Марин Дамянов е един от най-успешните автори на криминални разкази от последните години. Той печели почти всеки конкурс за криминалет разказ, в който участва. За "Рязан" Йордан Ефтимов твърди, че е "най-силната история за казармения терор, която български автор през 90-те успя да напише". Повечето от разказите му са събрани в собрника "Добро ченге, гадно ченге"(2000). В края на 2000 г. издаде и първия си роман "Сбогом, Джони", откъс от който публикуваме тук.

 

          Когато позвъних по телефона, се молех да се обади момичето, а не - мазната вещица. Но ми се наложи да водя сложни преговори с майката, за да извика дъщеря си.
          Момичето ме улесни - каза:
          - Времето е хубаво - сега ще отида отсреща в Борисовата градина. Там ще седна да чета за един изпит. Ако искаш, мини.
          Малко се учудих, че не я е страх да отиде сама в парка.
          Открих я без проблеми; седеше, а бастунът беше опрян до нея. Заприказвахме се. В парка беше много приятно - дърветата се бяха раззеленили и грохотът от колите не се чуваше.
          Всъщност в любовта най-трудно е да намериш "твоя човек"; след това нещата някак потръгват.
          Питах я как се казва; тя отговори:
          - А според тебе кое име би ми отивало?
          Помислих и казах:
          - Елица.
          - Звучи чудесно, но се казвам Стефания. Майка ми ме нарича Стефчето, но аз предпочитам да ми викат Ния.
          - Аз съм Ясен, но всички ме знаят като Кранки.
          - Защо "Кранки"? Това не е ли немската дума "болен"?
          Аз й обясних:
          - Гледала ли си "Костенурките нинджа"? Там имаше някакво странно създание - един одран мозък - той се казваше Кранк. В училище ми измислиха тоя прякор... и така ми и остана.
          - Странно име са ти лепнали - каза тя.
          Приказвахме дълго; тя беше две години по-малка от мене, но следваше френска филология; по-точно - завършваше първи курс. Не ми се струваше редно да я разпитвам какво точно й е на крака, обаче тя сама си каза - била скъсала менискус, оперирали го и вече трябвало да хвърли бастуна. Зарадвах се; вече не ми беше нужно тя да е куца.
          Разказвахме си какво ли не: оказа се, че е от провинцията, баща й преди бил полицай, после напуснал и сега бил шеф на накакво рибно стопанство или нещо такова. Тя твърдеше, че не е от богато семейство, ала не беше се лишавала от нищо. Бяха я поразглезили, но съвсем не очакваше от мене да продължавам да я глезя.
          Междувременно лятото наближаваше; Ния обяви, че трябва да си раздвижва крака и почти всеки ден правехме дълги разходки. Това беше чудесно, защото не ми струваше никакви пари. Или имах свободно време, или бачкахме с Джони на един строеж и тогава разполагах с пари, но бях скапан от умора. В момента беше много по-важно да се виждаме с Ния, защото ден след ден се приближавахме един към друг.
          Беше чудно красива пролет, най-хубавата, която си спомням... Един ден тя дойде с блуза без ръкави; имаше много изящни, леко мускулести ръце; аз й го казах, после я питах дали и краката й са толкова хубави; тя отговори сериозно:
          - Да, хубави са, но не чак толкова! Като ми се оправи коляното, ще дойда някой път с пола и ще ги видиш.
          Двамата заедно се движехме в някаква посока; а когато Ния беше заета, ходех да се виждам с Джони.
          По това време той пишеше някакви трудове по икономика; звучаха много умно, може би са били гениални, но аз нито разбирам от икономика, нито ме интересува особено; затова, докато Джони ми четеше с патос, аз кимах умно, обаче изобщо не го слушах, а си мислех за Стефания - за лицето й, за магията, която постепенно ставаше между нас двамата, а също и за якия й задник, който ме привличаше, но някак ме плашеше... А пък очите й бяха синьо-зелени, много красиви, ама някак водни, подмамващи и опасни...
