Бях дошла в град Смолян във връзка с откриването на моя изложба. Капнала от път, изтощена от церемониите и от коктейла след тях, най-сетне се добрах до мястото, където щях да нощувам - Алибеевия конак в квартал Райково.
          След едно изнорително изкачване по стръмния склон, спрях пред внушителна постройка от 18 век, красиво бялнала се на фона на шарената есенна Родопа планина. Дебел и висок каменен зид ревниво криеше от погледа долния кат и двора. А няколкото тежки порти (и сега залостени), с огромните си брави и ключалки, напомняха за смутните времена, в които е граден дома. . .
          Организаторката, която ме бе придружила дотук, отключи. Прекосихме тревясалия двор, изкачихме се по дървената стълба и се озовахме в огромен салон ("хайет" или "потон" според местния говор), в дъното на който имаше шест еднакви резбовани врати. Мина ми през ум, че това може да е някогашната ханъмска част - жилището на бейските съпруги. . . Настаних се. Жената ми пожела "Лека нощ" и "Приятен път на другия ден" и си отиде.
          Всъщност бе едва 21:30 часа, все още по лятному светло, но въздухът вече хладнееше. Скоро излезе вятър, смрачи се и слънцето угасна зад тъмни облаци. Стана ми студено. Съблякох се и се сгуших в леглото. Беше тихо и сумрачно. Беше тихо и сумрачно. Лежах по гръб и разглеждах разкошния дървен таван. Всичко в тая стая бе изпипано от майсторска ръка - гладко измазаните и белосани стени бяха обточени с полици, долапите (заемащи цяла стена), парапетите, колонките и сводовете на задигнатото второ ниво на помещението - всеки детайл бе изрязан красиво и финно...
          Гледах студеното огнище и си представях как светлината от пламъците играе по всеки релеф и резка от стаята. Но и без живата топлина на огъня, стаята бе уютна с дебелия си затепан козяк на пода, китениците, кенарените завески...
          Вятърът се засилваше, по стъклата на четирите прозореца затупаха дъждовни капки. Някъде отвън се чуваше звучното мяукане на явно уплашеният от приближаващата се буря Лазар - едрият котарак, който ни посрещна одеве на прага.
          Унесох се, затоплена и отпусната под дебелите завивки... Не зная колко време съм спала, когато в плътната тъмнина отново прозвуча ужасеното мяукане на котарака. Дочу ми се звън на дайре, кикот, стъпки по скърцащата стълба... После всичко утихна.
          Сигурно бях сънувала... Опитах се да заспя отново, но не успях. Въртях се в леглото извастно време, после реших да си налея вода. Изправих се и заопипвах стената, за да открия ключа за осветлението. Старата сграда бе запазена в автентичния си вид, но все пак бе електрифицирана - спомнях си добре трите лампи от ковано желязо, горе над лавиците.
          Ключ обаче нямаше - поне аз не го напипах. Запрепъвах се обратно в тъмното, за да отвеся единия прозорец - дъждът вече не трополеше, май бе изгряла и луната...
          Какво бе обаче изумлението ми, когато дръпвайки пердето, съгледах долу в двора една абсурдна сцена. Върху ръба на кладенеца, на сухо под навеса му, седеше момиче в българска народна носия, а пред него стоеше турчин в сини дрехи, целите в сърма и гайтани. Явно нещо си говореха. Момичето потрепери, той свали елечето си и го наметна. Тя се сгуши в прегръдките му.
          Помислих, че ми се е привидяло. . . Ощипах се, ухапах се, но нищо не се промени! Те си бяха там и вече се целуваха.
          Тогава се огледах наоколо - тъмница, нито намек дори за улично осветление. Лай на кучета, процвилване на кон... Сякаш не е края на XX век...
          Изведнъж портата изкънтя, блъсната от нечие рамо и се отвори. Няколко души българи, окъсани и обрасли, страховити, със затъкнатите в поясите им пищови и ножове, нахлуха в двора. Момичето изпищя. Турчинът се обърна. Единият от мъжете се разпсува грозно, после двамата се вкопчиха и се затъркаляха по земята. Бъхтеха се, въргаляха се. Другите нещо крещяха и ръкомахаха.
