|
Дали следующите части на първия том и всичките части на всичките последующи томове от творенията на г. Ст. Михайловски ще съставляват наистина „Novissima verba“ - не ни е известно, но видяхме, че първата част на първия том е почти в цялост второ издание на „вехтите тетрадки“, печатани в кн. VII, X и XI на „Периодическо списание“ от 1884 г. и кн. II, III и VI на журнала „Св. Климент“ за 1889 г.
Две думи за общия дух на книжката: в първото стихотворение - „Напред“ - читателят вижда на първи поглед една пълна с жизнени сили и енергия натура, един напредничав дух, който развива знамето на прогреса и тръби марш:
Напред! Със труд и ум, и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук долу всяка мъдрост
в таз само думица стои!
Че ще пропаднеш, що ти става?
Не пада вечний идеал!
. . .
Не чакайте всегда сполука,
но в себе вярвайте всегда -
такваз е земната поука.
Напред, бащи! Напред, деца!
В третото стихотворение „Моето завещание“ последните думи са тези:
Чловек е роб на свойта воля -
но господар на свойто дело,
създател на съдбите си.
Авторът указва на един „вечен идеал“, към който человечеството трябва да устреми силите си и тъй като человек е „господар на свойто дело, създател на съдбините си“, при това „със труд и ум, и дързост се вдигат цели планини“, то следва, че като вървим по командата „Напред!“ - ще се приближаваме към своя идеал, към по-честито бъдеще. Ще каже читателят, че тука говори человек, който има светли надежди за бъдещето, говори един оптимист.
Но ний превръщаме две листенца и в стихотворението „Към нерождената ми рожба“ четем:
Спи спокойно, отрок мили,
спи, юношо нероден.
. . . .
Земна форма, вид веществен
са верига, чадо мой,
спи в незнайний мир божествен,
в непрекъснатий покой!
Кръв и плът, обем, пространство
чер затвор са, тежък мрак,
временното е злощастно -
спи в баща си, ангел благ!
Каква поразителна разлика! Горе - человек, пълен със сили и надъхан с енергия за борба и стремление към идеал; тук - един мрачен песимист, който счита самото съществувание за „чер затвор“, за когото всичко „временно е злощастно“ и блаженството намира само в „непрекъснатий покой“ - в небитието на Нирвана.
По-нататък в поемата, бившата „Suspiria de Profundis“, прекръстена в „Euthanasia“, ний потъваме в сферата на още по-хладен, по-отчаян песимизъм.
И после вследствие на мъчението от земните вериги до настъпванието на „непрекъснатий покой“, търси се временно успокоение и се намира бога:
Сега веч разбирам, че нашите мисли
са суетни сенки и празни мечти,
че в тебе се вливат световните сили,
че пръв и последен, о боже, си ти!
. . .
Че всичко е в тебе, за тебе, от тебе
. . .
Че ти си спасенье и ти благодат!
Ето ни пак сега лице с лице с един ясно очъртан горещ мистицизъм.
Случайност ли е това или двойственост в природата на автора? - Ни едното, ни другото.
Стихотворението „Напред“, което сега украшава началото на сбирката, по-напред, при първото появяване на „Suspiria de Profundis“, съставляваше част от тази песимистична поема, като „юношеска песен на новото словенско поколение“, която вековечната съдба напомня на отчаяното от съзнание за безсилието си ново поколение.
Но авторът дотолкова е обладан от песимизъм, щото и при старанието си да вложи в „Напред“ очъртание на прогреса, при всичката сила на таланта си, дал е данък на природата си, казал изкуствено, с усилие: напред! Накъде н а п р е д, той не е знаял да укаже. Инак не е могло и да бъде: той не вярва в „Напред“, той счита всичко суета сует, той намира единствения щастлив изход в „непрекъснатия покой“ и затова стихотворението излязло изкуствена, натегнато.
Що се касае до мистицизма, който вее в стихотворението „Sursum Corda“ - трябва да се забележи, че това стихотворение съставляваше при първото си издание част от откъслеците, с които се очъртава поп Богомил.
