Райна Йорданова

         Времето е болнаво. Кашля. Хрипаво, хронично, безнадеждно. Вчера сънувах… Сънувах, че съм времето. Странен сън. Неспокоен, жесток… Призрачен. Изгубих се в безвремието. Търсих вечността в нищото, а кожата ми - твърда и бодлива.
         Сънувах, че съм времето. Кашлях, задавях се и храчех слуз. Безвремието… Искаше да ме погуби. Не се събуждах.
         В съня си сънувах друг сън. Сънувах, че съм Ти. Гледах се през твоите очи. Прозорци без стъкла. Вятърът… Минаваше през тях, а те горди… Че са го пуснали да мине. Вятърът! Изтрил е всичко. В теб… Всъщност в мен. Изтрил е погледа, в който се оглеждах. Изтрил е…Изтрива. Бяло. Нищо. Време в безвремието. Изгубено без спомени. Бях и времето и теб. Времето в теб… Бях нещо… Бях.
         Когато не сънувам, когато не съм теб, нито времето или времето в теб, не знам коя съм. Аз съм незнание.
         Птица. Лети. Блъска се. Кръв, изцапани пера. Лежи по гръб с вирнати крака и изметната назад глава. Смърт! Птицата беше сляпа. Беше… Птицата беше птица.
         Море. Откровено. Несподелено. Идеалната истина. Истинската лъжа. Лъжата, която те прави щастлив. Един танкер вчера мина от там. Вече няма море, само мазутно петно. Мазно, гадно и смущаващо. А вчера беше море. И пееше. Времето… Кашлящо, храчещо слуз.
         Всичко се променя. Трябва ти малко ненормалност, малко неморалност и лудост, за да живееш. Но сега е нормално, когато си ненормален. Модерно е. Всеки иска да е луд.
         Разказ-история. Реализъм. Улица, юмручен бой, хипарски дрехи, цигара, бар…
         Жаргон. Животът е жаргон. Истинският живот. Пък и нали морето е мазутно петно, а птицата не е вече птица. Времето е виновно…
         Разказ… И няма да има дървета, нито трева или дъжд, или слънце, огромно и лъскаво. И няма да е красиво, нито вълнуващо, нито ще има любов… Защото животът е жаргон, а разказът не е измислен. Жив е. Вече никой не познава измислицата, и никой не иска да живее с фантазии. Животът е истински. И разказът, и историята. Няма покой...
         Пак сънувам. Че не мога да говоря. Имам глас да крещя, но думите ги няма. Не мога. Вятърът минава през прозорците. Казва ми, че съм ти, че никога не те е имало. Значи въпреки всичко аз си оставам аз. Щом не си бил… Аз съм птицата и морето, и фантазията, и щастливата лъжа… И времето…
         Времето - то е виновно за всичко.