Алеко Константинов

„Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

 

III. Бай Ганьо в банята

 

Алеко Константинов

 

 

          – Чакайте, аз да ви разкажа мойта среща с бай Ганя - обади се Стойчо.
          – Хайде, разказвай – извикахме всинца, защото знаем, че Стойчо умее да разказва таквизи   к о м е д и и.
          – И това беше във Вена. Седя си една сутрин в кафенето, у Мендля, поръчал съм си чай и взех да прегледам нашите български вестници. Бях се вдълбочил в една много интересна статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде   н е п о к ъ т н а т а...   Чета си така, увлякъл съм се; по едно време като кресна над ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!“ – и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много тридесет години.
          – Извинете, господине – казвам му аз със смирено учудване, – аз нямам удоволствието да ви познавам.
          – Какво? Не ме познавате ли, кайш? Ти нали си българин?
          – Българин съм.
          – Е?
          – Е?
          – Е хайде, ставай да се разхождаме. Какво ще киснеш тука? Мене ме казват Ганьо. Ставай!
          Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо.
          – Извинете, г-н Ганю, аз не съм свободен сега.
          – Ами че какво стоиш в кафенето, като не си свободен?
          Не счетох за нужно да му давам обяснения. Но той не показваше ни най-малко желание да ме остави на мира и току ми изтърси:
          – Ставай да ме водиш на баня. Де е тук банята?
          О-хо! Да го водя на баня! Мен почнаха малко да ме зимат дяволите, ама се сдържах и не само че се сдържах, ами ме и досмеша. Види се, че бай Ганю имаше действителна нужда от баня: отдалечко дъхтеше на вкиснато. Нямаше какво да правя. Съотечественик – трябва да му служа. Па помислих си, и аз ще се възползувам от случая, ще взема един душ. Беше горещо. Тръгнахме и се упътихме към една лятна къпалня с широк басейн. Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое „А, тъй ли е?“ ­ или „Знам аз“, с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава.
          – Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? – Бай Ганьо допълва въпроса си с едно дяволско подмигване.
          Пристигнахме в къпалнята. Сърцето ми се стягаше – то като че предчувствуваше това, което ще стане. Вземаме си на касата билети. Бай Ганьо иска „ресто“ с шаване на пръстите си, помъкнати в гишето. Касиерката му подава усмихнато остатъка, бай Ганьо се впива в нея с маслени очи, поемва парите и с една своеобразна кашлица си изказва чувствата. Тя прихва от смях, бай Ганьо, възхитен, засуква си левия мустак и си заклатва главата:
         – Че фромоза еш домнета̀. А бе, Стойчо, я попитай дали знае влашки. -  Щий румунещи? – пита сам бай Ганьо.
         В това време влиза друг посетител и ний се вмъкнахме в общата зала. Околчест коридор. Наоколо стаички за събличане, прикрити със завески. В средата басейн, отделен от коридора с ниска дървена решетка. В басейна се слиза по няколко малки стълби. Заехме с бай Ганя две съседни стаички. Аз се съблякох набързо и влязох в хладния басейн. Във водата чинно и мълчаливо разтягаха мускулите си и пухтяха няколко немци. Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе – като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. „Отде знаеш, че стените им са здрави, ще откъртят някоя дъска, иди, че се дави подир.“ Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:
           – Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.
           Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганю сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.
           – Ти я чуй, момче – обърна се той към мене, – ти хем се къпи, хем понаглеждай мускалите, па гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. –  И с тия думи бай Ганьо дигна единия си крак и стъпи на оградата...
           - Ти само гледай...
           Повдигна се, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:
           – Гледай... Яла, боже, помози... Хоп!... – и се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и бух!  сред басейна. Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци; вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата – пуф! – и пръсна вода през увисналите си мустаки - пуф! – и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:
          – Ха, ха, ха... а? Какво ще речеш?...
          Аз не успях нищо да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и почна с ръце да пляска повърхността, почна да плава по „гемиджийски“: пляас! – с ръката и ритне две текмета назад, пляс! с другата ръка и още две текмета. Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към краищата, вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.
          – Туй се казва „по гемиджийски“ – извика през вълните тържествующият бай Ганьо; – чакай сега да им покажем „вампор“ на кое викат.
          И като се обърна по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с нозете си по повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана. Той завъртя бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: „Тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу“, и бай Ганьо изсвири с уста.
          Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързишката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:
          – Булгар! Булгаар! – и още по-силно се удари в гърдите.
          Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!“
          – А бе, я попитай има ли сапун – каза ми бай Ганю, след. като поизстина малко патриотическият му възторг, – я виж нозете ми на какво са заприличали...
          И наистина, нозете му не представляваха най-подходящ модел за Аполона Белведерски. Шарките на чорапите му бяха се отпечатали на кожата – и без това нечиста и обрасла. Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност...
          С тези думи свърши разказа си Стойчо.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1989 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]