Миналата година лорд W*** реши да достави на Зоологическата градина¹ истински бял слон.
         Прищявка на аристократ.
         С много труд Лондон бе купил един пепелявосив слон на розови петна, но по мнение на познавачите това индокитайско чудо бе със съмнителни достойнства. Според тях бирманският принц, който го бе продал на хитрия Барнум² срещу сума от един милион лири, вероятно бе завишил цената на животното, преструвайки се, че с тази сделка върши светотатство... или по-скоро Зоологическата градина бе в началото отпуснала само половината от тия пари, но прочутият puffist³ бе съумял да се спазари за много повече.
         Действително ако в много краища на Горна Азия едно дебелокожо от този крайно рядък вид се счита за свещено, това важи само когато слонът е албинос, тъй като единствено слонът албинос навява пречистата мисъл за подвижна, приказна, „белоснежна планина“, а що се касае за слоновете с неопределен цвят или белязани тук таме с някоя шарка, те предизвикват само смътно, тоест никакво суеверие.
         От национална гордост и за да сложи край на този спор лорд W*** реши да се намеси, като подари (но както е редно този път) на Зоологическата градина едно истинско от тези редки, величествени животни.
         Идеята му бе подсказана от един пътешественик изследовател, гост на негови приятели, който му бе поверил дълбоко пазена тайна. Дълги години този пътешественик бе бродил из дебрите на гъстите гори, напоявани от Иривади, бирманския Нил, водещ началото си от монголските извори. Веднъж, твърдеше той, по време на научните си експедиции, като преминавал през потънали в забрава градове, мъртви останки от храмове, реките и слънчевите долини на Минапур⁴, една хубава нощ - в светлината на госка поляна, близо до стар, свещен град – се натъкнал на тайнствения бял слон, чийто цвят се сливал с този на луната, воден от достоен mahout⁵. На специална карта ученият бе обозначил, на около двайсет и два градуса географска ширина, забравения град, в чиито околности бе зърнал странното видение.
         Известно е, че в Бирма слоновете са притежание на императора, независимо от това дали са диви или си имат стопанин, и че императорът ги реквизира по време на война. Ненарушим обичай повелява монархът да има свой слон с идеална белота, на който да предоставя цял палат и прислуга, като приходите на една област отиват за неговата издръжка. Религията забранява да бъде изведен от страната дори един от трите или четирите бели слона, раждащи се веднъж на сто години – тъй като будистко поверие предсказва края на империята в деня, в който един от тях бъде видян из чужди земи. (Кървавата война в Сиям преди двеста години избухна заради това, че сиямският крал отказал да отстъпи на бирманците едно от тези необикновени животни.) Последните завоевания на англичаните – които след дълго и упорито съсредоточаване на войсковите си части в мочурищата на Асам току що бяха заели Манделей⁶ - биха отишли по дяволите в момента, в който техен пратеник би настоял да му доставят подобна „бяла планина“. Отвсякъде населението би с вдигнало на бунт, без каквато и да било надежда за спогодба или примирие. А не дай Боже някой смелчак чужденец да бъде заловен, че краде свещен слон, никой не би могъл да го отърве от най-жестоката, най-бавната смърт.
         Както се вижда, начинанието на английския благородник криеше в себе си всякакви мъчнотии. Като даде поръчката на знаменития звероукротител Мейерис и му връчи картата, както и списъка на всички опасности, които го чакаха на място, той му обеща, че ще му плати, на него и неговите хора, сумата от два милиона и петстотин хиляди франка (100 000 лири стерлинги), ако същият успее да залови и доведе въпросния слон до морския бряг, минавайки по пътя през много бирмански селища, а после с кораб го достави от Азия в Англия, на кея на Темза за Зоологическата градина.
         Мейерис слушаше лорда и замислено гладеше брадата си с ръка, надупчена от лъвски зъби. След минута мълчание той се съгласи.
         С договор в джоба само няколко дена му бяха достатъчни, за да събере отряд от половин дузина хладнокръвни и опитни в занаята кожени-чорапи⁷. След което като практичен човек си каза, че за да отвлече един бял слон и прекоси с него тая пълна с опасности страна, бе необходимо най-напред ДА ГО БОЯДИСА, ето защо се осведоми, каква временна боя най-добре би устояла на атмосферните условия там и в крайна сметка реши да купи няколко варела Лосион за коса и брада, на мода в момента у gentry⁸. След като привърши с покупките, за нуждите на експедицията и животното бе нает кораб. Уведомиха Адмиралтейството. На английския губернатор в Асам бяха пратени телеграми, в които се казваше да окаже пълно съдействие на експедицията – и потеглиха.