Преобладающият дух е писимизмът. Най-пълно е очъртан в поемата „Suspiria de Profundis“. Който не е чел тази поема в първото й издание, като се запознае с нея сега, вижда очъртан ясно, художествено, във всичкото мрачно величие един краен песимист. И ако читателят е сам с песимистическо направление, той не толкова ще се наслади естетически от художествената страна на това поетическо творение, колкото в съдържанието му ще намери богата храна, храна за подкрепявание и усилвание на мрачното си настроение. Ако ли е оптимист и любител на прекрасното - той ще намери демоническо величие в поемата, той ще се учудва на богатия дух и фантазия на автора, като същевременно ще съжалява, че под синьото небе има таквизи натури... Но голямо недоумение се поражда у тогова, който е чел при първото издание на поемата в „Периодическо списание“ отвореното писъмце, което я предшествува. Авторът като че сам е съзнал, че с това писмо е породил несъотвествие между целта, която си е задал, и туй, което изпълнил, та затова счел за нужно да го не печата при второто издание. И много добре е постъпил.
Ето защо. Писмото гласи така:
„На графиня О. . . В. . . ска, в Ница.
Високопочитаема госпожо!
Вий ме подканихте да очъртая в няколко стихотворения м р а ч н а т а б о л е с т, от която страда н о в о т о с л о в е н с к о п о к о л е н и е; вий пожелахте да характеризирам в няколко страници т о в а б е з п р и м е р н о в и с т о р и я т а я в л е н и е, к о е т о с е п р о с т и р а о т б р е г о в е т е н а Б а л т и й с к о т о м о р е д о С о л у н с к и т е т в ъ р д и н и и което мнозина публицисти нарекоха общословенско зло - mal slave.
Ето исканата ви поема.
Простете и пр.“
Да видим каква е тази „мрачна болест“ и как е тя очъртана - Вековечната съдба, която олицетворява в себе си прогресивния дух на цивилизованите народи, като вижда апатията и дълбокото отчаяние от съзнание на безсилието си, които налегнали „новото словенско поколение“, тропа на вратата и иска да му дойде на гости, като казва, между другото, че „неведнъж ме призовахте в помощ...“ А „новото поколение“ мрачно се обажда зад вратата:
Бягай, гостенко могъща,
не прескачай този праг!
Няма жив човек в таз къща,
тук седи човешки зрак!
Бягай, аз довърших вече
всички земни трудове!
Воля няма вече в мене.
Свършиха бе то-щото бе!
Мойта песен се изпе!
. . .
Бягай, мрачно съдбо, тичай,
ратоборците крепи,
но при мен се веч не спирай.
Като го не приемат в гости под името Вековечна съдба, странникът заявява, че той е Славата: „многажди ме ти повика, юноша, когато бе. . .“ Сетне се именува Младост, Любов, Муза, Гений, Истина, но „новото словенско поколение“ все не го допуща до себе си, като заявява с едно ужасно отчаяние, че „песента му е изпята“.
Аз съм, дружке, туй, смъртта
. . . .
Ще приемеш ли смъртта?
- Влез при мен. . . теб очаквах досега - извиква зарадвано новото поколение.
И тъй, ето от каква „мрачна болест“ страда „новото словенско поколение“: то отритва световната вековечна съдба, обща на прогресирующата част от человечеството, отказва се да върви по пътя на цивилизацията, защото п р е ж д е в р е м е н н о о с т а р я л о, и з п я л о с и в е ч е п е с е н т а; още от първите крачки то видяло, че не е според силите му пътят на прогреса, и като признава безсилието си, заявява на Световната съдба да не си губи с него времето, но да тича да помага на ратоборците - на другите европейски народи и при него вече да не се връща. Това ново поколение в ю н о ш е с т в о т о си обръщало се няколко пъти към Славата, но сега я отхвърля като „смехотворна“. Тука има двойно и тройно недоразумение. Дали ю н о ш е с т в о т о се взема като по-ранен исторически период на словенството, или пък се взема юношеският период на всякого от представителите на новото поколение? Ако е първото - авторът греши против историята, защото словенството не само не е завършило своите исторически задачи, но още не ги е почнало с всичкото величие на силите, които се съдържат в него. Ако е второто - пораждат се въпроси: като за какъв е искал авторът да изобрази този представител на новото словенско поколение? За песимист ли, за мистик ли? И има ли съответствие между туй, което сега ще цитираме, и цялата идея на поемата?
