Обаче аз - нали съм си злобар - го оставях да прави каквото си иска. Пък и вече ми беше все тая. Въпреки, че всеки ден към седем и половина се изтягах на шезлонга - приятно уморен от целодневното плуване - и "гледах Космоса ", тоест залеза на Добруджа, някак със свито сърце. Дори вечерният джоинт не успяваше да прогони напрежението от мисълта, че ей сега на оградата ще цъфне Лефтер и ще разсее меланхолията, в чиито уют обичах да се свивам.
         Но, както и да е - нали сме на почивка. Ще правим каквото си щем - аз и Гальовището. Ще приемаме гости и ще будуваме до късно през нощта. Иначе оставени сами със себе си в това забравено и от Бога село ще се побъркаме.

         Запозна ни баща ми, ден преди да замине с картините си за Италия. Беше неделя, малко след дежурната ми сутрешна "Астика". "Лефи е циганин, обаче е много начетен!" - казваше ми той още преди. - "Може да води разговор с всеки и по всякакви въпроси. Ще си правите компания."
         -Здрасти. Ти приличаш на Уил Смит! - казах аз и му протегнах ръка.
         Бързо открих тайната на умението му да разговаря с всеки на произволни теми: приличен външен вид, минимална, "вестникарска" база данни, и липса на собствено мнение по въпросите. Съгласяваше се с всичко. Нещо като подгряващ спаринг - партньор, чиято задача е да накара титуляра да се мисли за прав и велик.

         Изведнъж се оказа че никой от приятелите ми няма пари или време, за да дойде с мен и Мальовището в Оброчище. Дори и за една седмица, при положение, че спането му е без пари. Да не говорим, че можеш да ходиш на плаж в лагуната между Кранево и Албена, да купуваш пресни домати директно от съседа и да пиеш "Загорка" за по- малко от 50 стотинки.
         Бях напрегнат. И когато баща ми и Ема ни изоставиха в неделя вечерта, се напих. Не ме сгряваше мисълта, че след няколко месеца ще изтеглят и мен при тях, в "белия свят". Това бе едва ли не детската ми мечта, но изведнъж се зачудих: наистина ли искам тя да се сбъдне?
         Те заминаваха в Италия без намерение да се връщат повече, а аз трябваше да изкарам цяла една седмица на бунгалата - сам, с Галя. Което не е същото като да си с още един - двама приятели, нали?
         На сутринта Гальовището не ми говореше. Сърдеше се, че съм бил спал като пън цяла нощ, докато тя умирала от страх от странните шумове на старите дървени бараки. Е, това да не ти е апартамента на "Славянска" в София? Гушкала се в мен, но напразно...

