"Една усмивка често е основата на всичко.
Заплатени сме с една усмивка. Наградата ни е
усмивка. Въодушевени сме от усмивка.
И същината на една усмивка може да ни накара
да умрем за нея."
Сент-Екзюпери "Писмо до един заложник"
Ню Йорк, 1998.
В началото на септември - ден след Празника на труда1- Бриони Прайс имаше важна среща, на която не отиде. Би озадачило всеки, който я познава, а причината - много повече. Една усмивка, усмивка на непознат, видяна пътьом. Срещата й беше в департамента по урбанистика на Колумбийския университет. Избързала с няколко минути, тя вървеше бавно по централната алея. Ненадейно отстрани, иззад голямо дърво изхвръкна велосипедист и едва не я блъсна. Младо момче, облечено спортно, то спря майсторски на сантиметри от изненаданата жена. За секунди всичко замря, сетне момчето завъртя полулегналото колело, оправи сака с тенисната ракета в него и се усмихна лъчезарно. ”Топла като прегръдка и мъничко гаменска - същата усмивка, да, усмивката на Алекс!” Момчето изговори думи, вероятно на извинение, които тя не чу. Сви рамене и отпраши нататък, а Бри они продължаваше да стои вцепенена.Седна на пейка, по дяволите срещата! Все още виждаше проклетата усмивка и тя бавно се разтваряше във въздуха. Суеверното дяволче в нея веднага се намеси. Седемнайсет години е цикълът й на промени, напомни то. Шушнеше още, че в края на тези години е добре да си припомни началото им. Усмивката беше знак - че остава свързана с миналото, че то може да я разруши, ако бяга от него и не го приеме като част от себе си.
…Цюрих, 1981.
Налудничавата прищявка да обикалят из стария континент по никое време, разбира се, беше на дядо й. В началото на пътуването Бриони беше почти седемнайсетгодишна. Почти, без три седмици. Първата - до срещата й с Алекс, преливаше от дъжд и дива скука. Едно раздрънкано самолетче ги стовари на остров Ангълси и камбрийската земя на дедите ги посрещна смръщена и подгизнала. Настръхнала в ъгловатото си неуютно тяло, Бриони роптаеше срещу заговора между природата и злия старец. "Момиче, климатът на Уелс си е на място!" Гадното време, то обърквало всичко.”На сбъркан човек - всичко е сбъркано!” - шепнеше момичето и призоваваше света Уинифред на помощ. Беше кажи-речи семейна светица, прабаба й носеше същото име. Бяха объркали и мястото на волана във возилото, което наеха. С него прецапаха до Бангор и надолу покрай Ирландско море. Прекосиха безлюдни селца с калдъръмести площадчета и каменни къщи, те умиляваха до сълзи неочаквано подмладения прародител. Ту сочеше порутено мостче, според Бриони то водеше пряко към хендека, ту - различията между напевния южноуелски и гърления говор на севера.
– Гледай, гледай! - напевно-гърлено викаше той и дори спря да побъбри с местната луда. Презряла дъжд и вятър, тя се взираше в колата, която само молитвите на момичето задържаха на пътя. Миналата седмица времето било хубаво, научиха от нея. "И следващата ще дрънка същото!" - мърмореше момичето.
– Типична уелска! - дядото описа черните коси с нюанс на стара мед и скулестото лице с фини кости.
– Забрави черните очи и бялата кожа - саркастично се обади другият модел на описанието и притури с погнуса: Висока и кокалеста, същински щъркел!
– Истинска уелска! - съгласи се старецът, глух за насмешката. - Като майка ти.
Майка й, разбира се! Бриони подскочи, жигосана с омразата към същество, за обичта на което бе копняла. Предателството на майка й отново я изпълни с горчило - тя просто бе отказала да живее. Няколко месеца след смъртта на мъжа си бе угаснала, без оправдание с болест, поне от благоприличие. Прословутата черта на жените от рода им, верни към един-едничък избраник на сърцето, хич не я трогваше. Даде воля на гнева си, когато сред пустошта на Сноудън откриха полуразрушената ферма на прабабата. Тя пък, загърбила охолен живот, бе последвала мършавия си любим на 12 000 километра от Кардиф и Суансеа, до бреговете на Патагония. ”Ами, погледнете тази съборетина!” - между две кихавици Бриони призоваваше небесата за свидетел.
Дъждът ги последва в Лондон. Дядото на Бриони знаеше, че с това пътуване прави последните си стъпки по пътечката към отвъдното. Беше болен и уморен, но благоразумен старец. Започна делбата на време и състояние между единствените институции, на които бе имал доверие - Лондон клиник и цюрихската си банка.
"A’r diawl!
