На 03.04.2001 г. писателят Генчо Стоев - спечелил награда Балканика за повестта си "Цената на златото" - беше гост на занятието по свободноизбираемата дисциплина "Творческо писане", която се води от проф. Симеон Янев и Валентина Радинска. Тук публикуваме част от мислите, които сподели със студентите. Въпросите към него са на Петър Пламенов (IV курс, БФ) и Георги Николов (III курс, БФ).

- Какво означава да имаш самосъзнанието на пишещ стойностна литература? Кое може да бъде определено като стойностно в литературата?
- Човекът е най-стойностното. Всичко, което казва повече за човешките отношения, това е ценното. Класиката е онова, което можем да си спомним от историята на човечеството, пресъздадено по художествен път. Изчезне ли образът, това е вече не литература, а нещо друго. Това е вече експеримент.
- Какво означава постоянно да си във фокуса на медиите?
- Аз съм от един малък град в ъгъла на георграфията - Харманли. Градското читалище "Зора" беше моето спасение. Четях  големите прозаици Толстой (когото естесвено още не разбирах), Достоевски, Кнут Хамсун... Също и български автори. Баща ми беше подарил сбирника "Ръж" на Ангел Каралийчев. ... Медиите затова са медии, за да търсят интересни неща. Тях не ги интересува онова, което е полусполука. Например медиите не пишат за "Циклопът" - книга, която аз много харесвам. Медиите са медиатор на онова, което обществото най-много приема. Най-високото международно признание е това, което аз съм получил (Балканската награда в Солун - бел. ред.), но нашите държавници не реагират на тези награди. Медиите веднага ме "хванаха" след наградата в Солун. За тази награда решаващо се оказа, че и в Гърция, и в Румъния "Цената на златото" имаше по две издания и представителите на тези държави оттеглиха своите кандидатури в полза на моята. Иначе аз бях предложен и от няколко български издателства.
- Вие сте започнали с поезия и очерци, а след това е последвала пауза от 10-12 години. Имало ли е някаква полза от това мълчание за изграждането на вашия характер или за литературата Ви?
- Това мълчание не го пожелавам на никого. Лично аз смятам, че трябва да се започне колкото се може по-рано. Така човек съзрява по-бързо.
Отидох в Батак и Перущица, но в Перущица аз видях една костница и една скулптура. Тя представляваше черепи, построени като пирамида върху фон от ветрило от ребра и "гирлянди" от кости. По този повод тогава написах един материал в "Литературен фронт". По това време в София аз продължавах да бъда неприкосновен. Защо - не знам. Но пишейки за тази костница бях забравил да защитавам себе си. Но след две години написах един един очерк за една работничака. Бях написал, че е имала "Бурно минало", пък е получила медал. Веднага ме извикаха, прочетоха ми нейното писмо, в което пише, че е девствена. Аз трябваше да бъда съден като клеветник. Тогава редакторът ми каза, че мога да пиша хубави текстове, но трябва да остана жив... По това време всяка сутрин в 9:30 ч. започна да ме посещава един капитан и да разговаря с мене. Искаше да види какво пиша. Един ден ме изведе, аз исках да намаля печката "Перник", но той ми каза, че няма да ми трябва повече. Казах на майка ми да не ме чака за обяд, а той ми казва: "Защо лъжеш, ти няма да се върнеш повече в тази къща!". Между другото тази случка присъства в новия ми роман "Гъбарят", който ще излезе до пет-шест месеца. Тргънахме по улицата. По едно време аз срещнах моя приятел бай Петко и тръгнах да се ръкувам с него. Но капитанът ме хвана отзад и извади пистолета си. Тогава аз го изритах в слабините, ударих го още веднъж, пистолета отхвръкна настрани. Аз взех неговия пистолет и го заведох на Московска 5 (Държавна сигурност). Явно съм бил луд. Сигурно през цялото това време съм имал време да полудея. Влизаме на Московска 5, имаше едни лейтенанти. Те виждат един цивилен да води един капитан с пистолет, опрян о гърба му. След малко един лейтенант дойде при мен и ми каза: "Вие сте бил голям скандалджия!". Аз се защитих, като казах, че капитанът е имал намерение да ме застреля. Лейтенантът отговори: "Това беше тестът за вашата виновност или вашата невинност" и ме пусна. След това започнах да хода на Витоша, бях станал гъбар.
Моите книги се появиха не вследствие на тия изпитания. Казах си обаче, че вече няма да пиша на съвременна тематика. Темата трябва да е проверена от големите автори, от нашите класици.
Писах "Цената на златото" няколко години. Някои глави ги преписвах по двайсет пъти. Тази книга трябваше да има успах на всяка цена и на читателско ниво, и на критическо ниво. В писането на никоя друга книга не съм влагал толкова хъс колкото в "Цената на златото".
- В едно интервю казвате, че може да съществува исторически роман на съвременна тема. Смятате ли, че днес може да има успех такъв роман?
- Да, защо не. Но читателите намаляват, намаляваме и ние като народ.
- Кажете нещо за последната Ви книга "Гъбарят"
- Аз пиша, диктувайки, понеже вече зрението ми е слабо. По този начин съм го "написал" преди петнадесет години, а сега само го преработвам. Довършвам също "Досиетата". Предстои също единадесето издание на "Цената на златото" от Великотърновското издателство "Слово".
- Това, което различава един автор от друг?
- Това е най-вече индивидуалният живот на всеки автор. Този живот винаги е неповторим.