         Около три месеца по-късно Мейерис и неговите хора, отдавна стъпили на бирманска земя, бяха изкачили по течението река Сиртанг⁹ на сал, скован от дебели дъбови греди и добре пригоден за целта. Придържайки се към по-усамотените места, с много ловкост и, възползвайки се от немалко щастливи случайности, бяха стигнали на разстояние няколко мили от стария свещен град, обозначен на картата. Постоянно нащрек, откриха животното. Тогава се разположиха на лагер в околностите на града, досами гъстата гора на брега на Сиртанг. Салът, около който плуваха завързани сандъци, застлани отгоре с коркови плачета, бе отрупан с нападали клони и листа: така че като спряха, по нищо не се различаваше от пътека в гората и всеки лесно можеше да го вземе за издатина на брега.
         За да оправдаят присъствието си и спечелят благоразположението на местното население, те се бяха представили като обикновени ловци на кожи и бяха застреляли двойка от ония големи тигри на дълги ивици, които всяват ужас по тия места. После, възползвайки се от заслужената благодарност за блестящото начало, взеха тайно да следят поведението в гората на слона и неговия mahout. Постепенно дори се сприятелиха с единия и с другия, поднасяйки им дарове и проявявайки голяма почит. Когато Мейерис сметна, че е време да действат, устроиха засада.
         Горската поляна в близост до мястото, където слонът идваше на водопой при лунна светлина и където го дебнеха, беше винаги празна, особено нощно време. През пролуките между широките листа и висящите лиани на палмите великани и манглиевите дървета приключенците забелязаха в далечината украсените със звездообразна позлата куполи и иглите на храмовете, както и мраморните кули на града, посветен на Гаутама Буда. Само че този път приказната гледка им се стори зловеща. Старото народно предсказание размахваше като главня в паметта им пламъка на суеверието: „В деня, в който други народи видят на своя територия бял слон от Бирма, ще настъпи краят на империята“. Това, което възнамеряваха да извършат, им се стори в тоя момент толкова опасно за самите тях и рискът толкова осезаем, че при все обичайната си смелост кожените-чорапи се заклеха, че в случай че бъдат открити и хванати в обръч, един друг ще си теглят куршума, за да не попаднат живи в жестоките ръце на хиндуските жреци-жертвоприносители. Отделно поляха кората на околните дървета с минерално масло, за да подпалят гората при първа тревога.
         В полунощ дочуха еднообразното, отмервано от тежките стъпки на слона напяване на пазача, в началото далеч, после все по-близо. Малко след това двамата се появиха и отправиха към реката. Мейерис, който до този момент чакаше опрян на на дънера на един баобаб, пристъпи няколко крачки напред на поляната. Срещата им с придружителя на това уединено място беше нещо обикновено и не можеше да възбуди подозрение: кой би могъл да се досети, какво зловещо намерение се таеше в душата му? След като размениха обичайния нощен поздрав, той се приближи до животното и го погали с ръка, добавяйки колко хубава е нощта.
         В момента, в който животното протегна глава към реката, един от ловците изскочи от високата трева и, за да го приспи, със светкавична бързина нахлузи на хобота му стоманените скоби на бутилка хлороформ. Опарено, зашеметено, задъхано животното размахваше хобота си на всички страни, дигайки и спускайки задушаващата го бутилка. Всяко вдишване го караше все повече да отмалява. По едно време набожният придружител усети, че слонът се олюлява, сепна се и понечи да скочи на земята. Долу го чакаха Мейерис и неговите хора. Те мигновено му запушиха устата, докато останалите отдясно и отляво подкрепяха с дебели тояги замаяното и олюляващо се животно и го побутваха да върви. Бързо свалиха от извитите бивни златните накити, гривните с пъстри мъниста, с които жените от града го бяха украсили – и отвориха варелите. Четиринадесет сръчни ръце взеха бързешком да го боядисват от опашката до широките като ветрила уши, нанасяйки дебел пласт от дълбоко проникващата гъста течност до последната гънка на хобота. Десет минути по-късно свещеният, променен до неузнаваемост с изключение на бивните слон, се превърна в негър. Възползваха се от това, че послушното животно почна да идва на себе си, за да го насочат към сала. Щом го качиха, спънаха големите му ходила с яки стоманени спонци. Бързо намъкнаха отгоре му палатка, метнаха пазача върху купчината листа, отвързаха сала и - for ever!
         Бързото течение, по-мощно от две корабни витла, понесе похитителите и тяхната плячка към английските владения. На разсъмване бяха изминали двайсет мили. Още два дена и една нощ и щяха да бъдат в безопасност.
