На 20-ти септември тази година Станислав Стратиев внезапно
почина във Виена, но въпреки това неговите пиеси "Римска баня", "Сако
от велур", "Животът, макар и кратък", "Земята се върти", "Балкански
синдром", "Зимните навици на зайците" ще продължават да се играят, неговите
филми "Оркестър без име", "Равновесие", "Кратко
слънце" ще продължават да се гледат, а неговите сборници с хумористични
разкази като "Българският модел", "Упражнения по другост", "Стоян"
ще продължават да се четат и преиздават. Поредното доказателство е издаването
на последните разкази на писателя и драматурга в сборника "Вавилонска хроника"
от "Жанет-45" - Пловдив, който беше представен на заглавната страница на
новия брой на "Литературен вестник", а официалната му премиера беше вчера
в Сатиричния театър в София.
"Вавилонска хроника" е събрала в себе си хумористични разкази на Станислав
Стратиев, публикувани в периодичния печат през 1999 и 2000 г., но преработени
впоследствие от автора. "Вавилонска хроника" може да се счита за пряка
реплика на сборника "Стоян". Докато в "Стоян" постоянният персонаж се казва
Стоян - символично име, натоварено със значения на вкоренен здраво в земята
човек, дори консервативен - във "Вавилонска хроника" основният герой се
казва Паскал - име на европейски философ. Тази заявеност чрез името
следва да ни покаже, че трябва да се търсят и нови послания в разказите
от тази книга. Послания, с които авторът е искал да ни каже, че ние сме
много близо до Европа. И наистина в разказите често присъстват европейските
институции. Но дали ние сме далече от Европа или тя е далече от нас. В
"Стоян и мечта" Стоян бива изпращан навсякъде, където има да се мете. Във "Вавилонски хроники"
героят Паскал отново е повече субект ("Ако го налеят в кана, кана е. Ако
го налеят в леген - леген е."). Той е уредник на единствения в света музей
на мотиките, който се намира в селцето ("Подробности от пейзажа"). Той
е много интересен, но до него се достига много трудно и затова хората предпочитат
да гледат съкровищата на маите. Изобщо не е ясно как може да се достигне
до селецето след като мостът е разрушен. Но хората сами са си виновни.
Метлата от "Стоян и мечта" е заменена с мотиката, но това явно не е достатъчно.
Изобщо "нещо неизмазано има в този наш живот, нещо недостроено, недобоядисано,
недоциклено. И все не го завършваме докато сме живи. Така си живеем - със
стълби, дето никога нямат перила." ("Американска целувка"). Всичко у нас
идва със закъснение ("Влакът закъснява"), но в същото време Паскал смята
че колелото на историята се върти бавно ("Прекалено бавно за Паскал").
Самият Паскал обича да мисли и мисли дали с мислене не се постига повече
отколкото с работа.
Разказът "Европейски формат" е като продължение на "Българският
модел". Ние вече сме дали на света българският модел (каквото и да
значи това), сега трябва да ни дадат европейски формат. Защото Паскал е
неправилен отвсякъде (особено от гледна точка на Европата). Но все пак
осъзнава, че може всичко да е неправилно и все пак да има начин да съществува
в Хартата на Европа. Разказът "Дарба" е сатира на вечното желание на другите
да намесват българите във всякакви убийства, мними конспирации и др. Подобни
са посланията на "Добри новини", но в по-ироничен план. А в "Балкански
папарак" по комичен начин се представя желанието на българина да бъде модерен
- Паскал продава козата си, за да си купи фотоапарат "Киев". В разказите
започват да се появяват нови постоянни персонажи (явно един Паскал не стига)
- Миро и Йеремия. Образът на предящата баба също присъства в няколко от
разказите като символ на бавното и постепенно изплитане на битието на българина
и на текста на разказите. А Паскал обича да разсъждава, не вярва на очевидното,
моли се, той е свикнал със своите всекидневни практики. Не се притеснява
дори да бъде клониран докато кротко си стои в кръчмата и си пие мастиката.
Иска дори да си купи гумена жена. Цитира Декарт: "Мисля, следователно съществувам."
и се чуди дали въобще съществува и ако съществува откъде тогава се е взел.
Да не би от космоса? Във всеки случай мисленето е необходимо. Иначе може
да се поканят четири хиляди компютърни специалисти за село от триста къщи.
Последният разказ "Вавилонци" мотивира и заглавието на сборника. Паскал
е убеден, че нашият произход е от Вавилон. Защото нали вавилонците искат
да достигнат високата цел, която са си поставили, но говорят на различни
езици. И накрая Вавилонската кула рухва. А и животът трябва да се поема
на малки глътки, "както пчелата поема прашеца, за да го превърне в мед"
("Животът на малки глътки"). Нужно е всеки да преосмисли личното
си битие, за да не си каже накрая: "Всъщност беше ли това живот? ... Не
беше. Беше си живо треперене." ("Камило моя").
|