У в а ж а е м и й   г.   В е л ч е в,

         При всичко, че сегиз-тогиз ме позакачвате във в. „Прогрес“, но мен все пак ми е приятно да си побеседвам с вас. Доста разсмяхте моите приятели с антрефилето, в което подкачате моята адвокатска практика. Артък и на мойта адвокатска практика ако има човед да завижда - тогава трябва да се вземат сериозни мерки против завистта. Я попитайте, г. Велчев, кого наричаха „присяжен защитник на безплатните дела“. Това антрефиле ми напомня едне телеграма до в. „Мир“, в която се казваше, че аз съм   п р ъ с к а л   п а р и   между избирателите си.   А з   и   п а р и   са две субстанции, осъдени на вечна раздяла.
         Вий пишѐте каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. Нема̀ и след скандальозното касирвание избора на г. К. Арсениева ще се намери съвестен человек в България - освен вашата печелна група, - който да вярва, че още правда и законност ръководят действията на нещастното болшинство в XIII обикновено народно събрание! Например вий, господин Велчев, който от срам пред мустаките на г. Арсениева решихте най-сетне в този случай да подадете глас в полза на справедливостта, кажете откровено, нема̀ вий можете поне за една минута да оправдаете недостойното поведение на групата, към която вий продължавате да се числите? Чух, вий сте говорили, че ако Събранието бъде до такава степен несправедливо да касира избора на г. Арсениева, вий сте щели да отритнете скованото чрез раболепие болшинство. Ако е вярно - това не може освен да ви направи чест. Но поведението, което държи в. „Прогрес“, говори противното. Вас считат за един от редакторите на този вестник и ний виждаме, че „Прогрес“, вместо да се постарае да се отклони от гибелния път - както искрено го съветват бившите ви приятели, - наопаки, старае се с всички сили да оправдае своето направление и като че се стреми да се слее с мрачния орган на мрачните духове. Печална метаморфоза! Где едновремешния „Прогрес“! Где този светъл, този добестен орган на истинското обществено мнение! Вия се примирихте, следователно достигнахте туй, за което сте се борили. А за туй ли се борихте вий! Нема̀ сериозно можете да поддържате, че живеете в държава, таквази, за каквато се бореше загиналият „Прогрес“! Едно от двете, господин Велчев: или вий, под вид на идеалите, с които красихте вашия вестник, всъщност сте се борили за това, до което днес сте се докопали, и пончахте да възпявате днешното си положение, или пък плюхте на вашите прежни идеали и под предлог на някакви си „висши съображения“ (с които думи се подиграва мало и голямо) днес се прегръщате със своите противници. Кое от тия положения ще си изберете, господин Велчев?
         Но може би ще речете заедно с Гоголевския капитан Копейкин, че ако не сега, то по-преди и вий „в некотором роде кровь проливали“. Добре бе, гълъб, но това може да го каже и г. Стамболов. И той едно време действително „в некотором роде кровь проливал“, но сетне „совсем в другом роде кровь проливал“.
         Тези мисли ми минаха през ума, като прочетох последния брой на в. „Прогрес“ и го прочетох след заседанието на Народното събрание, когато се касира изборът на честния и доблестен момък г. Арсениев!
         И на кого вий подадохте ръка, за да премахнете неудобния за сегашното ви положение Коста Арсениев? Не ви ли дохажда на ум, забравихте ли вече за Узунова, за Панова, за Тома Кърджиева? Забравихте ли 1881 година? Забравихте ли горнеоряховските, плевенските, кутловските касапници? Забравихте ли Светослава Миларова и другарите му? Вашите нови ортаци управляваха България, когато се извършваха всички тия събития; а пък в това време честният и вечният безсребреник Коста Арсениев е бил предмет на най-грозни гонения и преследвания, люшкан от София до Лом, от Лом до София, по пек и по мраз, затварян, изтезаван, съсипан материално и физически. Но Арсениев, който едва ли не от 15-годишна възраст води неизменно борба против един и същи враг, не падна духом, не се покри с тогата на „висшите съображения“ и не стигна до туй мертебе да каже: „А бе, брате, омръзна ни все в опозиция да бъдем“, което изобличава една душевна и нравствена окапалост - а, наопаки, със същото постоянство и с удвоена енергия се залови за възстановлението на потъпканата законност и свобода. Г. Арсениев се яви като светилник в мречната сфера на „висшите съображения“, но злите духове полетяха из бездната и угасиха този светилник. И вий духахте заедно с тия духове!... Блазе ви!... И се чудите още защо не ви плетат венци! Господин Велчев, като приеха вас и г. Такева за пълновръстни народни преставители, честно ли постъпиха вашите другари? Помислете си и отговорете, ако обичате. Но да мислите колкото искате, едва ли можете измисли каквито и да било „висши“ съображения; тези съображения не могат да бъдат освен най-„низше“ качество и всичко ще се свежда към това, че вий сте „ангажирани“. Е добре, господин Велчев, този ангажимент няма ли някакви граници? Нема̀ ако утре ви поискат да възстановите грозната драгунска жандармерия чрез назначаванието офицери за околийски началници или техни помощници, за да се държи в страх и трепет и без това наплашеното нещастно население, вий ще се съгласите, защото сте „ангажирани“? Или ако ви заповядат да не смеете да кръкнете думица за осемгодишния режим, вий ще замълчите и ще се оправдавате с „ангажимента“? Или ако ви заплашват с „висши съображения“ и ви запретят да си отворите устата в полза на г. г. Петка Каравелова и Драгана Цанкова, вий ще имате очи да се извинявате с това, че сме „ангажирани“? Позорен ангажимент!...
         Хиляди мисли ме вълнуват в свръзка с касирането на г. Арсениева! Ний можем да очакваме сега от това странно болшинство всичко!...
         Драгий Арсениев! На теб завиждат всички, които не са „ангажирани“ и които не се ръководят от висши „съображения“. Нека който ще да се търкаля по гладката плоскост, ти продължавай да се качваш по хълма на правдата и честността; сияен е хоризонтът, който ще ти се открие от върха на тоя хълм. Доблестните ломски избиратели ще подкрепят своя любимец Коста Арсениев.
         Арсениев, помня, още в ученическите си години, в някое от съчиненията на Джон Стюарта Миля, прочетох цитирано едно изречение, което ми се вряза дълбоко в паметта. Може всичко от Стюарта Миля да съм забравил, но това изречение ще го помня до посления си час. То е: „П о - д о б р е   д а   б ъ д е ш   н е д о в о л е н   ч е л о в е к,   о т к о л к о т о   д о в о л н а   с в и н я“...

         София, 12 ноемврий 1894 г.

         С прилично почитание: А л е к о   К о н с т а н т и н о в

         P. S. Бях написал вече това писъмце, като получих последния брой от в. „Прогрес“. Много тежко впечатление ми оставиха дългите статии, в които се чува отчаян вик на человек, който иска да заглуши гласа на съвестта. Авторът обрушва страшна ярост върху г. Каравелова. Какво качество доблест е тази - да се бориш със свързан човек! Да признаваш, че г. Каравелов е невиновен, да продължаваш да го държиш в тъмницата и да му нанисаш отгоре удари, когато той не може да се брани - това е много по-осъдително от крадеца, който хваща невинния и вика: „Дръжте крадеца!“ Подло и гнусно геройство е да глождиш нозете на скования Прометей.

върни се | съдържание | продължи