         Колко ли време е било необходимо, докато зад тях забележат изчезването им, докато започнат да се безпокоят и да ги търсят, докато най-сетне проумеят какво е станало? Беше късно да ги гонят! А що се касае за жителите на двата бряга на реката, тъмният цвят на заловеното животно не будеше подозренията им. Убиваха скуката от дългото слизане по реката, като поправяха тук-таме боята на все още упоения слон. Когато се свести, пазачът изпадна в ужас. Той умря. С камък завързан на врата се избавиха от тялото следващата нощ.
         Най-сетне Мейерис и неговите хора стигнаха брега. Там вече ги чакаха. Прекалено черният цвят на животното биеше на очи, но английските офицери единодушно се направиха, че не забелязват това. Този път отплуваха под добра охрана. Един кораб, пуснал котва от две денонощия поради авария, натовари обемистата плячка.
         Когато след дълго и от нищо несмущавано мореплаване нетърпеливите герои най-сетне съгледаха английския бряг, от гърдите им се откъсна мощно ура!, приветстващо надеждата, прославата, успеха, богатството. Пристигането им по Темза бе отпразнувано с парад. Победа! God ptotect old England¹⁰! Огромен tender¹¹ на извънградската железница веднага превози животното до Зоологическата градина. Предизвестен с телеграма лорд W*** бе дотичал и ги чакаше при директора.
         - Ето ви белият слон! - заяви победоносно Мейерис. - Милорд, бихте ли ми дали сега обещания чек от Английската банка?
         Настъпи кратко мълчание, напълно обяснимо като се има предвид тъмната физиономия на животното.
         - Но той е черен, господине! Вашият бял слон! - промълви накрая директорът.
         - Не се безпокойте, това е дребна работа - отговори с усмивка звероукротителят. Бяхме принудени да го боядисаме, за да го отвлечем.
         - В такъв случай, ако обичайте, свалете боята - отвърна лорд W***, - защото не можем да провъзгласяваме бяло това, което е черно.
         На следващия ден Мейерис се върна, придружен от специалисти химици, за да пристъпи час по-скоро към задачата. Същите взеха ожесточено да търкат с други мощни лосиони горкото дебелокожо, което се оглеждаше, сякаш питаше: „Ах! Какво им стана на тия хора, че постоянно така ме мокрят?...“
         Но киселините на първоначалната боя бяха проникнали така дълбоко в кожната обвивка на хоботестото, че влизйки в реакция с тях, новите химикали, нанасяни наслуки, произведоха неочакван ефект. Не само че слонът не си върна естествения цвят, но стана зелен, после оранжев, яркосин, лилав, тъмночервен, възморав – менеше се с всички отсенки на дъгата. Хоботът му – наподобяващ пъстроцветния флаг на непозната нация – висеше вяло като изцапана мачта по дължината на единия му крак – всичко това бе до такава степен удивително, че в пристъп на възхищение изуменият директор възкликна:
         - Стига! Оставете го! Не го пипайте повече! Какво приказно чудовище! Това е слон-хамелеон! Сигурен съм, че ще дойдат от другия край на света да видят това животно от Хиляда и една нощ. Надали някой досега е виждал подобно чудо на земята! Убеден съм в това.
         - Вярно е, господине, вярно е това, което казвате - отговори лорд W***, мерейки с поглед необикновения резултат. Но – според сключения договор - г-н Мейерис е длъжен да ми достави бял, а не разноцветен слон. Само белият носи в себе си моралната стойност, за която съм готов да броя сто хиляди лири. Или да му върне първоначалния цвят, или няма да платя. Кой ще повярва, че това е бял слон!“
         С тези думи лорд W*** сложи шапката си и се отдалечи, сякаш отказваше всяко по-нататъшно разискване.
         Мейерис и неговите кожени-чорапи наблюдаваха мълчаливо окаяното животно, което не желаеше да се избели; изведнъж звероукротителят се плесна по челото.
         - Г-н директоре - попита - от какъв пол са слоновете в Зоологическата градина?
         - Само един е от женски. - отговори той.
         - Чудесно! - възкликна зарадван Мейерис. - Дайте да ги кръстосаме - готов съм да изчакам двайсетте месеца на бремеността: ако се роди мулатче, пред съда това ще бъде доказателство, че този слон е от бялата раса.
         - Това действително е добра идея, отвърна директорът – и добави лукаво, вероятно по този начин действително бихте се сдобили със светлокафяво потомство... само че в плен слоновете отказват радостта от бащинството.
         - Измишльотини! Като тази, че били стеснителни! - отговори звероукротителятл - Разполагаме с хиляди доказателства, че не е така. Освен това привичките на белите слонове са различни. Да не говорим, че ще поръся, дори и да умре от това, храната му с най-силните възбудителни средства – оттам нататък съдбата нека решава!