- По дяволите!” - ругаеше момичето, затворена в егоизма на младостта си и в мрачна къща на Честър Терас. Без други занимания, освен да брои падналите листа в отсрещния парк.И в хотела край цюрихското езеро дядо й я заряза. Този път всред мъже с лъскави костюми и темета - гледка, която я прогони навън. Измъкна се, решена да пробие обсадата на дъжда, той ги съпровождаше и тук, но природата си гледаше работата и то добре. Не беше дъжд, а суграшица и ледените иглички я отказаха от намерението за самотни авантюри. От стъпалата на хотела унило проследи призрачните светлини на няколко коли по крайбрежния булевард. Хрумването да изследва как се отварят вратите на гадното хотелче й се стори последната възможност за развлечение. Прехапала устни, запристъпва по стъпалата, като избягваше каучуковите ленти в краищата.
– Няма фотоклетка и ще се блъснете във вратите. Защото няма да се отворят - чу глас зад себе си и с него Алекс влезе в живота й.
– Откъде знаете? - запита ядосана, без да се обръща.
– Мозъкът на скучаещите е работилница на дявола - произнесе гласът и обясни, че е пробвал същата схема. Бриони изкачи още едно стъпало, загуби равновесие и след няколко неграциозни чупки се удари във вратите. Както бе предизвестено, те не се отвориха.
– И също така предизвиках паника в персонала - възвести гласът жизнерадостно.
След позорното им бягство Бриони се видя настанена в уютно “убежище за съзаклятници”. Мъжът срещу нея беше невъзмутим и само присвитите му очи се смееха. Наричаше се Никола Алексиев или Алекс - “съучастник по неволя”.
–
И рецидивист! - лицето й бавно грейна в усмивка, със сигурност първата от дълго време. Огледа го неприкрито и вдигнала очи към сухото, все така невъзмутимо лице, отбеляза: Нямате вид на човек, който проверява вратите на хотела, как се казва? - “Плешивият гарван”?, и бяга с други заговорници.– О, имам и по-големи грехове - измърмори той, а порасналото без мяра - само за година петнайсет сантиметра - неоперено щъркелче Бриони вече бе влюбено, казано накратко. Което доведе до твърдението, че навършва двайсет години - прибави три години, ни ден по-малко. Лъжа, предизвикана и от нуждите на момента, той поръча бира и за нея, но я гледаше със съмнение. А всъщност не, този тип знаеше, че лъже.
– Една от максимите на дядо ми - каза, като гледаше предизвикателно - е, че висш морален императив оправдава дребна лъжа или простъпка.
– Много удобна максима. Подходяща най-вече за неморалните императиви - той беше сериозен, а погледът му, хм, погледът… Докъде ли се простираше ясновидството му? - се питаше, а той я довърши с усмивката си. Магическата му усмивка, тя се появяваше рядко и ненадейно. Открита и приятелска, предлагаше защитено местенце, където да се приюти - такава каквато е, с дребните си хитрини и всички императиви на куп. ”Трябва да я забранят със закон!” - мислеше зашеметен мизантропът Бриони.
– Вашите ръце! - изрече просълзена, защото виждаше едни други ръце, ръце с голяма красота. А мъжът отпи глътка от бирата, избърса уста с опакото на ръката и кимна мълчаливо. Беше готов да слуша разказа й за изчезналия, пометен от Хунтата свят, за пампата и конете.
В Бритиш мюзеум имаше келтска гривна и то златна, но нейната с двете релефчета на конски глави беше по-хубава. ”От името на баща ти!” - Алекс беше смутен, а тя се повдигна на пръсти и го целуна бързо. Спонтанно я взе за момичето, в несръчен опит да замени изчезналите родители и братята, които не бе имала.
Почти беше повярвала, че Алекс е разпоредил за слънчево време и карнавални тържества на този ден. Беше рожденият й ден и целият Цюрих празнуваше с тях. Държеше го за ръка - “Да не се изгубим в тълпата!” - един топ ги обстрелваше с портокали и безкраен велосипед се изсипа в краката им. Пяха в хор, той старателно и фалшиво, тя още по-фалшиво, но нарочно и всред смях ги прогониха. Попаднаха на индианска засада и платиха откупа - няколко сладоледа. Тя танцуваше по пътя край езерото и разперила ръце, спираше колите.
Държеше се гаменски, защото денят беше неин и всичко й бе позволено. Седнаха в “Черният лебед”, досами водата. Пиха по чаша от местното вино,
Нямаше да се нарича Бриони без недоволство, а с него, ей богу, основания се задаваха безспир. Той клатеше глава, сразен от горестите й, съчувствено мърмореше ”Не ще и дума, така е!”, а сетне незнайно защо тя изпълняваше обратното. Но не винаги. Вървяха по Банхофщрасе и тя говореше за изчезналото си царство, с мириса на сено, кожа и дърво. Приклекнал, Пепе, неоспорим владетел в конюшните и баща на любимеца й Хуанито, изчукваше копито и мърмореше на коня - само той умееше така. Конят тръскаше глава, обърнал назад изпъкнало, диво око. ”Командосите на Хунтата отведоха Пепе и семейството му. Безследно изчезнали!” Припомни си, за кой ли път, ръцете на Пепе, те можеха да държат здраво и да докосват нежно. Бяха ръце, на които конете имат доверие. Такива бяха ръцете на Алекс. Много мъка и мъничко любов, Бриони усети две
сълзи да се стичат надолу.
