И НИЩО ПОВЕЧЕ

Разказ от Рашко Сугарев


 

Днес ще се роди човек. Не точно днес, но след девет месеца. Вярно, черупката оформя яйцето, но не тя е най-важната. Хората са измислили календара, имената на дните и часовете. Искат да ви подредят, та да не се объркате. Веднъж се разхождах в моя роден град и един чужденец ми обясняваше къде е фурната. И такива работи стават по тази земя. Аз му казах: „Глей си работата“. А той ми отговори: „Данке“. Днес птиците много ще пеят! И има защо. Днес ще се роди птица. Защото всички хора най-напред са били птици. Един в моя град, когато срещнеше ближния си, му казваше: „Здравей, птицо!“ И, разбира се, затвориха го при другите птици.
          Добро утро, зора! Добър ден, небе! Здравей, слънце! Казахте ли „лека нощ“ на звездите? Сигурно. Вие сте като децата. После, когато се уморят птиците и сложат глави под крилете си, звездите ще ви кажат „добър вечер“, а вие ще им пожелаете лека нощ.
          Отначало хоризонтът беше червен, после слънцето кипна и светът побеля. Сводът се е изгърбил, двата бряга като тромави хамали крепят моста на гърба си. Житото е още зелено, но скоро ще пожълтее. И доматите скоро ще почервенеят. Не всичките... Някои ги берат зелени. Те ще зреят в щайгите по дългите пътища. Много е горещо през лятото във вагоните. Те ще зреят мъчително и бавно и един ден пъстрата тълпа от чужденци ще възкликне: „Я, какви червени домати!“ После ще разтоварят щайгите, а омърлушените, спарени домати дълго ще разглеждат тълпата, без да разбират думичка, но закътали в дребните си семчици една истина: „Далеко от родината можеш да узрееш бързо, но не както трябва“.
          През нощта беше валяло, но слънцето си гледаше добре работата и тревата бързо съхнеше. Момчето размахваше тънка пръчка, влакното танцуваше и с писък режеше водата. На отсрещния бряг тополите се извиваха, водата бълбукаше в корените, момчето с навити крачоли, нагазило до колене, размахваше пръчката. Вятърът, тополите и водата бяха много доволни, защото нито една хубава песен не може да се изпее без истински диригент.
          На брега, в тревата, до самите камъни, беше момичето. Отделяше ги пясъчна ивица и два метра вода. Тя се изви и заби лакът в пясъка. Имаше много тънко къстче с червен колан. Бедрата й се губеха в тревата. По моста клаксоните ехтяха, мястото не беше най-подходящо за риболов, но сега, през горещите часове, рибата си почиваше в сянката на свода. Момчето съсредоточено следеше тапата, тя плуваше между облаците, а по здравите му рамене пулсираха безброй мускули. Ех, че момче! Момичето го разглеждаше точно така, както аз нея - всеки се гледа работата.
          - Хооп!
          - Бравоо!
          Момчето откачи мряната, рибата описа сребърна дъга и тупна в краката на момичето. Тя посегна, няколко пъти рибата се изплъзваше, но после здраво я пипна между хрилете. Миришеше на вода, жабуняк и бент.
          На моста една волга задмина москвич. Шофьорът въздъхна и с примирение сви рамене. Отпред волгата бързо се отдалечаваше.
          На момичето му доскуча и то си изу обувките. Вятърът люлееше лайкучките, те се извиваха чак до земята, но пчелите леко балансираха с криле.
          - Хооп!
          - Бравоо!
          Отзад роклята на момичето се затваряше с дълъг цип. На едно място ципът беше развален, но съвсем малко.
          Във волгата пътуваше директор. Днес трябваше да води спеше разговор с министъра на транспорта. Още сто вагона, сто вагона на всяка цена. Ако отпуснат и самолети, ще изпреварят с две седмици холандсиките и италианските оранжерии. Дъмпинг на европейския пазар. Чувствуваше, че за първи път от много години живее голям и истински живот.
          - По-бързо, моето момче, по-бързо.
          - Опасно е, другарю директор.
          - Карай! Риск печели, риск губи.
          Тази фраза много му харесваше. Всеки човек си има мото. „Да се издигне паметник на риска! Как ли ще изглежда? Риск - благородное дело. Хубаво нещо са поговорките. Бих могъл да я плесна на министъра като четири валета. И министърът ще ми посочи вратата.“
          Понякога човек открива себе си в един миг. Дирекоторът възмъжа в кафене „Савоя“ преди тридесет и пет години. Спомняше си много добре рождения ден, масата под фикуса, допиваха последните глътки кафе. Под пепелника криеха стотинките - студентска история. Разговаряха за някакъв филм, но никой не можеше да си спомни актрисата. Тогава той дръпна стола и разхлаби вратовръзката: „Внимание, плащам бутилка коняк, който за две минути засече името й. Засичам!“