От тълпата бясна, сляпа,
не приемам аз тамян,
не, не ща да ме оцапа
с почести дивата сган!
Е, та кой человек приема от бясната и сляпа тълпа да му кади тамян? Кой иска да го оцапа с почести дивата сган? Тази охота може да се прояви само у един полуобразован или невъзпитан человек; само такъв може да угодява на дивите страсти на тълпата и да цени нейните лаври, а всякой честен человек, надъхан с благи алтруистични идеи, ще стои винаги по-високо от таквози желание. Туй не само че не е някое особено свойство на „новото словенско поколение“, но не обладава и нищо песимисточеско, за съгласявание с други части на поемата. Новото славянско поколение отритвало Младостта, Любовта, Музата, Истината! Кое ви прави да мислите така? Фактът ли, че в настояще време словенството стои сравнително на по-ниска степен на културата на западните народи? Но недейте бърза, г. авторе. Les slaves ne bougent pas, ils se recueillent.
Словенският елемент подготвя почва за бъдещата си деятелност, но още не е проявил съвсем силите си. Проявлението на духа в Русия срещна препятствие в някои временни държавни мероприятия, в сегашната форма на управлението, диктувана от външни и - според разумението на някои - от вътрешни интереси. Духът на западните словени е скован във веригите на временния „географически термин“, който сега носи названието Австро-Маджария. Южните словене едва току дъхнаха свободен въздух. Да потраем малко. Подир гърците дойдоха римляните, сетне романците, после германците, ето че иде и нашият ред. Словенството се е позабавило не по неспособността си да крачи по пътя на прогреса, но вследствие на исторически спънки. То и по-късно се е явило на сцената и още повече е закъсняло вследствие на това, че е играло ролята на аванпост европейски срещу дивите орди: Русия издържа на плещите си монголите две столетия, а Европа в това време се развиваше; южните словене издържаха пет века турците, а Европа в това време напредваше. . .
За подготвяние само почва за деятелност pour se recueiller seulement, малко ли енергия е проявило и проявява словенството: стремлението на Русия да си окръгли границите за осигуряване от външни врагове; реформите й за вътрешно уреждание; явната и потаена борба на прогресивния елемент в Русия за по-свободен живот и по-свободна деятелност; борбата на западните слоеве против натиска, който убива развитието им; борбата на южните словене за църковна и сетне за политическа самостоятелност - всичко това само като подготвяне почва за деятелност мигар съдържа в себе си сянка от песимизъм и мистицизъм? Та нима и самият творчески прогресивен дух на словенете не се е проявил? Нужно ли е да изреждаме имена?
Лев Толстой, високоталантлив писател, провел „бурна младост“ посред богатство, стигнал до върха на славата, най-сетне, като Соломона, дошъл до убеждението, че богатство и слава са суета сует. Развълнували духа му въпроси за същността, за целта на человеческото съществувание, той дири разрешението на тези въпроси в науката, не го намира и се успокоява душевно, когато се сближава с живота и мировъзрението на простите хора. Но със сегашния си живот Толстой нима представлява от себе си такъв хладен песимист и отчаян от съзнание на безсилието си человек, щото да не му остава нищо друго да желае, освен да е в онзи край „идеже несть скорби и печали“? - Съвсем не, той е, ако щете, краен оптимист и никак не намира щастието във вечния покой, а наопаки, той вярва, че ще настъпи рай и не по неизвестен начин в още по-неизвестни краища, а тука, на земята, стига само хората напълно да разумеят нравствените начала на Христовото учение и да живеят съобразно с тия начала. Доколко това има основание и до каква степен пътят, указан от Толстой, е целесъобразен - остава да решават философите. Оригиналният образ на живота му е единично явление и такъв живот не е задължителен за никого. Примерът на Толстой е имал следствие не поражданието на песимизъм, но това, че цял легион от честни и самоотвержени дейци са се пръснали между народа, като са се отказали от личните си блага, за да окажат посилната си помощ за свестяванието, а чрез туй и за благоденствието на масата народна.