В замяна я обгърна усмивката му.
Вдигна благодарен поглед, а миг по-късно, същи въжеиграч, се смъкна всред мирските си въжделения
: ”Алекс, моля те, не е късно! А и ти обеща да танцуваме. Да, помня, че обеща!”, и ето, че бяха в малко ресторантче. Още неизсъхналите сълзици блестяха победоносно на светлината на свещи, а Бриони отново беше смирена. Добре, без бутилка. Но денят беше неин и чашите с вино - преголеми. Намигна на келнера, забеляза смръщените вежди на Алекс: “Момиче, не знам какво си намислила…” и бързо-бързо привика на помощ Малкия принц. Сигурно Алекс не знае, но той е сътворен в Патагония. Не беше ли казал: ”Ако обичаш, нарисувай ми една Патагония!” “Хм, гласецът не отваряше ли дума за овца?” - продължаваше да е навъсен, а тя триумфално запита: ”Патагония не е ли осемнайсет милиона овце?” и той пряко воля се присъедини към смеха й. Танцуваха и тя, пламтящ въглен, бе притисната към него. Трептеше и ликуваше, защото беше спечелила. Този ден щеше да е неин, докрай и напълно.
Бостън, 1981.
Питър О’Кели, Пит, остана свързан със спомена за Алекс. От времето, когато Алекс и дядо й заминаха към места по сходен начин недостъпни. Дядо й нагоре, към един по-добър свят, Алекс - зад преградата, наречена “желязна завеса”. Самотна и мизерна, Бриони усети като сестра по съдба българката-изгнаник, написала: ”Да не принадлежиш на никакво място, никакво време, никаква любов!” Беше богата наследница с празен джоб - сякаш чуваше гърления изговор на дядо си: ”Пари? Момиче, трябва да ги заслужиш! А джобните ще изработваш!” Условието, което поставяше - да получи наследството само и единствено след завършване на следването в Харвард, беше предизвикателство. А приятелството с Пит спомогна да се измъкне от дупката.Пит живееше в пансиона Лоуел Хаус и присъствието на Бриони в стаята му беше повече от случайно. Беше толкова загубен, че сигурно единствен не бе чувал за острия й език и прикачения прякор. ”Човекоядката, миличък!” Пит стоеше като вкопан до вратата, а тя огледа набързо стаята и подхвърли през рамо:
– Престани да трепериш, половият сеанс се отменя. “За вечни времена!” - добави в себе си и загледа снимката на бюрото. Пред къща от ферма на фона на планина, застинали невзрачни подобия на Пит. Припомни си своята причина за посещението и запита с недвусмислени интонации:
– Как се осмели да ме каниш в стаята си? Отговор, моля!
Пит се отказа от подготвена фраза за морето, което свързва Уелс и Ирландия - май ги разделяше. Хвърли се в мъгляво, но истинно обяснение:
– Знаеш откъде дойдох в Харвард - погледна гърба й и заключи, че не знае. - От най-затънтения край на Монтана.
– Е, и?
– Ти си тузарка от колежа Пин Манор с ездата и танците им, нафукано Клифи2 със снимка в регистъра на Радклиф.
– Е, и?
– И на ум не ми дойде, че ще приемеш покана от мен - призна и спечели в очите й.
– Не може да е основание - отбеляза, но по-кротко.
– Поканих те, защото имаш класа - тихичко каза Пит, а тя рязко се обърна. - "Повтори!" - и Пит повтори още по-тихо. “Красавица няма да станеш, и слава Богу! Но си спомняй приказката за грозното щъркелче. Господ те е дарил с нещо по-рядко и е шепнал за същото на Андерсен. Защото и лебедите не са красиви, те имат класа.” Думи, казани от Алекс половин година по-рано.
Бриони свали жакета, постави го на стола и се настани с лице към Пит.
– Приятел, ти май страдаш от комплекси! - отбеляза, като че падаше от луната. - Отлепяй оттам и дай нещо за пиене! Известявам ти, че се намират по-забутани места от твоята Монтана. Аз дойдох в Бостън от Патагония. А ездата в проклетия Пин Манор си беше фукарлък, нищо друго. С ботуши Гучи и тем подобни. За препятствия две педи високи. Вие от фермите на Монтана поне знаете да яздите, нали? - той кимна. - Ето, виждаш ли?
Под леката блуза гърдите й бяха свободни и със самостоятелен живот. Пит сведе поглед, а част от хубавото уиски се разля. Намръщено го загледа - беше само вързан, а не проклет пуритан като Алекс. "Момиче, облеклото включва и бельо - сутиен и гащички!" Тя се ухили при спомена.
