В навечерието на новата година и на новия век по улиците на София кипеше живот. Хората бързаха да заемат местата, на които са били планирали предварително да да отидат да се веселят. Васил също се опитваше да върви бързо, но тротоарните плочки бяха толкова излъскани, че обувките му се хлъзгаха по тях. Слава богу че поне валеше истински сняг, защото от изкуствения му прилошаваше. Накрая реши да се придвижва по улицата, въпреки че не беше препоръчително. От години в центъра на града беше забранено движението на автомобили, но можеше да мине някоя линейка или служебна кола. Когато Васил наближи старата станция на метрото видя часовника на банката и си помисли, че дори и да не закъснее, ще пристигне в последния момент, а той мразеше това. Сети се че не знае името на президента, а в случай че произнася реч, беше добре да знае за обща култура. Обади се по GSM-а на един свой приятел и колега – всичките му приятели му бяха и колеги. Слава богу ченеговото палто беше от новите модели – с вграден микрофон и слушалка на якато. Обади се на всичките си колеги, които нямаше да бъдат на вечерята, но – уви – никой нямаше представа как се казва президента. Наложи се да спре една девойка на улицата и да й поиска дребни монети за Интернет. Смяташе да отиде след това до най-близкия уличен телефон и да провери в указателя на виртуалния вариант на България. Но тъкмо да се раздели с момичето и мигновено му мина някаква мисъл през ума:
         - Предполагам и ти не знаеш как се казва президента? – попита Васил без да възлага големи надежди. Вече се упрекваше задето си губи така ценното в този момент време.
         Момичето отметна един кичур от русата си коса, за да открие лицето си. Не можа да сдържи усмивката си:
         - Стоян Петров, господине.
         Васил много се изненада, че получи отговор. Помисли, че девойката го е взела на подбив. Недовечривият му поглед накара момичето да се доизясни, по-точно да каже откъде знае.
         - Наскоро ми се наложи да преглеждам сайтове на вестници във връзка с работата си по курсова работа, и в един от тях случайно попаднах на интервю с него. Беше много интересно. Разказваше за плановете си за посрещане на новия век. Иска да раздаде кристални чаши за шампанско на всички, които са на площада.
         - Това наистина е хубав жест, но кой ли ще иска чаши за шампанско. Ако някой случайно е забравил да вземе от дома си, все ще намери отнякъде. На мене би ми било неудобно, че дори и обидно президента да ми праща чаши. Ако можем да се чукнем с него ще се радвам…          Така Васил и девойката, от която поиска дребни за Интернет, стояха насред щукащите се хора на площад “Независимост”, точно под старата статуя на София. Те си говореха под падащия сняг, забравили напълно за хода на времето, макар и да оставаха само няколко часа до идването на новия век. Васил вече беше закъснял за срещата, а девойката, която също бе бързала за някъде, обясняваше с усмивка на непознатия, че в края на миналия век този жест не би бил толкова странен, защото както е виждала на DVD -филми – тогава хората са посрещали новия век и новото хилядолетия като дори са пиели и от пластмасови чаши. Васил не можа да повярва. Вярно, и той беше учил по история на стария свят, че тогава повечето от хората едва са преживявали, но чак пък да се чукат с пластмасови чаши при идването на ново хилядолетие – това не го вярваше. Все пак разбраха, че не това е мястото да спорят, а стрелките на часовника постепенно приближаваха към по лунощ. Тръгнаха в посока обратна на човешкото стичане. Васил се обади на своите колеги в ресторанта, за да се извини за това, че не може да дойде. Когато привършваше разговора си и приемаше пожелания за приятно изкарване “където и да си”, чу девойката да вика някъде настрани някаква непозната дума. Беше нещо като “таки” или “такси”. Васил се огледа за китайски ресторант, но не видя, а и вече бяха излезли от района на идеалния център. Докато се опомни и девойката го хвана за ръката и двамата се озоваха в стара кола.
         - Като в добрите стари времена. – дяволито му смигна момичето, за което вече знаеше, че се казва Соня.
         - Басът си е бас, но ако това е машина на времето и ме завлечеш някъде в 18 век, тогава може наистина да са пили с пластмасови чаши.
         Таксито наистина изглеждаше като машина на времето. То не беше от старите софийски таксита, а малко като старите американски, в които мястото на шофьора е отделено със стъкло. Приличаше и по друго на машина на времето – един от първите му собственици явно беше колекционирал значки и сега от накачулените метални плочки, гледаха лицата на разни хора все с особени погледи или пък някакви странни предмети… Явно бяха разрешили за празниците да се движат тези “таксита” – нещо като музеи на колела, спомен за едно отдавна отминало време на прага на новото.
         Посрещнаха новата година и новия век в потъналата в зеленина мансарда на нейния апартамент. Соня беше второкурсничка в Университета, а студентите вече ги задължаваха да си купуват апартамент още с първата стипендия. Така беше в края на XXI век. Скоро голямата стрелка на часовника премина в първия час на новия XXII век. Чукаха се с шампанското и си пожелаваха един през друг разни налудничави неща. След това за дълго се отдадоха на любовта си един към друг. За баса бяха забравили. Когато Соня се събуди по обяд, потънала в прегръдката на своя приятел, Васил бе така любезен да й съобщи, че днес той има празник и е неин ред да му гостува…