         Същата вечер, доволен от себе си и убеден в правотата на своите надежди, звероукротителят си потриваше ръцете.
         Обаче заранта огромното животно бе намерено мъртво от пазачите в дома на слоновете. Дозата ginseng¹² се бе оказала прекалено силна – бе умряло от любов.
         „Така да бъде - изсумтя Мейерис, като научи за станалото. - Но нищо не пречи спокойно да изчакам: да си послужат със средства за помятане би било недостойно за моите противници и мисля, че са неспособни на подобна постъпка. Но загубата е за мене непоправим удар, защото след три или четири години, убеден съм в това, ако беше останало живо, животното би си възвърнало белия цвят“.
         Междувременно Мейерис получи ултиматум от лорд W***. Англичанинът официално го уведомяваше, че „съобразно условията, ясно формулирани в сключения договор, няма намерение да дължи пари за слон мулат“ - и че понеже не одобрява изкуствено предизвикания неравностоен брак, предлага пет хиляди лири обезщетение, за да потулят работата, съветвайки звероукротителят да се върне и му достави друг бял слон, като този път избегне така трайно да го боядиса.
         „Сякаш е възможно човек да похити два бели слона през живота си!“ - измърмори под носа си ядосаният звероукротител. - „Щом е така, ще се съдим“.
         Но всички адвокати го уверяваха, че каузата му е изгубена. Въздишайки, Мейерис се задоволи да даде някои нареждания относно бъдещото потомство на покойния пленник, назначи настойник, прие петте хиляди лири за своите хора и напусна Лондон.

         Оттогава, когато му се случва да разказва с меланхолия това приключение – прекалено чудновато, за да не бъде невероятно – добавя със странни нотки в гласа, в които се чува язвителният смях на непознати духове:
         „Слава, успех, богатство? Вятър и мъгла! Завчера заради леко тупване с ветрило¹³ падна цяло царство. Вчера заради неуважение¹⁴ рухна цяла империя. Всичко зависи от едно няма нищо. Нима не е странно всичко това? Ако старото предсказание, мрачната поличба на тамошния бог е достойна за вярата, която вдъхва на толкова милиони хора, на какво се крепи бирманската империя?... На това, че - уви - вместо да взема със себе си без да се замисля този фатален Лосион, за да боядисам и отвлека свещения слон на Гаутама Буда, не се сетих чисто и просто символично да напълня тежките варели... с малко черен дим!“

----

¹ Зоологическата градина – в Лондон (бел. изд.) [горе]
² Барнум - прочут по него време импресарио и директор на цирк (бел. изд.) [горе]
³ puffist – човек, вдигащ шумна реклама (бел. изд.) [горе]
⁴ Минапур (Манипур) – област в Бирма, днес североизточен щат в Индия (бел. прев.) [горе]
⁵ mahout – водач на слон (бел. изд.) [горе]
⁶ Мандалей (Манделей) – последната столица на Бирманската империя и главен град в Горна Бирма по време на колониалните години (бел. прев.) [горе]
⁷ кожени-чорапи – приключенци, по името на един от героите на Фенимор Купър (бел. изд.) [горе]
⁸ gentry – аристокрация (бел. прев.) [горе]
⁹ Ситанг – река в Бирма (бел. прев.) [горе]
¹⁰ God protect old England! – Господ да пази стара Англия! (бел. прев.) [горе]
¹¹ tender – тежкотоварен железопътен вагон, използван за превозване горивото на локомотива (бел. изд.) [горе]
¹² ginseng – женшен (бел. прев.) [горе]
¹³ леко тупване с ветрило – авторът намеква за исторически факт: от времето на Наполеон Париж контролира Алжир политически, макар и непряко, а местният бей Хусейн е своеобразен васал на Франция. През 1827 г. обаче беят нанася обида на френската корона, като леко тупва с ветрилото си генералния френски консул. Този инцидент се използва от Париж като предлог да наложи блокада, а по-късно да пристъпи към пряка колонизация на Алжир. (бел. изд.) [горе]
¹⁴ неуважение – авторът намеква за отказа на пруския монарх Вилхелм I през 1870 г. да приеме френския посланик Венсан Бенедети. Франция категорично се противопоставя на намерението на пруския принц Леополд фон Хоенцолерн-Зигмаринген да стане крал на Испания. Сметнал, че отказът накърнява престижа на Франция, Наполеон III обявява Френско-пруската война от 1870-1871 г. Разгромът на войските му при Седан бележи края на Втората френска империя. (бел. изд.) [горе]