ИЛОНАТА
Стихосбирка от
Ана Тубаджи, 18г., София
***
Беше светло, усмихнато утро,
беше пролет и млад бе света.
А във мене гореше стихия,
свян и разум коряха духа.
Нямам време да мисля за тебе,
нямам право, да зная това,
Затиснах сьрцето под камьк,
с леден щит го загърнах сама.
И доволна, разумната мисъл
пак погледна навън кьм света.
А вън – беше пролет
И врабчета подскачат без ред.
Чуруликат, ликуват и мигом
се пропука дълбокият лед.
Разум с ярост студа пак усили,
Спря сьрцето, заскьрца леда,
Но отново разчупи се с болка
И покьлна отвътре духа.
Този стрък на желание силно,
този плевел за разума чист –
аз го мразя, кълна го, проклинам,
а той бързо подкарва нов лист.
И тогава разбрах, във почуда -
няма как да изскубна стръка.
В тази пролет посял си ти зърно
на любов – и любов е това.
***
Аз съм сълзи
и със дъжда се стичам
по сивите прозорци
на живота.
По ледени стъкла
със мокро пръстче
чертая пътищата странни
на съдбата.
Разливам се във хилядите капки,
стопявам се,
и пак мечтая с’страст -
да съм сълзи,
но със дъждовни капки
във миглите ти
да попия аз.
***
Седя във бялото на слънчевото лято,
залята цяла в топлите льчи.
Самичка, малка и незряла,
сънувам нежно бисерни мечти.
Помилвана от топли пръсти,
разтварям питаши очи,
съзирам бисерно сияние
и зная, че това си ти.
Разпервам нежно свойте длани,
протягам ги през светлина,
и страстно, жадно пак копнея
за тази свежа топлина.
Изгаряна от порив светъл,
притварям сладостно очи.
И ето – твоята милувка,
но в страх, детето в мен мълчи.
Недей да тръгваш кьм безбрежието
на хладна болка и тъга –
мълча, но бисерно обичам,
не те отблъсквам, а трептя.
***
Мокри пръсти
Навън – небето болно стене
и с шепот тих отронва пак сълзи.
Те падат, стичат се, умират,
а цялата вселена спи.
И ето, спомням си, че беше,
сълзи че бях и по стькла се стичах.
Но днес във хладната и влажна вечер,
аз имам топло – тебе аз обичам.
И може би ще страдам пак след време,
и може би ще бъда цяла сълзи.
Не зная. Ала искам нежно
Да милваш мен
сьс мокрите си пръсти.
***
Аз искам да бъда добра
и в дреха от лъчи да те посрещна,
да светя в твоята мечта,
да бъда твоя радост и надежда.
Изплитам тюл от светлина
и с него нежно те завивам,
Но тихо плача вьв ноща,
че в тюла грешки девствени съзирам.
Аз искам да бъда добра,
в кристално чист поток да те окьпя,
и с мека, светла топлина
безсилието свое да изкупя.
И тъй – добра и грешна,
да дойда тиха и сама,
да ме завиеш с тюла от надежда,
че грозно лоша за теб аз съм добра.
***
Гореща лятна нощ,
задъхана от аромат,
седя и гледам кьм града
със звездни бисери залят.
Изгарям в огнени мечтания,
замирам в трепетна тъга –
аз – мъничка, сама и плаха
щастлива капка доброта.
Ти някьде далеч във тишината
навярно вече си щастлив,
навярно галиш топлината
и моят образ горделив
отдавна е изчезнал плахо
смутен от своята тъга.
Но сгушен пак до теб във мрака,
той – моят образ – е сега
най-парещо безкрайно твой.
Гореща лятна нощ,
задъхана от атомат.
Седя и гледам към града
със звездни бисери залят.
Изгарям в огнени мечтания,
замирам в трепетна тъга –
аз - мъничка, добра и плаха,
щастлива капка самота.
***
Виж – това е душата ми.
Босонога,
небрежно разчорлена,
тя тича нежна
по лъча
от бялото на слънцето и светлината.
Усмихната, тя те милва в съня ти.
Посипва те с прашец
от крилете на най-бели пеперуди.
Целува те, целува миглите ти.
И тръгва, цялата топла, нежна.
Завръща се
при мен по лъча,
присяда, отмята жилава коса,
усмихва се и ми разказва
щастлива моята мечта.
***
Помниме като нежни пръсти,
трептящи в твоята ръка.
Върви усмихнат по площадите
на блудницата веселба,
опивай се и ме забравяй.
Но нощем, в миг на самота,
когато ще ти стане пусто,
когато с друга ще си сам,
тогава тихо вьв съня си
ще влезеш в бял и светъл храм,
ще стъпиш лек по бели плочи,
ще видиш плаха светлина,
ще срещнеш мъничко момиче
сьс бели лилиуми в рька.
И ще усетиш нещо свое,
и мило, и докрай добро,
ще се пресегнеш тьжен да погалиш
невинно девинско чело.
Помниме като нежни пръсти,
трептящи в твоята ръка.
Помни – и вечно ще те милвам
сьс капчиците на дъжда.
***
Ще идвам пак на твоя праг в съня ти
ще се усмихвам хубава и кротка,
ще се пресегнеш пак да ме погалиш,
но ще се будиш сам със свойта болка.
И даже друга да седи във скута ти,
и даже да е приказно красива,
аз пак ще бъда твоето проклятие -
в нощите ти с мъка ще заспиваш.
И сутрин рано, в брачното си ложе,
ти ще рисуваш лунни силуети,
ще ги целуваш сладостно и страстно,
защото в тях присъствието мое пак ще свети.
И денем, щом усетиш крехки пръсти,
отпуснати с любов на твойто рамо,
ти ще изтръпваш, мене пак ще търсиш
и аз ще бъда твойта жива рана.
Да, ти ще бягаш, в страх и във смущение,
ще вярваш, че си силен и голям,
но всичко ще е мое отражение,
и в заблуждението си - вечно ще си сам.
Защото има старо заклинание
обричащо душата на душа –
аз съм кръвта ти, твоето дихание
и твоята несбъдната мечта.
Ще идвам пак на твоя праг в съня ти,
ще се усмихвам хубава и кротка,
ще те помилвам с малките си длани,
но ще се будиш сам със свойта болка.
***
Събудих се на гробище
потънало във утринна роса.
Погледнах кьм настръхналите кръстиве
и пак усетих свойта самота…
Изправих се и в полусвяст,
изтръпнала, загазих некосената трева;
мъртвежки хлад целуваше нозете ми,
а аз не спирах тихо да вървя.
Усещах как росата се просмукваше
и как се сливаше горчива сьс кръвта.
Заглеждах се замислено във изгрева –
за него сляпа, дишаща скръбта.
И все вървях, задъхана, разголена,
разкьсвах с пръсти синкава мъгла.
Вървях и мислех как във тази събота
заравяш жива моята душа.