ПЛАМЕН ДОЙНОВ "ИСТИНСКИ ИСТОРИИ"

Издателство "Литературен вестник", С., 2000 г., Цена: 7 лв.

Пламен Дойнов е автор, който си е изградил име на поет и литературовед, написал е и на няколко пиеси. След "Вик на мълнии" (1991), "Post festum" (1992), "Любовникът и маестрото" (1993), "Висящите градини на България" (1997) и сборната "Мистификации" (1999), в края на миналата година Пламен Дойнов издаде "Истински истории", стихове от която се четоха на няколко джем-сешъна, а в литературната периодика се публикуваха различни рецензии за книгата. Безспорните художсетвени достойнства, оригиналността на формата и на изказа, ми дадоха основание да я включа в обзора "Литературните събития на 2000-та година". Това обаче ме задължава сега да се аргументирам по-подробно за избора си, което не е лесна работа. Както каза Михаил Неделчев на премиерата на книгата, "тя носи в себе си всички бъдещи метатекстове".           Стихосбирката е разделена на три части - "Истински любовни истории", "Истински граждански истории" и "Истории на погледа" ("Писане от натура"). Две от стихотворенията ("По памет на Петър Алипиев" и "Какво ми разказа Иван Цанев") бяха включени и в "Българска антология. Нашата поезия от Герова насам", но тук, разбира се, са в друг контекст.           Подзаглавието на стихосбирката "Стихотворения по действителни случаи" и чернобелите снимки ("от личния архив на автора"), с които е илюстрирана книгата, биха могли да създадат впечатление, че става дума за "споменни стихотворения", нещо като мемоари в стихове. Стихотворенията действително са по истински истории (в това отношение нямат нищо общо с "Висящите градини..."), но се създава впечатление за случване сега или за продължаване на случването. Читателят сякаш съпреживява с поета, който само записва, а не пише, не съчинява. (Третият епиграф в началото на книгата е от Атанас Далчев: "Аз не пиша, само записвам.") Освен идеята за непрекъснатото правене на творбата, характерна за постомодернизма, има я също характрената идея за играта. А "езикът на играта е различен: / ухапването е целувка, / одраскването е погалване, / а давенето - близване от радост..." ("Граждани и кучета", с. 36). Затова и стихотворенията са различни, общото е, че всички са скициращи по един или друг начин. В последната част "Истории на погледа" всяко стихотворение е като една словесна картина. Като картини са изобразени и състояния като мъка, притеснение, щастие, очакване, страх, учудване... ("Всяко състояние си има поза").           Ето за финал едно от любимите ми стихотворения от "Истински истории", което се казва "На спирката край гробището, късно":     "Девет вдовици на черния път, някъде по Задушница чакат червения стар чавдар - той да ги вземе от близката смърт, той да им грабне душите задушните, да изфучи с тях димящия звяр.   Само да дойде общинския рейс! Бързо, че става мръкнало! Мраморът гасне над гроб и брод, някой припява: - Оставате днес между фенерите млъкнали! - Най-после! - почва повторен живот.   Зъзнат вдовиците, сити от прах, гледат за рейса от стръмното. - Как да си тръгнеш! За мене се дръж! Ни да потеглиш през гъстия страх, ни да останеш да гаснеш във тъмното между дъха си и мъртвия мъж...     .................................................   Но викват жените с незапомнени гласове, и се омесват в гробарската пуста мъката по чакащите в земята мъже с мъката по автобуса.   И всяка ридае като дете, и всяка нарежда със ситна вяра. А ти чуваш: заплакали са и деветте все заради чавдара.   Накрая тръгват в редица пеша, като в картина на Сирак Скитник и след всяка въздиша по една мъжка душа с пламъци любопитни."       03.02.2001 г.