“Что мы делали все эти годы?
Мы только боялись.”
Анна Ахматова

         В своето есе “Новогодишни Фантазии” големият български писател Георги Марков пише: “Представете си например картината на събарянето на Берлинската стена и радостта на хората от двете й страни, и възстановяването на нормалното и естествено право на движение на човека напред”. За съжаление тези, които издигнаха Берлинската стена и бдяха през всичките десетилетия на тоталитаризъм тя да се запази, отнеха мечтата на писателя да доживее до историческия момент на нейното рухване.
         Беше началото на септември 1978 година.Спомням си, че по това време един мой братовчет, които беше войник, излезе в градска отпуска по случай рождения ден на Тодор Живков. Тогава аз за първи път разбрах, че рождения ден на Живков е на седми септември.По късно научих от моя дядо, който също се казва Георги, че на този същия седми септември 1978 година на моста Ватерло над река Темза в Лондон е бил прострелян с отровна съчма Георги Марков, която е била изстреляна от чадър или за така нареченото убийството, което влезе в световната криминална терминолигия като “българският чадър”.Моят дядо беше голям почитател на Георги Марков и най-редовно слушаше неговите предавания излъчвани по емисиите на Би-Би-Си и радио “Свободна Европа”.Никога няма да забравя неговите думи: “Ние всички сме виновни за смъртта на Георги Марков”, които той винаги казваше по повод убийството на писателя.Тогава бях учиник в осми клас и не можех напълно да си обясня какв о точно искаше да каже с това, че ние вс ички сме вин овни.Разбрах го едва по-късно, когато и аз започнах да се стахувам от репресивния апатар на режима, когато виждах, че и другите се страхуват да изкажат на висок глас своето мнение и да пишат свободно това което мислят.Разбрах го тогава, когато осъзнах, че живеем във време, в което управляващите се бяха обградили с партийно-литературни апаратчици, които зорко следяха за всичко което се пише и говори, които само заради една погрешно изтълкувана дума или реплика спираха филми, сваляха от представление театрални постановки, забраняваха издаването на книги и обричаха на духовна гибел техните автори.Време в което един писател в България можеше да избира единствено между компромиса да стане придворен лакей или написаното от него да остане за собствена комсумация, заключено по куфари и гардероби.Имаше и трети път, когато той жертваше всичко пред олтара на свободното слово и беше готов на всяка цена да намери трибуна, откоято да бъде чут неговият глас.Именно този път избра Георги Марков, като се отказа от славата, к оято вече имаше в България и вместо уютното живуркане на казионен писател, предпочете нелеката съдба на политеческия емигрант.За да бъде чут неговият глас, от който имаха нужда хиляди обезверени и угнетени от комунизма българи, Георги Марков избра за своя трибуна западноевропейските радиостанции.В емисиите на Би-Би-Си, “Дойче Веле” и радио “Свободна Европа”, Марков подлага на безпощадна критика тоталитарния режим в България и неговия най-зъл демон в лицето на първия партиен и държавен глава Тодор Живков.Управляващата върхушка, която беше дошла на власт в името на народа, не можеше да се примири с безкомпромисната позиция на писателя и неговата разобличителна публицистика. Единствения начин да го накара да замълчи бяха смъртоностните изстрели, които превърнаха Георги Марков в будната съвест на нашето време.Съвест, която двайсет години след неговата смърт не дава покой на тези които изхвърлиха от библиотеките неговите книги, изстриха името му от филмовите ленти и се опитаха да унищожат цялото му творчество .За да оправдаят своето нископоклоничество пред Живков и партийните велможи, неговите врагове все още се опитват да го изкарат по-черен и от дявола.Такава цел си е поставил и писателят на книгата “Кой уби Георги Марков”, която излезе през 1997 година.Нарочно не искам да споменавам името на автора, според който Георги Марков, е бил “Една боледуваща личност, кажи-речи с единия крак вече в гроба ... “стр.29.Той говори за неговото убийство, като за едно избавление от тоберкулозата, откоято е бил болен.През цялото време автора на тази поръчкова книга се опитва да внуши на читателите, че Георги Марков е един най-долен мерзавец, предател и доностник.Но как да си обясним, че той наистина вярва в това което казва за Георги Марков, след като на два пъти предлага една от улиците в Княжево да бъде наречена на негово име.Накрая той пише, че Марков заминава на Запад като таен агент на Държавна сигурност.Това не е първият, няма ба бъде и последни ят опит в който Георги Марков е поставен на един пиедестал с Емил Боев, героя от шпионските романи на Богомил Райнов.Отговор на истината за своето заминаване дава самият писател. В своето есе “Август 1914” той казва: “Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише.И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува.И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да я намери, където може.” Въпреки, че на Запад Марков не намери тази свобода за която беше мечтал, все пак там той успя да напише своите “Есета” и “Задочни репортажи за България”, които станаха причина да бъде пречупено неговото талантливо перо.Това което не можаха да предвидят неговите физически и морални убийци беше, че смъртта ще го направи още по-популарен и един от най-четените български автори.Със своите произведения Георги Марков си осигури достойно място в българската литература.Той ще остане в нея и като най-ярък п ример, за това как трябва да се защитава свободата на словото, за което той заплати с цената на собствения си живот.