– Чувал съм, че в Патагония духат страхотни ветрове - Пит й подаде чаша. Тя отпи и се закашля. Искаше да разкаже за милата на сърцето й земя - навсякъде се изпречваше сянката на Алекс. Беше в пампата и при залива с любовните игри на китовете. Беше навсякъде, където го бе завела в разказите си.
– Още си припомнят ужасения вик на българин, попаднал там през 1908 година: ”Si esto es Amerika, mierdo de Amerika!"3 - злорадо добави. - Не е за кекави хора.
– А транспорта? Какво е разстоянието от Буенос Айрес до… до къде, всъщност?
Обикновен въпрос, незначително сведение: до Комодоро Ривадавия и естансията на дядо й са 2000 километра. Но нямаше естансия, само петролни кладенци, зацапали всичко наоколо; нямаше го и дядо й, нито Пепе и конете. Можеше да добави, че до там има редовна въздушна линия още от 1925 година, но вече го бе казвала на Алекс. ”Не може да бъде! ”Южна поща” и “Нощен полет”?”, а тя гордо съобщи, че в Трелеф, при устието на Чубут, има възпоменателен паметник на Сент-Екзюпери. Но и Алекс го нямаше. ”Да не принадлежиш на никакво място, никакво време, никаква любов!”
– Защо плачеш? - запита Пит.
– Не плача! - отговори сърдито. - Плача, защото говорехме… за какво говорехме?
Тук, в стаята на Пит, тя проумя, че в последните дни Алекс бе опитвал да я подготви. Да, миналото е това, което си преживял; но и това, което виждаш от него. Ще гледаш само с очите на болката от загубеното - или ще си наложиш спомена за всичко хубаво. ”Изборът е твой, не забравяй, момичето ми, изборът е само твой!”
–
Иска ми се да разкажа нещичко за мен - изрече и знаеше, че това ще остане нейната истина. - Животът ми подари един месец, през който получих всичко. Срещнах човек, който ме обичаше, когото обикнах от първата секунда и не се уплаших да бъда радостна и щастлива. На раздяла той ми каза: ”Може да загубиш всичко, знам, че ще преодолееш отчаянието, защото си свирепо жизнена.” Бриони изтри последните сълзи от очите и ведро каза: Този човек беше загрижен за мен, той знаеше, че ще остана съвсем сама.– Къде е той сега? - попита Пит, а Бриони кръстоса пръсти и погледна иззад тях. - В затвора?
– Още по-лошо! - отговори мистериозно, сетне стана и като разкопчаваше блузата си, каза делово: - А сега ела по-близо! О, не, не започвай да трепериш, няма да те изям.
– А защо казват, че си човекоядка?
Ню Йорк, 1998.
Къщата на Бриони беше в Локъст Вали, северната част на Лонг Айланд. “С елегантни линии, високомерно снизходителна към простосмъртните, които допуска до себе си. Приличате си - ти и къщата!” - тирада, произнесена от Пит. Според Бриони неприемлив израз на възхищение и завист към витрината на успеха й. ”Пит, огледай се! Та тя е с уюта на фризер.” Пит бе настоял: ”Да, стига да си припомня Бриони Прайс от емисиите на “Уолстрийт Джърнал Рипорт” - с хладен поглед, недостъпна и блестяща, приличате си!” “Но това беше само фасада. И къщата е част от фасадата” - без да е сигурна в твърденията си. Сигурно на това се дължеше избухването й тогава: ”Питър, статуетката, която държиш непохватно, е на кон от епохата Юан. Моля, остави я на място!” Използва и изрази, недостойни за дама. ”Отдавна не съм слушал каруцарски език като твоя” - заяви Пит обиден. ”П олезно е да си го припомниш, заедно с хората, които си забравил” - прогони го далеч от къщата, но не и от живота си. Погледна се в огледалото и се усмихна недоверчиво. Недостъпна и блестяща, как не! Ако търсеше съответствия сега, къщата би трябвало да се измести от Северния полюс на Екватора. От шкафа на спомените, подреден както всичко в живота й, извади любимата книга на Алекс. ”Някой ден я прочети! Повярвай, моето момиче, Пригожин заслужава внимание.” Учудена, но не твърде, намери пасаж, който я засяга: ”Една система, излязла от равновесното си състояние, се характеризира с поведение от хаотичен тип. Което означава, че ... малък тласък може да измести системата от едно състояние в друго - непредвидимо и твърде различно.” Просто и ясно като ентропията! Бриони се усмихна с най-кривата си усмивка, прилягаща на хаотични състояния. Поне разбираше, че не е луда. Само скапана система, която от една усмивка се държи като луда.
