Плещи развил, Балкана се тъмней,
изпречен пред безбрежний небосклон,
а там зад него се подйема бавно
есенний кървав месец - привидене,
родено из недрата на нощта.

Тайнствената пустош на твърдта
засенил, висне облак чер и сякаш
да се възйеме месеца възкачва -
да му пришепне тъмната си тайна. . .
Вселената в замая глуха спи.
Тук-там самотно трепка и гаснее
звездица плаха - като че невидим,
незнаен дух надниква от небото
и пак отвежда поглед, нищо там
во пропастта под себе не издебнал.
Вселената в замая глуха спи.
И тегне морний неподвижен въздух
над тъмний свят, подобно ням въпрос,
когото е на задушната нощ
за резрешенье морний ден оставил. . .

Изпречил се е тъмния Балкан
пред небосклона, - а над него, вече
възмогнат, спря се кървавия месец.
Отсякоха се в дрезгави простори
ред върхове - и чак от край до край,
над зъбестите техни рамена
прострян, изпъкна исполинский образ
на Прометея: към небо извил
лице, - ръка с вериги обкована
извърнал и подложил под тилът си;
разрошена и в гъстий храсталак
зацепена, косата му се спуща
на къдърци по тъмните скали;
подобно чал, стърчи на висини
коляното на сгънатий му крак, -
а другия, отхвърлено прострян,
скалите е притиснал и тъмнеят
разчекнати петтях му пръсти, също
зъбци на някой старовремски замък.

В миг стон разцепи замъртвелий въздух,
подобно сдавен порив към живот,
и хласнати о тъмните скали
веригите се нему отзоваха
с глух и злокобен екот. Прометей
от своя сън вековен се събуди. . .
Тъй както се откъртени скали
со екот сриват в зиналата пропаст,
изкъртени из наболяла гръд,
разцепиха нощта гръмовни думи:

"Ах, няма ли да се разсъмне - край
на мойте мъки ще ли дойде? Тежко
и горко мене. . . Но кому ли аз
натяквам? Сам от по-напред нима
не знаях аз каква ме чест очаква?! . . .

Зевс! Няма мойта воля да сломят
и милион терзания, които
в душата ти за мен се би родили
от страх и злоба в нея съчетани.
Аз знаях свойта участ, гръмовержцо!
Но с майчино си мляко всуках аз
презренье към бедите. . . Пращай своя
крилати пес сърцето ми да рве!
Ще притъпее острия му клъв,
от ръфане на мойта плът, но пак
не ще да скърши нищо твърда воля;
и няма аз до век да се разкая,
че осветлих човешкий тъмен дух
и съдбините негови в живота. . .
Вий облаци, - те няма моя поглед
да замъглят: аз в себе си го впивам -
и бъдещето ясно е пред него,
и днеска, както в прежни времена!
Вилней ли зима и засипва сняг
косата ми, - мрази ли зимен мраз
и вкочанява мойте членове, -
на слънцето ли огнени стрели
ми раните обжегват и развеждат, -
аз знаях свойта участ - и презрях я!
Изпращай бури! Те гласът ми няма
да заглушат, - пронизан и през тях,
ще се възйеме той до твоя трон
и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко
от острий клъв на твоя пес крилат
тук в моето разръфано сърце -
Пред устни чаша с нектар ти ще спреш,
от моето проклятье поразен. . .
Жестока мъка твойта радост трови,
на мъките аз зная радостта!
Те майка са на щастие, що топли
и мен и всички, в чийто горди дух
живей надежда. . .
                             Пращай, Зевсе, твоя
крилати пес сърцето ми да рве!
При теб завърнат, капка кръв ще капне
от клъвът му на пурпурий ти плащ -
и твойта радост ще обжегне тя. . ."