          По едно време Джони се усъмни, че не го слушам, и започна да ме изпитва; тогава службата ми стана тежка. Когато не можех да повторя какво ми е чел, а аз никога не можех, казваше:
          - Кранки, ами това е много просто! Това и едно дете или полуидиот ща го разбере! Хайде, кажи какво рзбра от теорията за пределната полезност!
          Аз нещо мънках, той направо ме правеше на нищо:
          - Хайде, толкова време съм загубил да ти я обяснявам! Кранки, безпокоиш ме - да не развиваш някоя безсимптомна шизофрения?! Оо, ама аз трябва да те лекувам!
          Казах си наум - явно, откак се занимавам с Ния, съм се променил... Джони беше задигнал от психиатрията в Карлуково една торбичка с всевъзможни лекарства. Взе да ме кара да пия едно от тях, даже си спомням - май се наричаше "пирамем". Питах го:
          - Защо трябва да пия лекарства, като ми няма нищо?
          - За да си заякчваш мозъка. Това е безвредно лекарство, няма вторично действие; а пък знаш ли колко лева струва?!
          Майка ми, както винаги, нямаше никакви пари; моите пък стояха на трезор у Джони. Когато работехме на строежа, той работеше два пъти повече от мене, но почти всички пари ми ги даваше... обаче после ми ги прибираше, за да не ги похарча за глупости... Сега ми звучи налудничаво, но тогава даже бях трогнат, че се грижи за мене... Че се държи с мене като с дете идиотче на пет години... Искаше ми се някога да изпием по кафе със Стефания; не можех да ходя с нея и да чакам тя да ме почерпи; почнах да искам пари от Джони - мои пари, но негови... Той винаги ме питаше:
          - За какво са ти?
          - Амии... искам да купя сладолед.
          - Да не си бебе? Това е глупаво - да си даваш парите за сладолед!
          - Искам и да черпя едно момиче.
          - Какво-какво? Тя да не е някаква курва - да ти измъква почерпки и пари?
          - Искам и да отидем на кино.
          - Кой филм?
          - Амии... Има един филм - "Непростимо". Казват, че е много добър, взел е един куп оскари.
          - Това са глупости. Цялото американско кино е поръчково, има за цел да затъпи хората и да ги направи лесно управляеми идиоти. Няма да ходиш на такива филми.
          - Джони, моля те, това все пак са си мои пари; аз съм вече пораснал...
          - Ще ти ги дам, бе! - почваше да крещи Джони. - Ама като те гледам, не си много пораснал! Ами да ти припомня ли, че на строежа ти пълнех кофите до половината, ти ходеше по пет пъти на ден да пиеш кафе и не те изгониха само заради мене?
          Накрая ми даваше съвсем малко пари и казваше нещо от рода:
          - На, вземи и си погубвай живота, щом така искаш...
          После нещо не ми беше сладко. Мисля си, че тогава съм живял някак си като насън... И само Стефания се е опитвала да ме събуди. А може би в същото време аз съм се опитвал да я събудя нея...
          Продължавахме да излизаме почти всеки ден; тя веднъж ми каза:
          - Благодаря ти, че ми провеждаш такава страхотна физиотерапия! Това е чудесно - че така се разхождаме!
          - Казва се "рехабилитация" - поправих я и се почувствах много учен. Все пак от Джони бях понаучил доста.
          Разходките ни ставаха все по-дълги, а разговорите все по-близо до нас. Някак успяхме да стигнем и до темата за секса. Като че ли тя поначало ме смяташе за много отракан софиянец, видял и две, и двеста; сигурно аз съм се правел на такъв. Опитах се да кажа доста равнодушно:
          - Ами да, обичам го, кой не обича секса, но не е най-важното за мене... Има и други неща в живота...
          - За мене тази страна от отношенията е много важна - неочаквано заяви Ния, а после ме попита имам ли богат сексуален опит.
          - Е, чак богат... Седем-осем момичета... - отговорих аз скромно; мислех си, че ако едно момче на моята възраст е по-отворено, най-нормалното нещо е да е имало поне толкова гаджета. Как пък да й кажа, че съм девствен... На двайсет и една години - да стана за смях...