Посегна и извади пожълтял лист. Неизпратеното писмо до Ивана, приятелка от Мендоса: ”Запознах се с твой сънародник, доста
по-възрастен…” - започваше писмото, а в края с нес
игурна ръка беше написано: “Господи, толкова съм щастлива, че се срамувам!” Видя сребърната гривна, която й подари за рождения ден. Сложи я на ръката си. ”Алекс, погледни - истинска келтска гривна! Нали знаеш, ние, уелсците, сме келти...” “Момиче, задръж малко! До преди минута беше аржентинка от Патагония, както впрочем личи от ръста и големите крака…” “Да, но в колония от Уелс. Само ние, баски и шотландци сме издържали в Патагония. А ти си гаден тоталитарист!”
Без следа от снизхождение Бриони се вгледа в момичето, което надничаше от пожълтелия лист. Малка, безскрупулна негодница, още като чирак не подбираше средствата. Получи щастието си и не повярва, че за всичко се плаща. Завършекът беше пред нея, фризерът на самотата й. ”Дали - запита се с все същата крива усмивка, - дали прехвалената вярност на жените от рода ни към един мъж не туря капак на всичко?” Беше се размекнала до неузнаваемост. Време бе да определи миражите в своята пустиня. И все пак преди това пое да търси момчето с усмивката.
Намери го обидно лесно. На пейка при тенискортовете на университета, то четеше “Глобалният град” на Саския Сасен. Настани се на същата пейка. Заглавието на книгата до него също й бе познато.
– Как мислите, ще може ли светът да изхрани света? - запита с ясно намерение да го въвлече в разговор. Момчето бавно повдигна очи .
– Ако сметките за демографската бомба са верни - посочи книгата между тях, - хората ще могат да се изхранват, но скоро ще трябва да ядат прави. Поради липса на място за сядане.
Английският му беше добър, но с акцент и не след дълго Бриони научи, че е студент в Сорбоната. Иконометрия
– Европейците формират провинциален елит - съгласи се тя.
– Същото поддържа и баща ми - каза момчето, а сетне вечно забързаната жена изчака четиридесет и пет минути. То опитваше да оправи обратния удар на хубавичка девойка - пред дилемата флирт или лифтиране, тя объркваше и двете.
– Познавах баща ти - каза по-късно Бриони след почти ненужни уточнения, а Никола Алексиев-младши - но не Алекс! - прие спокойно новината и покана за вечеря.
Първо го заведе в кънтри клуба, където държеше три свои съкровища, както му каза. “Клубът е близо до къщата ми” - обясни, докато го развеждаше. Не спомена, че Пайпинг Рок Клъб е от най-старите и затворени клубове в страната и че бе нужна цялата тежест на бившия й мъж и снобската му фамилия, за да я приемат. Факт, който все още я вбесяваше.
– Можете да играете поло? - респектиран от гледката, Никола призна, че за пръв път вижда играта на живо.
– Полото е от националните спортове на Аржентина - лаконично отговори младата жена и го отведе към конюшните. Пред тях коняр водеше черен кон със звезда на челото. На глед беше нормален, е, доста по-голям от конете на игрището. Но при вида им се изправи на задни крака, огромен и ужасяващ, освободи се без усилие, и се понесе към тях. Никола отчаяно диреше думи за последна молитва, а черният дявол закова на място, подуши косата на Бриони и с цвилене възвести, че ги оставя живи. След няколко зиг-зага ги приближи отново и в поклащането на главата Никола видя открити знаци на радост. ”Този път спасихме кожата!” - най-сетне пое въздуха, тъй нужен за процесите из тялото му. Бриони ласкаво запита:
– Миличък е, нали? Празнува срещата, след две седмици разлъка - запозна ги, докато чудовището духаше във врата й, а тя го галеше с две ръце. Между нежни слова, пръхтене и други неясни звуци Никола научи, че милото конче е англо-арабско, с име Бран, което значи гарван. ”На какъв ли език?”
– Ти яздиш този… хм… това… хм... - думите “звяр” и “чудовище” останаха зад езика.
– О, ние сме приятели и той ме слуша - все пак нещо я подбутна да добави неохотно: - Казват, че е своенравен, но то е изблик на енергия. Лошото е, че счупи кокалите на жокей и никой не иска да го язди.
– А ти?
– Разбираме се! Знае, че го обичам и се нуждая от него.
След Бран двете кобили в боксовете изглеждаха дребни и безобидни. Бяха сестри по майка, с малки глави и закачливо изражение.
– Рианона и Ригантона! Погледни, не са ли божествени? - потупа Рианона - или Ригантона? - по гърдите - Издръжливи са, с добро дишане. И почти не ги виждам - завърши тъжно.
Единодушно гласуваха за френска кухня и тя го отведе в
Cochon d'Argent на Парк Авеню.– След като предложиха вино реколта 1979, действително знаехте какво предпочитате? - възкликна Никола след дългото обсъждане на менюто.
– О, тук се отнасят с уважение към виното и аз им отвръщам. В този ресторант не се казва: ”Хм, не е зле!” Говори се, че е вино, фино като дантела или с характер, а ако е реколта примерно 1911 година, може да не пестиш епитети. На пръв поглед маловажни познания - каза му сериозно, - понякога са много полезни и печелят събеседника - сетне заговори за технологиите на информацията и за изградената световна мрежа от центрове. - Всъщност “световното село” са градове като Ню Йорк, Лондон, Цюрих, по-свързани помежду си отколкото с държавите, в които се намират.