          Сърцето му лудо заби. Той гледаше съсредоточено часовника си. Заливаха го топли и студени вълни. „Десет, девет, осем - нямаше стотинка в джоба, - седем, шест, пет - момчетата стискаха главите си, - четири, три, две - циферблатът беше без секундарник и той броеше малко по-бързо. - Една, гонг!“ - плесна с ръце. Всеки си има хоби. В онзи момент и за цял живот той обикна бокса.
          - Бързо, по-бързо, моето момче. „Ден година храни.“
          Шофьорът натисна педала докрай. Ускорението могъщо го залепи за седалките и в знак на благодарност директорът го прегърна през рамото. „Този действително не прилича на другите. Не обичам да ме прегръщат мъже“ - шофьорът се дръпна.
          Останалото се случи много бързо. Докато волгата се търкаляше, изведнъж директорът се сети, че ето на, нещастието е внезапно като добрата идея. (Всъщност колата се преметна само три пъти.) Директорът не се изплаши. Страхът идва по-късно. Беше се премятал много пъти, е, не точно така, и знаеше, че няма положение, от което да не може да се излезе. Жалко за шофьора, явно, от двамата само той се беше родил под щастлива звезда. Положението не беше много розово въпреки розовата пяна, която кипеше по устните му. Брегът се издигаше стръмно нагоре, шосето не се виждаше и от шосето не можеха да видят колата. Ако десният му крак не беше разбит, може би щеше да изпълзи. Сега трябваше да се влачи надолу, по пътеката до самата река, в сянката на моста. Първите сто метра пропълзя сравнително бързо. Оставаха не повече от двеста и петдесет. Ако не беше тази розова пяна, би могъл да извика. Там бяха момчето и момичето. Докато стоеше удобно облегнат на седалката, той мислеше, че ето на, тия двама млади хора явно си губят времето, а времето е пари. И че ако сега беше на техните години, не би пропилял излишно нито една минута и би постигнал много повече. Времето решава всичко и т. н., и т. н. Ами ако са си отшили? Е, добре, ще пукна, какво от това? Децата са големи. Божият свят никога не ме е вълнувал много. Пил съм най-хубавите вина и не съм жаден дори за слава, защото и славата омръзва. Хубаво е, че почти не боли.
          Силите ги напускаха бавно и все още не му се вярваше, че ще умре. Просто си играше на хладнокръвие. Двадесет години беше износител, търговско аташе, директор, толкова пъти си бе играл на равнодушие, че и сега ролята се пасваше добре.
          „Деловите хора искрено ще съжаляват - разбирах си от работата. Заместник-директорът ще седне на моето кресло. Задникът му е широк и тапицерията ще се огъне най-малко пет пръста.“
          Най-напред той видя момчето, а после бялата блуза и червения колан на момичето.
          „Слава богу, тия двамата още си губят времето. Ще има да взема заместник-директорът, не ми се вярва да умра. Хората казват, че душата под нокът се криела.“
          - Хооп!
          - Бравоо!
          „Чува се. Да можех да извикам. Колко са близо!“
          Но той не можеше нито да извика, нито да пълзи повече. Главата му шумеше.
          „Свърши се тя, моята. Хубаво е, че почти не боли, и най-важното - никак не е страшно.“
          Отгоре профуча камион.
          „Никак не е страшно и най-важното, че няма ма йза какво да се съжалява. Животът е злопаметен мръсник. Можеш да го изиграеш, но винаги си го връща. Той е като млад кариерист. Имам си греховце. Всичко е мръсотия, честна дума. Ето на, утре на моето кресло ще седне заместник-директорът, ще се радва, мръсникът му неден. Ако не беше злополуката, щях да изпреваря италианските и холандските домати с две седмици и някой щеше да си пръсне черепа, както пишат в романите. Мъчно ми е все пак. Нещо не разбрах в този живот, а всякакви хора срещах. А може би няма нищо за разбиране. Всичко е толкова просто. Човек на моята възраст, с моя опит има право да го каже.“
          Надеждата се върна като разсъмване. Момчето нави кордата около пръчката и заби олтата в гумичката. Момичето надяна обувките, бяха й малко широчки, и го направи съвсем леко. Двамата тръгнаха по пътеката между житата, право към него.
          „Колко е хубав този свят. Всички хора са братя. Спасен!“
          Искаше му се да ги прегърне двамата заедно с цялата земя и реката.
          „Странно, как не съм забелязал досега, че този свят е толкова хубав.“