Гогол, Мицкевич и някои други, в края на литературната си деятелност са паднали в прекален мистицизъм. Но то са единични случаи. Нима този мистицизъм намери удобна почва и пусна корени в „новото словенско поколение“? Съвсем наопаки: всичко „ново“ и напредничаво счете това за слабост на поменатите писатели.
Кое е то това страдающе от „мрачна болест ново поколение“? Кои са му представителите и последователите? В какво особено се проявява песимизмът или же мистицизмът в „новото словенско поколение“? Е че какъв по-краен и студен песимист от гения на песимистите Шопенхауера? В Германия учението му е пуснало много по-дълбоки корени, даже във Франция личат повече негови последователи, отколкото между словенското поколение. А вий казвате, че „мрачната болест“ била обща на новото словенско поколение и била „безпримерно в историята явление“, което било взело толкова широки размери, щото заразило всичко от „Балтийско море до Солунските твърдини“. Но защо да ходим до Солунските твърдини? Тука, тука - в Северна и Южна България где е да го видим това страдающе от мрачна болест ново поколение? А бе не „мрачна болест“, ами като че всички сме се надъхали от оптимистичните парадокси на Макс Нордау и като сме рекли един път: „Дайте, братя, пари да печелим, да ядем, да пием и да се веселим“, а пък страдающите (не от „мрачната“ - не-е!) от сухоежбина завикали: „Слезте, братя, та ний да дойдем пари да печелим, да ядем, да пием и да се веселим“ - а че даже поисква се на человека да подойде малко „мрачната болест“ - тя отрезвява, - ама где я?. . .
Писъмцето при първото издание на „Suspiria de Profundis“ предизвика горните кратки бележки. Радваме се, че това писмо не фигурира във второто издание. Нека гледаме на тази поема както си е, сама по себе си, като поема на песимизма, тя е единствената досега в нашата литература и по рода си, по съдържанието си, по формата, по величието и пълнотата на изражението си; тя е украшение на нашата поезия; та оставете нашата бедна литература - тази поема с малки поправки (да се докара по-старателно към единство на изложената в нея идея и да се изглади стихът) не би останала незабележена и в много по-богати литератури в Европа. Преди 50-60 години нашите просветители, като са почнали да ни будят от вековния сън, с печал сърдечна са признавали, че пишат на „простий блогарский язик“. Минаха се само 50-60 години и ако някой цивилизован чужденец каже днес, че нашият език е груб, неприспособим за възвишено-поетически творения - ний можем с гордост да му представим като доказателство за противното следующите величествени стихове на г. Ст. Михайловски:
. . . .
Аз съм, друже мой, смъртта
. . . .
Всички жизни са мечтанья,
а пък аз съм, друже мой,
свършекът на вси желанья -
безпреривния покой!
. . . .
Нищо няма да пропъде
твоя прах из дън земя;
а светът без теб ще бъде
както с тебе досега. . .
. . . .
Не плаши се, че ще дойде
нов бит!. . . Няма за прахът
оживленье! Твойте кости
непробуден сън ще спят!
Ще минуват вековете,
времената ще текат,
остаря-щат световете,
твойте косте все още спят!. . .
Поколенья многобройни
ще се раждат и ще мрат,
общества ще дойдет нови -
твойте кости все още спят!
Изворите и реките
корита ще изменят -
ще се срутят планините,
твойте кости все ще спят.
Ще угасне най-подире -
ще угасне завсегда
и последната зарица
на последната зора -
всичко живо ще изчезне
ще изчезне всяка мощ,
и на деня ще наследе
тежка (!) безконечна нощ -
и изгуби-щат слънцата
своя блясък, свойта плът,
ще се разглоби земята
и небето в някой кът -
ще се разпилее грозно
вселенското битие
ще се възцари отново
черний хаос навсъде -
и ще блесне пак създанье
ново, друг свят - и подир
в старост пак и той ще падне,
за да дойде третий Мир. . .