Да, за тях говореше Саския Сасен. От там се ръководеше, финансираше и привеждаше в действие световната икономика. А тази жена от новата класа на суперкадри си губеше времето с едно хлапе. И него печелеше като събеседник, но защо ли?
А тя зададе един от въпросите, които пареха на езика й: ”Баща ти не беше ли против посоката, която си избрал?” - защото помнеше Бриони, която се подготвяше за шизофренните игри по върховете и предупрежденията на Алекс. Странно бе, че синът му тръгва по нейния път. – Баща ми има сериозни опасения, когато се говори за мондиализация, технологична революция и непрекъснат икономически растеж. Говорил ми е за уродливите им форми: преди време хладилник или кола са се правили така, че да работят за поколения. Днес са програмирани с повредите и подмяната им. Част от голямата измама, заедно с култа към консуматорство и масовата култура. Които сега ни завладяват - момчето говореше бавно и предпазливо.
–След живот в сиво ще се захласвате по лъскави играчки. То е като детската шарка, отминава.
– За имунизираните, възможно е! Макар че… - Никола поклати глава със съмнение.
– Страхувам се, че сър Дарендорф от Оксфорд е прав. Трябва да се оставите да ви залее огромната вълна на съвремието, с хубавото и лошото, с пазара и блясъка. И да се постараете да стъпите на крака, след като вълната отмине.
– Смятате, че този път е задължителен?
– С много резерви! - призна Бриони. Той кимна и се върна на въпроса й:
– Навремето българските царе, учили в Магнаурската школа в Константинопол, са се справяли най-добре с Византия. Мнение на баща ми, което споделям, без претенции за царска корона.
– Баща ти не се ли страхува от съблазните на Константинопол? - с жест посочи около себе си.
– Има ми доверие - простичко отвърна момчето.
– Убедена съм, че е прав - би могъл да й е син. Почти. Но синовете не израстват такива без грижа. Не сега! Щеше да мисли и за това, но по-късно.
Сетне се разделиха с уговорка за неделята. Следваха точки от набързо съставената й програма, събрани в трите дни на пътуване до Аржентина.
"Защото пустинята не е там, където мислим.
Сахара е пълна с живот, а най-многолюдният
- празен, ако основните му полюси на живот са изгубени."
Сент-Екзюпери "Писмо до един заложник"
Питър О’Кели чакаше Бриони на стъпалата на хотел Виста, откъм Уест Стрийт. Забеляза младата жена още на паркинга за таксита. С широка крачка си проправяше път към входа. Изглеждаше на момиче, развяла черни коси с червеникави отблясъци от последните слънчеви лъчи. Но когато застана пред него - две стъпала по-ниско, а лицата на една височина, забеляза сенки под очите и бръчки около свитите устни. На годините си беше, почти трийсет и четири.
– Изглеждаш уморена - каза вместо поздрав.
– Уморена и отвратена - неочаквано весело отговори Бриони.
– Срещата ни беше за утре.
– А златното правило на Уолстрийт Джърнал е, че утре започва днес.
– Е, знаем, че шансът и работата не са достатъчни, за да изградим една мечта. Нужна ни е и Бриони - до сградите на Мерил Линч и Доу-Джонс шегите им бяха в тон. Мълчаливо стигнаха втория етаж, с бара и ресторанта, и седнаха на един от полукръглите банкети.
– Мисис Холмс, току-що се връщате от Аржентина, частно пътуване, ако не се лъжа… - подхвана Пит безцеремонно, добра имитация на нахален журналист.
– Мистър О’Не знам кой си, името ми е Прайс! - отвърна полуядосана, полуразвеселена.
– Чува се, че професор Холмс се е оттеглил в Ел Болсон, също Аржентина, нали? С какво се занимава, ако обичате?
– Учи да приготвя асадо, увещава ме да се съберем, а всъщност не ми позволява да се установя там.
– Мисис Холмс, не ми казвайте, че това е било желанието Ви.
– А как да разбера желанията си? - избухна Бриони. - Той побърза да положи дебелия си задник в Ел Болсон - рязко натисна звънеца за повикване на келнер.
– О, мисис… хм! - видя погледа й и разумно преглътна името. Лицемерно добави: Всички знаят, че професорът ви обожава. И не бъркате ли, той дебел?
– Добре, положи мършавия си задник и зае цялото място. А ти не се дръж като гадно копеле! - произнесе под носа на появилия се келнер. С повдигнати вежди той изрази неодобрение, прие поръчката - две ниско калорични бири и ги остави да говорят едновременно: ”Не се държиш като дама!” и “Ако искаш да остана, престани!” Замълчаха.