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

А като че от тоя рев примамен,
на другий върх, над голите скали,
зад рамото на Прометея, бавно
из мрака образ тъмен се издигна -
подпря глава на стиснати пестници
и светнаха очите му без блясък,
подобно две отворени пещи. . .
На Прометея в бурний рев се вслуша
и зина той -
                     и бесен смях разцепи
заглъхналите задушни простори. . .
Извърна се скований полубог,
и хласнати о тъмните скали,
веригите му глухо издрънчаха -
Не бе то гракът на крилатий пес,
нито ревът на фурни. . .
                                    - "Ха, ха!
Пръв път ли чуваш моя леден смях?
Во пропастта на триста векове,
човешка скръб събира своя гняв,
тъй както в облак бура се събира -
и неговия гръм е моя смях.
През моя смях ти чуйш ли да ехти
горчивий плач на милиони жъртви?
Откраднатия от небото огън
зафърли ти во моята душа -
но бездната й осветли ли? . . . Мракът
направи сал в болеж да се сгъсти -
и да роди съзнанието. . . Защо
не ме остави, Прометее, в мрак?
Защо ми е съзнание? Нима
то светлина ми даде? Само мракът
чрез него аз постигнах и съзнах,
видях го, как крило е той прострял
и в бездната на моята душа
отхвърлил сянка - в нея днес живей
намръщения демон на съдбата
и твойта чест изглежда той с усмивка,
на съжаленье бледната усмивка.

Напусто само ти проклинаш Зевса!
Сбъдна се туй, що майка ти предсказа:
в утробата на моята душа,
тъй както нявга Озирис насили
в утробата на майчина Изида,
тъй втори път насили мрак скръбта;
роди се нов бог - кост на кост сдроби
той черепа на Зевса. На Олимп
е пустош днес: минервината сова
в развалините още там се тули -
и миналото с истеричен плач
оплаква нощем. . . Невиний бог високо
и над света и над човека тури
незиблем трон - отвърнат от света,
и сам света от него се отвърна.
Високо се възмогна - от високо
той падна. Туй, което чрез смъртта
в живота дойде, негова изкупна
е жъптва то! И ето аз ти нося
за неговото падане вестта. . .
На вехтий трон нов бог се настанява -
баг на безбожност. Во кръвта на прежний
се той окъпа, къс по къс плътта му
разкъса и разфърля с отвращенье
на уличните псета да я ръфат. . .
В утробата на моята душа -
на бездните световни бездна - спят,
до час уречен, час на уплоденье,
зародиши на богове безчетни:
смърт на едина е живот за другий! -
Изчадия на мрак и на съзнанье,
по тъмен път, по кървав път те водят
и своите, и хорски съдбини,
на времето безсмислена играчка. . .
Така ми казва опитът вековен,
така ми шепне моето съзнанье -
защо ми го ти даде, Прометее?!
Предвидливий, когато ти зафърли
в душата ми откраднатия огън,
предвиждаше ли мойта бъдна чест?
Предвиждаше ли свойта? Пребъди
в проклятие, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!

Век века ще сменява, бога - бог;
двамина само ще останем ний,
в световните промени, непроменни -
на тежкий кръст на ведра безнадеждност
разпънат аз, - на тъмната скала
на халосна надежда ти привързан;
на себе си ти жъртва, аз на теб.
Един до друг, един на друг за мъка,
ний ще живеем до скончанье века.
И всякой път, при всякоя промяна
на битието, всякоя победа
на мрак над мрака, ще те будя аз, -
аз дух човешки, стъгда за борбите
на тоя мрак, - да ти вестя вестта
и с вещи думи и со смях зловещ
съзнаньето за твойта чест да будя,
тъй както ти со твоя плам събуди
съзнание за моята и тури
началото на вечните ми мъки. . .
Ти себевраг, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!
Не се отвръщай! В моя смях ехти
горчивий плач на милиони жъртви!" -

Подйе се и приведе мрачний образ
придебно над извърнатия лик
на Прометея, - като мълний, в бяс
кръстоса поглед погледа за миг. . .
И глух въздъх и мразен смях разцепи
вселената. . . Со стиснати пестници
изпъна се, но повален се тръшна
пак на скалите Прометей - и дълго
в нощта звънът на тежките вериги
ехтя, докле нанякъде далеч,
в недрата на безкрайността замря.

Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
разчекна паст и с морен дъх в нощта
ицлъхна своя вечно ням въпрос.
 
 
 
 

Поемата е част от "Епически песни". Досега не беше публикувана в Интернет.