          От този ден нататък започнахме да си говорим за секс; аз някак си се наместих в ролята на преяло и преситено софийско копеле, а може тя да ме е набутала в нея - знам ли... Говорехме си, но не се докосвахме и с пръст; аз само я поглъщах с поглед, свиквах с тялото й, а нощем, сам в леглото, я премятах във фантазиите си, както си искам, вкарвах й го отвсякъде... и накрая поливах салфетки. Но не се чувствах самотен, нито пък - така лишен от нещо, както преди; чувствах се изпълнен; всъщност това бяха най-щастливите ми години - времето, през което ти се струва, че ти престоят само хубави неща и ги изграждаш заедно с друг човек, и всичко зависи само от вас...
          Като сега си го спомням - седяхме на една пейка без облегалка близо до стадиона, слънцето нежно ни галеше, говорехме си глупости. Успях така да докарам разговора, че да я разпитам и за нейния сексуален живот. Не помня какво каза най-напред, но след това обяви:
          - Правих веднъж групов секс с трима мъжаги от Спортна академия.
          Аз някак си не можах да го смеля веднага; започнах да я разпитвам:
          - Това къде?
          - В София. Бях на купон в някакъв апартамент в Лозенец, после всички други си трагнаха, останахме само ние четиримата... Бяхме пийнали... и стана работата.
          - А какво точно правихте?
          - Направих им по една свирка и на тримата; нищо друго.
          Тя ме гледаше с непроницаемите си водни очи; не можех да разбера лъже ли ме, провокира ли ме, или разказва истинска история. Бях отвратен, възбуден и възхитен; разпитвах я, за да я хвана дали се прави на интересна, но също и защото ме беше интересно и вълнуващо.
          Ния продължаваше:
          - Свалих си всичко, освен един черен чорапогащник, обувките на висок ток и бижутата; те се съблякоха голи - имаха хубави тела... И се заех първо с единия, после с втория...
          - Ами другите двама какво правеха, докато си чакаха реда?
          - Правеха си свирки един на друг. Не си губеха времето.
          Сега, няколко години по-късно, си мисля, че всичко това си били нейните сексуални фантазии; вече знам повече за жените и цялата тази история ми звучи съвсем неубедително. Тя е искала да сподели с някого фантазиите си и да не бъде отхвърлена, да се направи на не по-малко печена от мене, а може би да ми помогне да се освободя от сковаността си, да ми каже: давай, не се плаши, навита съм... Ако е било така, не ми помогна много...
          След няколко дни Ния каза:
          - Покажи ми къзе живееш.
          - Няма нищо интересно; просто един панелен апартамент в "Младост"; мизерна работа.
          - Майка ти вкъщи ли е?
          - Не през деня е на работа. Тя също не е кой знае какво... Напоследък пие много, взе да се занемарява, щом ме види, ми иска пари...
          - Все едно; искам да видя къде живееш.
          Поизчистих малко вкъщи. Значи тоя апартамент, както са ни го дали преди седемнайсет-осемнайсет години, така си стои. Не е правен ремонт; мебелите са евтини и грозни боклуци; банята не е с плочки, а с потъмняла блажна боя; почти всичко е развалено. Някак си не го усещам като мой дом, това е само място, където спя. А майка ми... тя някак си е заета само с вътрешния си живот; разминаваме се с нея като наематели, по-точно, аз съм наемател, а тя е като някоя хазайка, която непрекъснато иска нещо... Не е лоше, не е злобарка, не е от майките, които ти висят на главата и опекунстват; всъщност - и аз не знам каква е; не е никаква... Не се и сещам много за нея.
         Обяснявам това на Стефания; качвам се след нея по стълбите, като, разбира се, й надзъртам под полата - така се прави: да не съм педераст.
         Тя огледа жилището - то е две стаи и кухненски бокс. За моята стая каза:
         - Прилича на кабинет на председател на текезесе от едно време.
         Ами така си е, баща ми ги е купувал тия мебели преди двайсетина години. Имаме и старовремски руски хладилник с дръжка, и цветно телевизорче "Юност" - изобщо същински музей на тоталитарната мизерия.
          - По нищо не личи, че живееш тук - отбеляза Стефания.