– Вярно, можеш да си го позволиш, но защо си губиш времето? - сарказмът в думите му бе забележим. - Като куче, загубило кокал, оглеждаш случки и места, на които отдавна си обърнала гръб. Хвърли пари за някаква ферма в Уелс…
– На прабаба ми!
– Няма значение, чужда си там!
– За съжаление си прав! - спокойно каза Бриони.
– В търсене на истинската ти идентичност! - изрече подигравателно. - Хайде де! Бриони, ти имаш инстинкт за движението на пазара, за това, което англичаните наричат еволюция на играта. Отдръпна се, но все таки си на върха. Какво повече желаеш?
– Уморена съм. И отвратена - този път не беше весела.
– А Брайан? - повтори, тя като че не чуваше. - А Брайан Холмс? - вместо да попита, както искаше: ”А аз? Забрави ли предложението ми за женитба?”
– Пит, бракът ни беше компромис. Съобщих му, че няма да повторя грешката и знам, че сам ще се излекува от чумата на име Бриони.
– Добре, какво желаеш? Ако не е тайна, разбира се!
– Мъж! - каза тя брутално. - Желая мъж между краката си, а не…
– Дамата желае ли нещо? - изникналият откъм гърба им келнер остави бирите и стоеше приведен, целият в слух.
– Според непотвърден източник на днешна дата е бил унищожен келнер с вид на марабу… - кроткият, ясен глас не кореспондираше с думите.
– Моля?
– След секунди молбите ще са безпредметни. Изчезвайте веднага!
– Бриони, ако обичаш! - Пит се оглеждаше с неудобство. - Все пак съм един от директорите отсреща и тук водим клиенти. Не съм загубеното момче от Монтана, моля не го забравяй!
– Но Пит, разбира се, как може да забравя! - каза тя меко. Продължи със същата мекота в гласа: Мисля си, че отговорих на всички въпроси. Очаквам да чуя има ли още? - кое ли ще надделее, любовта към блестящата Бриони и парите й или страхът от всички останали Бриони? Гледаше го с хладен интерес.
– Не, нямам! - промърмори, целият почервенял.
– Така наистина е добре! Остава едно мое запитване - гласът й прозвуча студено. Пит нервно се размърда на стола.
– Да?
– От колко години не си стъпвал в Монтана? От четири, не, от пет! Толкова ли са?
– Аз съм зает човек! - гласът му бе несигурен. След пауза, тя му се стори нескончаема, чу гласа й:
– Срамуваш се от тях, дребното ми снобче! До ушите ми стигнаха интригуващи акценти върху произхода ти. Разбира се, нищо общо с откъси от книга, които баща ти прочете. Не знаеш, но губя време и с твоите родители. Та един техен сънародник е описал детството си. По-лошо от обикновеното мизерно детство, казва той, е мизерното детство в Ирландия; още по-лошо е само мизерното детство в католическа Ирландия. Просълзиха се и двамата, бяха минали през това. "They forgive, they do not forget!"5
- Трудно, но бяха успели да стъпят на крака. Нещо повече, бяха дали образование на най-малкия син в Харвард. Твоите родители са горди от целия си живот и от сина си.
– На Уолстрийт няма място за сантименталности.
– Да, нали? Е, Пит, и аз се ръководя от неговия закон - че никога не струваш повече от последната сделка. Всеки ден всичко започва отново. Толкова! - каза внезапно и стана. - Все забравям, че си зает човек.
Бяха в салона на къщата й. Бриони, неподвижна, кръстосала ръце и обхванала раменете - жест привичен за нея. Никола след едно “О, ла, ла, страхотно е!”, оглеждаше книгите, картините и статуетките, повечето на коне. Спря пред последната й придобивка.
– Жан-Гастон Мантел, рисува коне, луд е за тях! Приличаме си. Тази е от мароканските му картини. Всъщност не знам, може всички да са рисувани там.
Никола се беше обърнал и я гледаше. В тъмно поло, на раменете като криле бяха кацнали ръцете. Между тях се белееше тясно и скулесто лице. Неочаквано широки вежди и също тъй широка и пълна уста, като че заети от другаде. Странно лице, а Господ я бе дарил само с два цвята: черно и бялото на кожата. Да, много странно лице!
– Не ти харесва, нали?
– Да не ми харесва? Картината или… - Никола се обърка. - Напротив, картината е чудесна.
– Говоря за къщата.
– Не, не ми харесва! - изненада се от отговора си. ”Момче, мисли преди да говориш!” Фантастична къща, от тези които с въздишка бе гледал по списанията. Окончателно объркан, обясни: - Липсва домашното духче, което дава живот.
– Прав си! - каза Бриони късо, а той реши да говори за това, което допускаше, че очаква от него. За Алекс.