         В първите вечери разговорите ни се въртяха около заминаването. Лефтер обичаше да слуша за Мишел, иначе казано Михаела Янева Бонева от Варна, която бе племенница на Ема. За това как преди десет години се скарала с майка си и отишла в Италия. За това колко е пробивна - можела да иска до 150 000 долара от треньора на "Милан" по телефона без той още въобще да я е докосвал с пръст. Или за това как влязла при Спилбърг, който е ограден с петнайсет секретарки: още на първата изтърсила ей така, в крачка, "АЗ СЪМ БЪЛГАРСКАТА КРАЛИЦА!" и в крайна сметка получила роля в следващия му филм.
         "Баща ти обеща щом се оправят там, да ме вземе в имението на Джузепе за градинар" - казваше Лефи.
         " Хубаво" - отговарях аз – "отивай. Какво може да прави човек в кочина като България?"
         Още един наивник, който смята че смяната на местоживеене е някаква реална промяна. Боклуците навсякъде по света сме си боклуци!
         "Е, на тебе ти е гот - живееш си в София. Ами аз? Циганите от махалата слушат чалга. Аз не. Обичам диси, цепелин, флоид. Мислят ме за откачен. И нямаме какво да си кажем. Побърквам се! Без работа съм, ходя като отшелник. Ти си добре - завършил си журналистика, верно, ама пак имаш някаква работа. Шофьорче не е никак лошо, взимаш си заплатката!”
         - Ми ела в София - казах му една вечер аз, сипвайки си поредната чаша ракия. - Познавам едно момче, Котев. Той може да те уреди да чукаш гръцките студенти в общежитията срещу сто долара на сеанс. Три пъти в месеца и си доволен.
         - Наистина ли? - попита ме Лефтер с блеснал поглед.
         - Да бе, нямаш грижи! - отвърнах аз. - Стига да имаш нужната нагласа, готовност за това и способности, разбира се.
         - То аз... Аз и преди съм имал такива преживявания - изплю камъчето той и сведе свенливо очи - като ощипана мома. След това скочи от масата: "Отивам да чакам на спирката и после ще дойдем с Рени!"
         Жена му работеше до късно като миячка на чинии в ресторант "Стария дъб" в Албена.
         Много се смяхме с Гальовището, когато Лефи ни разказваше как се оженил - били в някаква дискотека. Той се понапил доста и по едно време нагона го накарал да дръпне на стълбите едно момиче и да й каже самоуверено "Абе слушай, ти искаш ли да се ожениш за мен?"
         Останалото му се губело. Събудил се с въпросната девойка до себе си, но вече било късно. Циганите си имали някакви неписани закони и край. Особено смешно ни стана от това, че Лефтер цяла седмица след случилото се разрешавал дилемата, ама съвсем сериозно: "Да я върна ли сега на родителите й и да им кажа "Извинявам се, стана грешка, може ли да си я вземете обратно" или да не я върна?"
         Обзе ме сексманиащината да снимам Мальовището. Приятелката ми е наистина яка пичка, макар и малко ниска на ръст, почти като дете.
         Снимах я гола сутрин в шубраците около бунгалата. Яхнала някакъв кол, с празна бутилка между циците или в прашното бебешко кошче, което открихме в единствената още несъборена кирпичена постройка, останала от старата къща на предишния собственик. Да се разсейвам по малко.
         Мислех да пусна тайно снимките в мрежата - ей така, за майтап. Може и да й излезе късмета. Нямах намерение да се женя за нея, защото "момчето си отива", нали знаете. Ама не й говорех много-много по въпроса: тя ме обичаше и я болеше. И аз си я обичах. Но какво от това?
         Всъщност снимането беше една приятна компенсация. Въпреки че измислях какви ли не обяснения, Галя така и не можа да свикне с нощните потропвания изпод леглото, с тайнствените поскърцвания, които се разнасяха без да е ясно откъде точно, и най- вече с отчетливите тежки стъпки на бавна мъжка походка по покрива преди изгрев слънце. "Коте, сто на сто е някоя животинка" - повтарях й нежно и я целувах по коремчето.
         Аз бях лесен - вече чувах звуците и през деня. Те станаха част от кашата на собственото ми раздвоено съзнание и дори ми се струваше, че излизат от моя череп... В една такава сутрин ни изненада Лефтериус:
         - Знаеш ли, Лефи, че баща ми ме е правил на леглото, на което спим сега с Галя в бунгалото? - изтърсих вместо поздрав.
         После Мальовището ми призна, че от притеснение този ден забравила да си вземе хапчето. А аз - като пълна мъгла - не й казах нищо, нали съм си пътник. Просто може би още едно дете, което не би искало да бъде родено точно тук и сега. Малко кофти номер, ама какво да се прави.

         Бил още ученик в техникума. Прибирал се за село, и на автогарата в Толбухин някакъв мъж го заговорил. Казал му "О, ти сигурно лятно време имаш голям успех с германките в Албена, а?" "Така е" - отвърнал скромно Лефтер. "Ми какво ще кажеш да идем до моята вила? Ще те почерпя с уиски, ще хапнеш, ще пиинеш..."
         Лефи веднага усетил каква е работата: "Всяко удоволствие се заплаща" - казал. Тогава непознатият станал. "Ааа, само за пари не ми говори!" - отсякъл той и се отдалечил.

         В следващите вечери разговорите ни взеха друга насоченост. Мислех в същия дух да разкажа как като бях войник късно вечерта в тоалетната на варненската гара ме сгащи някакъв и каза "Дай един кавал", когато видяхме белката.
         Белката било едно много отмъстително животно. Ако не я закачаш, не ти прави нищо. Обаче подразниш ли я или опиташ да я убиеш, лошо ти се пише. Бабини деветини...
         Пак седяхме около масата - Галя, Лефтер, жена му и аз. Беше късно. От джоинта и Ник Кейв ни гонеше параноя, а в същото време опитвахме да се сгреем с ракия. Белката подскачаше близо до наклонения кирпичен кенеф, под ореха, и търсеше ядки. Приличаше на голяма катерица - с дълга рунтава опашка, остри предни зъби и снежнобяло петно на гърдите.