. . . .
Туй пише, от една страна мощният, с многообнимающ дух и богата фантазия талант на г. Ст. Михайловски.
Но. . . господа читатели! Du sublime au ridicule il n`y a qu`un pas.
На стр. 25 от „Novissima Verba“ ний четем:
К А Д Р И Л Ъ Т Н А С М Ъ Р Т Т А
Една русолика госпожа, късичка и дебеличка:
Дум, бум! Иване, не забравяй,
че тези дни не беше здрав. . .
Хоп! Много се не запъхтявай,
Полека стъпвай, дръж се прав. . .
Какво е хлъзгаво! Пази се!
Хоп! Що си толкоз бързокрак?
Раз, два!. . . Хоп ла! Иване, спри се,
ей на̀, че се закашли пак!
И В А Н
. . .
Хоп! Усладителните ритми
на тоз магически кадрил
приспиват тъжните ми мисли!. . .
Тра-ла-ла-ла. . . Животец мил.
Хоп!. . . Сякаш че летя в небето. . .
Р У С А Т А Г О С П О Ж А
Ah ca, mon cher, maìs es jou!
Драги читателю! Тури си ръка на сърцето и кажи за бога откровено - да цитираме ли по-нататък? Кажи, признай се чистосърдечно - намери ли естетическо наслаждение от приведените дотука цитати из „Кадрилъта на смъртта“?
Читателю! Да не помислиш, че ний туряме тия думи за джумбюш. Погледни на стр. 26 от „Novissima verba“!
Хоп, хоп!. . . Нещастний Иваница
хоп!. . . Вероятно този бал
е дирнята мувеселбица!
Тра-ла-ла. . . Как е пребледнял.
. . . . . .
Ще се оженя пак!. . . Кого ли
ще взема!. . . Хоп! Ще избера
мъж като Радкиното Коли. . .
О, каква весела игра!
Тра-ла-ла-ла. . . Мъж снажен, едър,
като например. . . Тра-ла-ла. . .
Например дядо Денков Петър.
О, ето мъж за мене на̀! . . .
И туй не е съчинено от нас, любезни читателю, и то е взето все от стр. 26 на „Novissima verba“. Вярвайте, в една страница е всичката тази поезия. . .
Ний си съставихме понятие за „Кадрилът на смъртта“ от първата фигура, ако ли ти, читателю, не си се насладил още, остани да гледаш останалите фигури, а ний. . . ний, когато те чуем, че ти се къса сърцето от смях в средата на четвъртата фигура, от прекрасния речитатив на оркестъра:
Бий ме, мъжо, бий
`ко щеш ме убий,
юрдечката
на клечката
не я купи ти,
кафенцето
в джезвенцето
други го плати;
ний сме длъжни да те подсетим, че честта на тази композиция се пада другиму; от кой еснаф е композиторът, не ни е известно, знаем само, че не е г. Михайловски.
Ако сте искали, г. авторе, да изобразите в игрива трагикомична форма великосветската пустота, нима не намерихте други начини освен онзи, образци от който цитирахме по-горе? Че това юмор ли е, ирония ли е?
- Да, ирония е то, и зла ирония, саркастическа, но не над великосветската пустота, но над бедната, оскърбена в дадения случай поезия. Смехорливите дечурлига, на които и пръст да пощажеш, ще падат от смях - те могат да се кикотят от такива междуметия: Аха! Кяху! Баху! Дан-дин! Дум-та-ра-бум! Ти-ри-ли-ри!
Не прилича, ли, господа, това на Тредяковското:
Екатерина Великая, о!
Поехала в Царское село̀.
Или пък на това:
Северные ветри ду -
Ют, я гулять не пойду.
В петата фигура е приплетено това, което издадено само по себе си, като „Reliquiae“ в кн. XII за 1884 год. на „Периодическо списание“, произвеждаше прекрасно впечатление, то е написано с чувство, но сега се губи като бисер в сметта. Ако бяхте разпръснали, г. авторе, таквизи бисери сам-там из всичките фигури на вашия „кадрил“, то за илюстрирвание на великостветската трагикомична пустота не щяхте да имате нужда да прибягвате до тривиални междуметия. Вместо да цитираме тези „приплетени“ куплети, ний ще препоръчаме на уважаемите читатели да прочетат „La nuit d`octobre“ от Алфред дьо Мюсе, на което твърде много приличат тия „приплетени“ стихове. . .