          Свих се зад пердето и през тънкия процеп, затаила дъх, с разширени очи гледах и не вярвах. Съзнавах, че това не е реално, но не можех нито да го обясня, нито да го преодолея.
          Изведнъж на моя етаж започнаха да хлопат врати, съвсем наблизо затопуркаха тежки стъпки, в прозорците на еркера заиграха пламъчета на свещи. По стълбите към двора заслизаха, тичайки сънени и недооблечени турци...
          Пуснах завесата и се сгуших, завита през глава. Сърцето ми блъскаше в слепоочията... Не зная колко време съм лежала със запушени уши и стиснати от ужас очи... Най-сетне се престраших да погледна. Дворът беше пуст и тих. Котаракът прекоси и изчезна зад ъгъла.
          Заспах чак на разсъмване. Събудих се с главоболие. Огледах синилката от ощипването, белега от ухапването. Разсъних се окончателно. Спомних си как се бях почувствала толкова осезаемо в друго време. А може би тук някога се е разиграла някаква кървава история и сенките на героите й още бродят наоколо... Всичко това обаче щях да обмисля по-късно, а сега исках да се махна по най-бързия начин от тази къща, пълна с привидения, независимо, че автобусът ми за София бе чак в 11 часа.
          Оправих се, прибрах си нещата и излязох от стаята. Тъкмо заключвах старовремската брава, както ме бяха инструктирали, когато дочух скърцане откъм стълбата. "Слава Богу" - помислих си - "Ето, сега ще дам ключа на домакинката и си тръгвам".
          Втрещих се, когато видях, че по стълбата се качваше онова момиче от нощната сцена, крепейки на бакърен поднос четири филджана с димящо кафе! Съвсем като истинска грееше с цветовете и шарките на шевиците и дантелите. Беше много красива (като се изключи насиненото око). За секунди съобразих, че между стаите бях забелязала един вдаден навътре кьошк и гърбом безшумно се плъзнах там, за да се скрия, докато отмине. А когато се обърнах, краката ми сами се подкосиха и се свлякох по стената върху застлания с халища кът. Там, подпрени на дебели, везани възглавници, трима турци спокойно седяха кръстато и пушеха... Само дето върху ниската паралия не бълбукаха наргилета, а беше хвърлена полупразна кутия "Виктори"...
          После... После пих ароматно турско  кафе, докато те един през друг през друг ми разказваха и обясняваха какво всъщност се беше случило. Накратко - трупата на някакъв частен пътуващ театър, гостувала на Родопския драматичен театър с постановка из българското възраждане. Представлението обаче било прекъснато по средата и залата опразнена от формирование за борба с тероризма след сигнал за поставена бомба. Публиката, както и артистите (разбира се непреоблечени и все още гримирани) бързо напуснали сградата. Сведенията били за поставени три взривни устройства - в Театъра, в хотел "Смолян" и в банка ДСК. Така че актьорите, които били настанени точно в отцепения от полицията хотел, трябвало да бъдат подслонени някъде и ги докарали в Алибеевия конак. Част от тях се качили и си легнали, уморени от тежкия ден. Една група останала да хапне в бившата "гяурска" част на конака (готварниците и пещите за хляб), сега преустроена в ресторантче.
          А колкото до страховитата сцена, наблюдавана от мен - единият от артистите, прибирайки се от ресторанта, заварил гаджето си да се целува с новопостъпилия абсолвент от НАТФИЗ, та затова...
          За капак на всичко, кратката, но силна буря скъсала кабел на далекопровод и два квартала на Смолян - Устово и Райконо, останали без ток почти цялата нощ.
          Така всичко получи обяснение... Посъвзех се, дори се смях на нелепите случайности, уплашили ме до смърт...
          Когато си тръгнах, прекосявайки двора, долу до кладенеца, съзрях скъсан наниз от изкуствени пендари. Наведох се и си взех една за спомен.
          Тези дни почиствах и пререждах ателието си. В едно чекмедже намерих паричката. Спомних си историята й... И реших да ви я разкажа.