Четири пъти. Без да знам какво. Само да не правя това, което трябва. Ако наистина трябва. Ако изобщо. Луната. Естествено – луната. Какво друго. Другото. Вчера, ако се сещам, ако се сещам правилно, пак беше тя. Кой друг? Другият. Говорим си. Аз й говоря, луните не говорят. Луната – тя е една, доколкото си спомням. Спомням си и по вчера… Имаше по-точна дума, някаква, но звучеше грозно. Едно. Тук пропускам малко, винаги правя така. Пропускам важното; казаха ми. Вси ми казват, аз ги слушам; някой път може и аз да кажа – успокоявам се, но знам, че няма. Не обичам да ми казват, затова няма да казвам; не обичам, обаче слушам. Тук трябва да пропусна, сещате се. Две. Сега луната осветява пътя на двама души. Вървят. Ще се разминат, не, първо ща се срещнат, после ще се разминат. И след това вече ще се познават. Може да са се познавали и преди това; те не го знаят. Трябва да пропусна. Три. Казват ми да си мия зъбите. За хубава усмивка. Аз не се усмихвам, не ми трябва – слуш ам ги. Нали все така правя. Но понякога ги лъжа – не обичам да влизам в банята: и сутрин и вечер там има само една четка за зъби. Това ме потиска. Мога да умра всеки път когато влизам. Като мога, защо не го направи? От мързел. Сигурно. Може да ме е страх? Не знам, те ще ми кажат; те винаги ми казват какво. Не всичко. Не ми отговарят, пък аз спрях да питам, откакто започнах да лъжа. Я, кой се разговори сега? Може да не съм аз, не знам, не са ми казали. Четири. Пак за луната. Като няма какво – все за луната, много удобно. Като няма кой, пропускам. Вече обясних. Вчера идваха, казаха ми да си сменя маската. Аз да не съм клоун? Изглежда съм, щом ми го казват. Не знаех – вече знам. Един ден ще знам всичко за себе си и ще разбера; дано да е тук да й кажа, да кажа на някого. Ако изобщо събера музайката. Едно. Объркват ме нарочно. Навярно са открили тайния ми план – да разбера всичко и да се освободя. Може и да не са го разбрали, а да са ми казали това. Не знам? Не помня? Така ме мъчат двойно. Все ми казват различни неща. Защо им е да ме мъчат? Две. В стаята ми е много студено. И по вчера, вече говорихме за другата дума., пак беше. Навън е топло; ако имаше прозорец щях да го отворя, само че този е нарисуван. Разбрах го когато започнах да следя пейзажа – нито едно листо не помръдна, нищо. Поне са се постарали, благодаря им. Три. Вчера, и така нататък, се опитах да го отворя. Така окончателно се убедих. Не са ми нарисували врата. Само за банята, тя е истинска, но не води по-далеч от банята. Надявах се и огледалото да е нарисувано. Пропускам. На прозореца си, онзи нарисувания, друг нямам, има двама души: вървят един към друг, луната им… Вече го казах. Четири. Щом когато нямам какво да говоря – говоря за луната, а сега непрекъснато за нея…? Не са ми казали да спра, предпочитат, изглежда, да пиша за луната. Така няма опасност да пиша за… Пропускам. Пропускам. Пропускам. Едно. И това непрестанно броене. Две. Нямам какво друго да правя. Имам. Казаха ми, че т рябва… Обаче не знам дали наистина. Три. Ако изобщо. Защото до десет е много дълго, а до три е скучно. Едно. Трябваше да пътувам, да е по-интересно. Уморих се обаче. Две. Напъхаха ме в тази стая вчера. Някое вчера. Не помня точно. Не са ми казвали, не ми казват цифри. Задоволявам се с моите си: три-четири. Едно, две, три, четири. Обзалагам се с Луната, на кой път ще си спукам челото. Едно, две… Само нарисуваните луни ли не говорят? Или всички? Три. Колко са всъщност на брой? Четири. Една ми е четката в банята. Две.