          - Какво, мислиш, че те лъжа ли?
          - Не, нямах това предвид.
          Разбрах я; обясних:
          - Не живея тука. Живея вътре в себе си. Тука само спя.
          Помълчахме; не знам дали жилището ни подтискаше, или нещо друго. Всъщност се запитах: дали не трябва да й скоча, да започна да я събличам, да се опитам да я изчукам? Страх ме беше, не знам от какво - момичето беше добронамерено, не се правеше на девственица, не ми се подиграваше, но ме беше страх... Направо се сковах от някакъв вътрешен трепет. Обаче в същото време си рекох - ами ако сега си каже: този е един мухльо, той е педераст, истинските мъже не се държат така... Ами ако я хвана за циците, а тя се разкрещи: "Какво си въобразяваш бе, боклук!"
         Не помня какво сме говорили, може и нищо, ей така треперех през цялото време, и сега се разтрепервам, като си спомня...
         По едно време Ния каза:
         - Май ми става нещо. Ще загубя съзнание точно за пет минути.
         Тя беше страхотна жена! Винаги ми даваше шанс... И наистина тя се отпусна на продрания фотьойл и си затвори очите. Първо малко се обърках, после разбрах посланието...
         Пъхнах си ръката под блузата й; тя продължаваше да е в "безсъзнание"... Циците й не бяха кой знае какво, но си имаше всичко момичето... Кожата й беше запотена и малко лепкава - беше горещо; а може и да се изпотила от вълнение... Тия пет минути се оказаха много дълги, чудех са как да се възползвам... Не посмях да й сваля полата и бикините. В един момент Ния обяви:
          - Край! Свестих се.
          Закопча си блузата, оправи си косата; тръгна си, все едно, че нищо не е било, и ме остави да се чудя дали не съм объркал нещо. Яд ме беше изобщо на отношенията между  мъжете и жените - че не могат да си казват направо нещата - кой каво иска, какво може и какво не е разрешено, докъде може да се стигне - ами се играят тия сложни игри и трябва да налучкваш. Но после се замислих и открих, че и между мъжете е така.
          Почнах по-рядко да се виждам с Джони и бях много изненадан, когато усетих, че това го вбесява.
          - Момченце, бягаш ми по периферията! Къде ходиш и с какво се занимаваш?
          Не ми се лъжеше, затова казах направо:
          - Опитвам се да сваля една мацка.
          - Предупредил съм те да не се занимаваш с такива глупости! Освен това тя е боклук!
          Аз събрах кураж и се заинатих:
          - Не е боклук! Абсолютно съм сигурен, че не е!
          - Аз решавам кой е боклук! - отсече Джони; странно, тогава дори и не си помислих, че няма никакво право да говори така. Колкото и да е абсурдно, започнах да се защитавам:
          - Откъде знаеш, че е боклук? Ти дори не я познаваш?!
          - Ако беше свястна, щеше ли да се хване с тебе? - каза Джони с най-подигравателния си глас и направо ме плисна със студена вода; никога не ми беше говорил така... Напротив - до този момент винаги ми беше казвал, че съм много умен, че съм голям пич, че виждам нещата в дълбочина, изобщо - че в тоя живот, дето всички са боклуци, аз съм един от малкото свестни хора. И сега изведнъж... Просто не знаех, че може да бъде и такъв... Парите ми бяха посвършили; отгоре на всичко Джони ми беше купил с мои пари и без да ме пита няколко книги от един писател на име Толкин - "Билбо Бегинс или дотам и обратно" и два дебели тома - "Властелинът на пръстените". Отгоре на всичко те бяха издадени преди време и Доктора ги беше купил на дебели антикварни цени! За да ми ги подари, но с моите собствени пари... Благодарих му с половин уста; истината е, че когато някой ни побърква, го прави с наше съгласие. В онзи момент аз все още бях съгласен Джони да ме побърква; почвах да трупам някакво глухо раздразнение, но си траех... защото винаги имах чувството, че Джони все пак е добър, че се грижи за мене.

--- --- ---
Марин Дамянов "Сбогом, Джони", София, 2000, ИК "Аргус", с. 50-59
--- --- ---