         Малко преди да си тръгнем открих, че на сто метра от бунгалата ни има почти един декар канабис. Саморасляк. За първи път се прибирах от Албена по околовръстния път за Добрич. Набрах една мешка и когато се върнах, видях, че Денчо е паркирал шкодата си пред верандата и ни чака заедно с цялото си домочадие. Така се бяхме разбрали - ние си тръгваме, застъпва той. Какво да се прави - стар приятел на баща ми. То кой не се изреди на тези бунгала за цяло лято - половината Шумен.
         "Денчо" - казах аз, - "ето ти ключовете. Всичко сме оправили, а тази глава чесън на масичката до леглото е против духовете. И внимавай с белката!" “Абе майната й на тая белка!" - отвърна двуметровият пенсиониран мустакат пожарникар и ме погледна самоуверено изотгоре. - "Я виж само какво съм й приготвил!"... И ми показа кутийка американски "дум - дум" патрони. Всички явно знаеха за животинката и се страхуваха.

         Разказваше на Лефтер жена му. Чак сега научавах, че преди време те живеели на квартира в отсрещната къща. Всички слушахме, но иначе седяхме като замръзнали около масата и гледахме белката.
         - Хазяина още първия ден ми каза да не излизам по тъмно. Каза, че това място е лошо, че има нещо. Да не гледам към него вечер, защото мога да пометна когато забременея...
         - Какво лошо? - попитах аз. Не че ме интересуваше особено.
         - Не знам. Хазяина каза, че си спомня как когато преди години стария собственик на мястото бил жив, взел в къщата си на квартира някакъв пропаднал пияница, миньор. Той, човека, изкарал три нощи само и избягал.
         - Говори се из селото – каза Лефтер, че тук преди много време е станало нещо - убииство на дете, самоубииство... Или и двете заедно.
         - Сметай само! - ухилих се глупаво аз в опит да разведря атмосферата. И веднага се сетих за прашното плетено бебешко кошче, в което бях снимал моето Мальовищенце голичко.

         " Деянски, ти баща, ти майка! Говори с тоя твой Котев за оная работа!" - не спираше да ми дудне Лефтериус през цялото време, докато чакахме. "Добре бе, нямаш грижи!" - повтарях нонстоп аз. "Искам да се махна оттук час по- скоро, не мога повече! Не издържам в тази проклета пустош!" - ридаеше той. - "Тръгвам, няма да взема нито жена си, нито някакъв багаж!"
         А аз си мислех, че без Лефи това село няма да е същото. И той нямаше да е той, ако дойде в София. Че баща ми в Италия ще е като риба на сухо, а Шумен без баща ми - адски сив и далечен от мен.
         "Аз пък бих останал още няколко месеца в Оброчище, стига да можех!" - казах тихо, като че ли повече на себе си.
         Мислех, че така по някакъв начин ще мога да съхраня света такъв, какъвто го познавах доскоро. Да отложа мига на тоталното му преструктуриране или срутване. Май остарявам...
         Стана десет. Лефтер се ръкува с мен, а Гальовището прегърна. Горката - тя цялата трепереше от студ след безсънните часове на брега. А и денят след тях се случи дъждовен - последният ни "плаж" за това лято.
         Когато се качихме, помахахме по посока на мъждукащата крушка, където трябваше да е нашият изпращач, а аз - нали съм си наистина добро момче - смачках на топка листчето с телефона на Лефтер и го пуснах под седалката на "BIOMET".

         Бе вече хладно, към два през нощта, края на Август. Миришеше на дъжд. Ние не смеехме да мръднем, докато белката не се разкара. Яка параноя. Какъв лош късмет - това беше последна ни вечер на морето.
         - Кофти е - каза Лефи, - че много помни това животно, мамка му. Ако я закачаш. Може да си в метален контейнер, но тя ще намери път и ще ти прегризе гърлото. Чувал съм даже, че ако умре, малките й отмъщават!...
         С триста хиляди усилия и много предпазлива стъпка успях да стигна до бунгалото и да взема оня стар, миризлив и непран от години работен блузон на баща ми - да се стопля.
         - Как усеща бе, дявол да я вземе? - попитах аз, колкото да кажа нещо.
         - По миризмата, най вероятно - предположи шепнешком на Лефтер жена му и подскочи стреснато, когато касетата на Ник Кейв изключи със силно, неочаквано щракване.
         - По миризмата, да! Няма по какво друго - съгласи се и съпругът й.
         Облякох блузона. И тутакси се сетих, че баща ми винаги преди е хвърлял по белката разни фасове. Заливал я е с канчета вода - както котката вкъщи, - а миналия месец дори я бе ранил със сачма от въздушен пистолет... Неговата самонадеяност нямаше граници.
         "По миризмата" - тези думи се запечатаха в паметта ми.
         Затворих очи, и в съзнанието ми веднага изплува неизменният образ, който през цялото време на почивката не ми даваше покой. Не бях споделял това с никого: малък скелет, обвит в изпокъсани бели чаршафи. Иззад него струи синкава светлина, а тъмните дупки на оголения череп като живи очи не престават да се взират настойчиво в мен.