|
Един неделен
следобед си вървях безгрижно по улица „Шишман“, когато малко преди Билковата
изневиделица изскочиха трима бабаити и се нахвърлиха върху ми, очевидно
търсейки пари. Изтръгнаха чантата от раменете ми и започнаха трескаво да
ровят в нея, а аз се чудех защо въобще не я взимат и да заминават. В себе
си не носех нито пари, нито GSM, самата чанта беше най-скъпото като парична
стойност. Накрая единият измъкна тънка книжка с оранжева корица и розов
етикет, на който пишеше „бърза литература“, а под него заглавието „НИКОГАНЕБЪДИНЕЩАСТЕН“
и името на автора със светлозелени букви - Радослав Парушев. Носех книгата
със себе си, тъй като ме бяха поканили от едно списание да пиша рецензия
за нея, и исках да си препрочета някои от любимите разкази, някои от тях
вече бях чел в „Литературен вестник“ и в „КапиталLight“. Откровено казано,
чудех се какво да пиша, тъй като напоследък меланхолията ми пречеше да
пиша рецензии. „Копеле! Ето я, това е книгата!“ - извика един от „крадците“
и веднага започна да прелиства страниците, търсейки определен разказ. Когато
стигна до разказа „Сюблимно“ започна да го чете на глас на своите приятели
и на случайно преминаващите по тротоара хора, някои от които спираха заинтригувани.
Той четеше: „... Да си свободен адвокат в зората на шеметната си кариера,
е приключение един път. Това означава да прекарваш значителен процент от
битието си в различни форми и проявления на градския транспорт, неспирно
придвижвайки се от офиса на един клиент до този на друг...“ Щом стигна
до края на разказа, когато имаше реплики "босата мацка", спря случайно
преминаващо момиче и го попита, повтаряйки репликата от разказа: „Извинявай,
пак ли ще ми сюблимираш?“. А момичето отговори: „Защо, ако аз просто
си сюблимирам, теб какво ти е?“. Странно, тя повтори точно репликата
на героинята от разказа, сякаш го беше чела и беше запомнила точно думите!
Да не ви разказвам как продължи свалката нататък. Ще прочетете в книгата.
А аз през цялото това време се чувствах повече от нелепо. На всичкото отгоре
уличните „крадци“ ми върнаха книгата, и аз си продължих по „Шишман“ сякаш
нищо не се бе случило, все едно се бе отворила някаква дупка във времето.
Сетих се, че и в книгата на Радослав Парушев имаше разказ, който започваше
по подобен начин. Казваше се „Неверие“. Но тук всичко се случи наистина,
честно ви казвам.
След няколко
дни срещнах същия пич, който чете разказа на Радослав Парушев и го помолих
да напише кратка рецензия на книгата за списанието вместо мен. Той нямаше
много време на разположение, но седнахме за малко в „Клуб 33“ и той написа
един кратък текст, който прилагам по-долу:
Разказите
на Радослав Парушев са готини, четивни, интересни, иронични, непретенциозни,
но не и мижитурки. Част то тях могат да се определят като „ърбън“. Героите
обживяват градската среда, в която да могат да правят каквото си искат,
да бъдат щастливи или нещастни, по свое усмотрение. Но разказите не са
несериозни. Някъде надничат важни философски идеи, някои от тях се иронизират
и те си остават само с надничането. Но така е по-добре, не се натрапват,
а лекичко се пробутват, пък който разбрал, разбрал. Разказите са написани
добре, умело се използва определен жаргон, без да се прекалява, а и очевидно
на автора не му е било необходимо да гледа „Биг Брадър“, за да употребява
този сленг. На езиково ниво се смесват словесни образи от различни жанрове и стилове, с което се избягва еднотипност и клишираност. Диалозите са динамични, както самия наратив, но по-важното
е, че има диалог и с читателя, сякаш авторът разказва пред тебе. Разказите
са много - над 20 - така че всеки може да си избере някой и да го чете
на гаджето си преди лягане...
В този момент
GSM-ът му звънна. „Да, Радо съм!“ - последва кратък разговор, накрая чух
репликата: „...И... момчета, убийте Борхес!“. Слава богу, че на заднага корица
на книгата имаше снимка на Радослав Парушев, иначе за момент бих си помислил,
че това е авторът. А пък и не бих повярвал, че авторът е искал да каже
точно това, нито че би употребявал думата „наратив“. По-скоро той би бил
недоволен, че неговите текстове са зле разчетени и би тръгнал да търси
този неизвестен „рецензент“, надраскал набързо и напълно несериозно пет
изречения за неговата книга („Копелето не я е чело цялата, на какъв се
прави?“) и да си търси правата. За беля аз не съм записал нито цялото име,
нито някакви координати на въпросния пич, не помня даже лицето му, защото
не съм добър физиономист. Знам само, че се казва Радо.
*Заглавието е цитат от разказа на Радослав Парушев „Сюблимно“. Ето пълният цитат: „Ангели не се мяркаха и демони не прехвърчаха, така че ме зовяха двайсетина минути трамвайна скука, когато, за да се получи някакъв сюжет, се качи и тя - сюблимна боса мацка.“ (с. 54, ред 24-27).
|