|
Разказите на Ангел Игов са странни разкази, като "странния усукан свят" на Южния парк. Странни, защото не са обикновени и делнични, не са и хипарски, (въпреки че корицата малко заблуждава по този въпрос) макар в тях да се съдържа и делничното и хипарското, като част от всичко останало, като част от Живота и от Човека. Читателят лесно влиза в "капана" на разказа и вече не може да спре, продължава да чете, докато не разбере, че скача от история на история, за да стигне до един напълно неочакван изход. И му се иска да се върне отново вътре и да измине обратния път. Още заглавието "Срещи на пътя" ни подготвя за тази неочакваност на сюжетите. Срещите на пътя по правило са непредвидени. А неочакваното и изненадващото е най-хубаво. Не случайно и Георги Господинов в предговора към книгата
"By The Way" има повод да каже: "Авторът съзнателно е разхлабил връзките между отделните истории, за да ни позволи да се изгубим, да сбъркаме пътя, защото и в изгубването има удоволствие". И наистина това не са разкази, които могат да се четат набързо, още по-малко само първите изречения, както обичат да правят някои литературни критици. Тези разкази стават и за четене на плажа или във влака както "Синият залез" на Павел Вежинов например, обаче предизвикват читателят да стои нащрек, да внимава и да се замисля. Така както се казва в разказа "Сянката": "Небивалиците започваха да изглеждат по-реални от онези неща, които лежаха полузабравени под натрупаното безразличие и отегчение. Всички неосъществени варианти, всички недокоснати възможности изведнъж нахлуваха и преобразуваха паметта й по свое желание". Читателят неволно се самоидентифицира с Васил Бакъшев, който в разказа "Южният парк не е място за разходки" като един нов Кардашев търси за какво да пише, но нищо не го вдъхновява: "Скучен свят, сив и стар. Нищо, за което да пишеш." Дори героите, които измисля, въщност се оказват съвършено истински. Павел Панов пък е напълно "всекидневен" герой, въведен като контрапункт на Бакъшев. Интерес предизвиква и разказа "Един дъждовен ден край морето", нещо като метаистория на Шекспировия "Хамлет". Градацията е от разправията, която е пределното говорене, до мълчанието, което е още по-осезаемо заради дъжда, който прави невъзможна тишината, но осезаемо мълчанието. Така както Хамлет казва "Думи, думи, думи" в отговор на въпроса на Хорацио какво чете, а накрая изговаря "Останалото е мълчание".
Има разбира се и разкази за секс, но в тях също се разказват истории, не се застояват само на всекидневното равнище запознаване-правене на любов-раздяла или продължение. Така в разказа "Себе си" историята е разказана във времето между събуждането на сутринта след секса и отиването в банята. Но докато жената се къпе, героят размишлява, опитвайки се да се оттласне от себе си: "Щях ли някога да имам нещо друго, освен себе си? … Не можеш да бъдеш друг - обречен си да бъдеш себе си и нищо повече." Или както се казва в една лаконична бележка от лекциите на Мишел Фуко в Колеж дьо Франс: "Не трябва ли истинският живот да бъде живот радикално друг?",1 а въпросът изглежда е не трябва ли да живееш по съвършено друг начин, за да бъдеш друг. Но ако си обречен на даден свой живот, значи си обречен и да бъдеш себе си. В разказа "Всичко" - носител на престижната награда "Рашко Сугарев" - героят смята, че наистина живее, защото е опитал от всичко. Но това, че живее, означава, че е и себе си.
1 Бележката е цитирана от Миглена Николчина в статията й "Семинарът: начин на употреба", сп. "Критика и хуманизъм", кн. 14, бр. 2/2002, с. 89
|