          Двамата вървяха право към него, когато момчето нагази до пояс в житото. Гледаха се пет секунди. Момичето се поколеба кратко, като човек, преди да скочи в студена вода през горещ ден. Момчето направи още няколко крачки навътре, тя решително го последва.
          „Да, това не бях предвидил, за това съвсем не помислих.“
          Главата му шумеше. Беше съвсем спокоен.
          „Когато човек престане да мисли за тези неща, може спокойно да си отиде от света.“
          - Роклята ми цялата ще позеленее. Зеленото не може да се изпере.
          - Нека.
          „Така, като ги гледам, май скоро няма да свършат. А и момичетонещо се дърпа.“ - Той си спомни, че всички момичета, които някога е познавал, отначало се дърпаха, и му стана болезнено приятно.
          - Роклята ми, роклята съвсем позеленя.
          Тогава момчето смъкна едната презрамка, после другата, ципът и бездруго беше малко развален.
          „Колко е голям тоя свят. Колко бил голям!“
          Слънцето съвсем си отиде. Луната си търсеше място между облаците. Та нали на всеки му се иска да си почине малко, преди да се залови здраво за работа.
          "Не е хубаво да се гледат такива работи" - зъ първи път му се искаше да бъде деликатен, дори извърна глава. „Не е хубаво, но какво от това. Нали след малко аз ще бъда нищо, все едно че не е било. А може би ще ме забележат, сигурно ще се изплашат, но не бива да се засрамват, защото няма нищо срамно. И ако ме забележат навреме, онова лайно, заместник-директорът, ще има да чака за мястото ми... Всяка събота от Пловдив тръгват излетни влакове в шестнадесет посоки, ако се вземат два вагона, това прави тридесет и два. Моят комбинативен ум, моят чудесен ум... Даа, само с ум нищо не се постига. Жалко, разбирах си от работата.“
          Отгоре житото се затвори. Гърбовете на рибите от вечерната задуха омекнаха. Пръчката беше полегнала на една страна. Стори му се, че нанизаната риба още шава.
          "Какво ли разбират тези двамата от валута, ордер, шконто,салдо. Те са просто хубави като живота, който си отива от мен. Довечера момичето ще изчисти рибата, ще я измие и ще я оваля в брашно. Сигурно момчето ще посегне към изпържената риба с извити опашки, а момичето ще го плесне през ръката и ще му каже: "Не бързай!"
          Странно. И такива неща имало. Как не съм ги забелязал досега. А може и да оживея, може да ме забележат, преди да е станало съвсем късно. Медицината много напредна през последните години. Толкова ми се иска именно сега да оживея."
          С последни усилия той затуляше надеждата като запалена клечка кибрит през ветровит ден. Мина доста време, съвсем се стъмни и захладня. Момчето отново излезе на пътеката и се спря да я почака... Раненият ги виждаше много добре на фона на нощното небе, аха, да ги докосне с ръка. Толкова близо не бяха се приближавали и надеждата отново лумна. „Сега ще ме намерят. Няма начин. Милите!“ - простена разчленено директорът. Момчето пое дълбоко въздух, лека разкрачено, гръдният му кош ясно се очертаваше, с повдигнати рамене, четвъртит и неподвижен. В тази вкаменена, културистка поза през фланелката всичките му мускули отчетливо се изрязаха. Тя го погали с възхищение, прошепна гальовно нещо и момчето шумно изпусна въздуха. Двамата взеха да тършуват наоколо, често се навеждаха и струпаха купчинка. Сухите тръни изведнъж вдигнаха висок пламък, много светъл и почти без пушек. Момчето съблече моряшката фланелка и като застана, по вятъра я разпери над огъня. „Бю-бю-ро-крати!“ - промълви раненият. Преди да изгасне огънят, в съзнанието му се мярна една мисъл, но той не й обърна внимание, стори му се, че някакво друго същество му я нашепна: „Морето връща своите удавници, небето никога!“ И веднага я забрави. Вероятно такива хаотично-спонтанни изречения се пораждат случайно, от триенето на отлитащата душа с тялото.
          Днес птиците пяха, защото се роди още една птица. Директорът умря с отворени очи. Спуснаха автоматичната бариера и за да не се блъсне, шофьорът хвърли колата в пропастта.
          Влакът извозваше домати за износ. Току-що бяха започнали леко да червенеят. Новият директор скъса листче от календара, за да не се объркат останалите дни. Измачканите житни класове, вярвам, че до вечерта от влагата ще се вдигнат. Що се отнася до полата на момичето, зеленото няма да излезе и тя ще я скрие под дюшека. Рибата във всички случаи ще си изядат. Общо взето, денят беше добър и нищо повече.

1971 г.




>


Електронна публикация на 04. април 2001 г.

www.litclub.bg