Стихове
Две гарванови пера
два бисери сини
два разкъсани бряга
две търсещи дири
два слога преплетени
два скършени люляка
два забързани облака
днес се целунаха.
*** *** ***
Калайдисва слънцето небето
облаците пак простира,
закопчава с щипчици пердето
и с звезди грижовно декорира.
После се прибира на тавана
и присяда все до скрина,
хапва уморено от луната,
но присяда му от самотия.
*** *** ***
Изпридам мислено къдели
препредени към тебе нишки,
плета пуловери от време
игра на котки и на мишки.
Изяде котката мишока,
мишока тънката червена нишка,
нишката пък водеше към тебе,
а вече само до килима.
*** *** ***
Един ден през май,
май мисля за Европа.
Мисля, че септември
няма да бъде май
и май няма да е
септември.
Бързам да бера люляци,
докато някой не е решил
друго…
… пускам люлякова завеса.
Европа се обръща да ме види.
*** *** ***
Европа – димяща кървяща рана
във чаша нашенски “Димят”
гноясали клоаки от парижката пиаца
в очите твои глождят и смъдят.
Европа – изгарящ блясък на неонов лукс
лукът напролет е ужасно евтин
светът ли казваш е жесток
и киното е тренировъчна площадка.
Европа – земя на мляко и на мед
медът отдавна е с оловен привкус,
конфетите примесени със лед
в уискито разяждащо желязната завеса.
Европа – блудна мащеха, кърмяща дойка
ще приласкае скръбни и нещастни
и ново име тя ще им даде
и шепа залчета от своето наследство.
Европа – красавицата под ръка със звяра
и приказката е с очакван край,
но се навързват нови персонажи
и приказката с неочакван край
от утре и със нас ще продължава
*** *** ***
Мисли без застройка
Вятър, полъх, искрящи мечтания
огън, трясък, крещящи желания
трепет, трясък и лунни трептения
пясък, котва и мъртви течения.
Изкорубени делници, безпаметни нощи
проскубани сутрини, безименни пощи
пресипнали празници, загаснали свещи
задънени улици, безсмислени срещи.
Лабиринтени мисли, облачни рифове
звездни терзания, невронени срифове
статични кадри, усмивки повторени
думи пресечени, супи разстроени.
*** *** ***
Застанала на перваза на твоя свят –
птица готова да отлети.
Чудя се какво ме привлече насам –
изтръсканите трохи от покривката
или магнетизма на приземяването.
Светеше – може би затова.
Вътре играеха сенките
и аз се захласнах по азбуката на другостта –
птиците умеят да дешифрират кодове.
Но човеците са странни за тях –
всеки е пленник на свойта вселена,
не се разхожда по первазите на света,
заключва вратите,
после очаква някой да влезе.
Птиците за тях са декорация на утрото.
А те са непредсказуеми същества –
ако отвориш прозореца – ще ги уплашиш,
ако останеш близо – ще те гледат с очакване.
Трудно е човек да улови птица –
Винаги забравя, че имат крила.
*** *** ***
Не си се давил във очите ми,
не си се вплитал във косите ми
и в гънките на черните ми мисли.
Не си събирал в шепите смехът ми
не си копнял за звънките ми стъпки
не си танцувал с мен над пропастта.
Не си разчупвал делниците с мене
не си събирал къшейте време
с мечтите ми не си мечтал.
Не си събуждал дланите в съня ми,
в пустинята вода не си
*** *** ***
Не казвай, че е вече късно
защото сняг в косите е валял.
Не казвай, че е вече късно
защото с ножа някой бръчки е дълбал.
Не казвай, че е вече късно
защото грешен път си начертал.
Не казвай, че е вече късно
защото дълго си вървял.
Не казвай, че е вече късно
защото вятърът е спрял.
Не казвай, че е вече късно
защото огънят е посивял.
Не казвай, че е вече късно
да бъдеш винаги готов.
Не казвай, че е вече късно
да срещнеш първата любов.
Не казвам, че е вече късно,
но свикнах да живея сам.
*** *** ***
На рамото ми кацна птица
по бяла от усмихната звезда
и носеше ми
клонка от маслина.
Разбрах, че
свършил е потопа на скръбта.
Посетете и личния сайт на авторторката на адрес
www.verdji.hit.bg !