна към мен, „налага се да отскоча до мама, а помощницата ми я няма, нали нямаш нищо против да поостанеш малко? Няма да се бавя много, къщата е до нас”, добави. Предложи ми уиски, наистина ли не исках? Ако пожелаех, имаше всичко в кухнята, уиски, лед, да не се притеснявам. Телефонът, дали бих могла?...
         Излезе и затвори вратата. Затвори ни. Тогава разбрах какво липсваше и какво единствено оставаше, о!, Господи. Сега вече знаех, че той ще умре.

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 16. октомври 2017 г.
Публикация в кн. „Още бразилски разкази“, Посолство на Бразилия, Издателство „Пет плюс“, С., 2014 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]