– И баща ми е в Мароко - посочи картината като свидетел. - Когато съм там, почти всеки ден играем тенис и той продължава да ме бие. Не знам как успява, аз съм два пъти по-добър. Твърди, че ми липсват зъбите - да захапя и да не пускам. Не е важно! - усмихна се, следващия път щеше да го обърне. - По-хубави от тениса са умората след това, душът, двете бири и дългите разговори - замълча. - Един ден Алекс спомена за момиче от Аржентина, което срещнал в Европа. Трудно направих връзка.
– За седемнайсет години момичетата израстват и стават жени.
– Това момиче му говорило за книга със странно заглавие: “Човекът, който е сам и който чака”.
– Написана от Скалабрини-Ортиз през 1931 година.
– Изглежда, каза баща ми, както аржентинците преди и ние седим и чакаме “тази страна” да се оправи от само себе си и най-сетне да стане нормална. Но тя не се оправя, а ние продължаваме да чакаме.
– Ще донеса по една бира - реши неочаквано Бриони и изчезна в кухнята. - Без умора и душ, но е пилзенска и в халби по европейски - отпиха и тя кимна, готова да слуша.
– Алекс смяташе, че асоциация с момичето го е подбутнала да прегледа книга за Патагония - Никола се поклони леко, сякаш предаваше благодарности от баща си. - Един пасаж привлякъл вниманието му и помогнал да съзре път за нас. Става дума за селище в подножието на Андите, Ел Болсон.
– Странно, завчера бях там и… - започна Бриони, не довърши и живо запита: Има с какво да породи интерес, нали? - без да изчака отговор, продължи: При изворите на Чубут, до него се стига със самолетче, един път седмично. Ел Болсон е кътче от рая, полуалпийско градче, пълно с изненади. Купих плодове от пазарчето в центъра, а продавачът, величествен като римски император, е световно известен биолог. Плодовете бяха от собствената му градина, избираше ябълките една по една и отпразнувахме покупко-продажбата в съседно заведенийце - Бриони се смееше заразително. - Култиваторите в многобройни фермички са дошли от цял свят. Градчето е убежище за специалисти по изкуствен интелект, на инженери атомисти и знам ли какви още. Алекс е съзрял модел на постмодерното общество. Действащ, с възстановени нормални отношения между хора, които живеят естествено. Права ли съм?
– Разбира се! Но Алекс стига до едно странно на пръв поглед убеждение - Никола намери празен лист: “Може ли?” С дебелия флумастер, който му бе подръка, начерта наклонена права и положи три точки, които означи: Ето! По ред причини ние сме в точка А; далеч пред нас, в точка В
Бриони замислено гледаше схемичката. ”А като Алекс и В като Briony?” Енергично почука по точката А на посткомунизма:
– Кажи още някой и друг довод.
– О, много са! Като следствие от парадоксите на комунизма у нас има хиляди изоставени райски кътчета. В същото време умни, образовани мъже и жени от всякакви професии стоят без работа и парализирани в панелните жилища и мръсотията на големите градове. На повечето от нас паметта за такъв живот е в кръвта - ако не бащата, то дядото е бил селянин. В хаоса, който цари у нас, всеки прави каквото си ще, обикновено с отрицателен знак. Защо не и обратното?
– Алекс иска да създаде модел на нов тип селище и да подтикне другите да го следват? Предполагам, нямате закостенели институции, които пречат.
– Само мързеливи и корумпирани чиновници.
– В създадения вакуум на междуцарствието ви, страхувам се, че най-дефицитният продукт е моралът в управлението, етиката на отговорноста - замълча умислена. - Иска да обърне минусите в плюсове и слабостта в сила. А клопките? Вижда ли клопките?
Никола се усмихваше широко. ”Не, мис Бриони Прайс, не познаваш Алекс!” - припомни си тихия му глас, почти шепот, сигурен знак, че е бесен: ”Да, вярно е, че живях в лъжа и много врати се затваряха пред мен. Но всяка затворена врата отваря друга, не го забравяй! В лъжата научих истината и стойността на приятелството. Принудата ме застави да мисля и преценявам точно, да намирам изхода, когато няма изход, да усещам капаните, преди да са ги заложили. Не, приятелче, не съм ограбен и унищожен. Само опитваха през цялия ми живот. Не им позволих.”
–Да! - каза. - Вижда клопките.
Усмивката на сина й помогна да направи последната крачка. Припомни си фраза - че Бог е създал пустинята
, за да се усмихнеш при вида на палмите. “Обратното е - помисли, - създал е пустинята за да усетиш усмивката на оазиса.” Усетила я беше. Щеше ли да потърси Алекс? Или ще чака още седемнайсет години за среща с някой внук? Нямаше значение! Защото знаеше, че е преминала от другата страна на чертата.
Бележки:
1
Празнува се в САЩ първия понеделник от септември [горе]
2 Прозвище на учащите в женския колеж към Харвард. [горе]
3 "Ако това е Америка, плюя на Америка!" /исп./ [горе]
4 Интердисциплинарна наука за анализ и прогнозиране на икон. явления. [горе]
5 "Те прощават, но не забравят!" /англ./ [горе]