Но читателят ще отличи силния поетически дух на г. Михайловски даже и в този кадрил на междуметията, в петата фигура, а особено в края на кадрила:
. . . .
Догдето се държиш на крак -
от люлката до гроба чак,
либи, либи и пак либи!
И на детето си помни
да завещаеш тез речи:
„Либи, либи и пак либи!“
С М Ъ Р Т Т А
И сит на всичко най-подир
търси в безчувствието мир. . .
„Умри, умри и пак умри!“
Ползуваме се от цитираните тук куплети, за да укажем на един недостатък, общ във всичките стихотворения на г. Михайловски. Ни в едно, ама буквално ни в едно стихотворение, не е издържана докрай чистотата и гладкостта на формата.
Последне-цитираните куплети, вий виждате, писани са в четиристъпен ямб, с мъжки ритми. В първия и третия куплет е издържан размерът и да ти е драго да четеш. Но втория куплет:
И на детето си помни
да завещаеш тез р е ч и:
„Либи, либи и пак либи!“
Как да го наречеш? Рѐчи или речѝ? - Според размера - последното. Но „речѝ“ е повелително наклонение от глагола. Е, да допуснем, че е възможно в стихотворни произведения тази волност: нима „речѝ“ и „помнѝ“ имат сянка от ритмическо съзвучие?
Вземете в първото стихотворение „Напред“ последния куплет и ще се уверите, че само небрежността е била причина за отсъствието на хармония. Авторът е ритмувал уж това стихотворение. Господ да ги прости таквизи ритми: „Планини и стои“, „дела и мисълта“. Но обърнете внимание на последния куплет:
Не чакайте всегда сполука,
но в себе вярвайте в с е г д а
такваз е земната наука!
Напред, бащи! Напред, д е ц а!
Всегда и деца! Господи боже мой! Не можеше ли да се напише „чеда“ вместо „деца“ и да излезе един издържан в гладкостта си куплет?. . .
Повечето стихотворения в книжката са писани уж с ритми, но вземете вий и проверете от първото до последното, има ли поне едничко, което да е ритмувано докрай, както трябва.
На стр. 77 авторът скромно забелязва, че стихотворението „Fortunae snex!“ е написано с бели стихове. Че кое ли пък е ритмувано? Дали това, което го предшествува, или това, което е след него? Но и в туй с „белите стихове“ друга небрежност:
А пъ̀к къдѐто ѝма мѐдец
и бя̀л восъ̀чец сѐ намерва. . .
На вну̀ците ми сѝновѐте
от восъчец свещѝ ще леят.
Во̀съчец и восъ̀чец! Допущат се волности в ударенията, но има си граница и границата е народният език с всичките му провинциализми. В кои места казват „восъ̀чец“ - не ни е известно.
И това ли е само? „Бъди мравка̀ невъзмутима“, „Спи, юно̀ше, народен“. Мравка̀ и юно̀ша!
На много места размерът не е съхранен и те прави да си счупиш езика и да се ядосваш при четението.
Освен пъстротата по достойнство на изпълнението, още по-голяма е пъстротата по достойнството в съдържанието на стихотворенията. Напр. на стр. 61 стих. „Ратакиня“: авторът вижда една жена със „с в ъ р х - ч е л о в е ш к и б я л о ч е л о“, спрял се и рекъл й: „Русалко“, а другарят му, като видял у нея „къдри“ магьснически черни, с бойка чернина, като на рудний въглен“, спрял се и рекъл й: „Весталко“. А пък тя, жената, да не била нито русалка, нито весталка, но „слуга при дядо Брайко“. Е трябва човек да е в „особено“ поетическо настроение, за да се спира „омаян“ пред една жена
с изтрита салтамарка,
с обувки зяпнали отпред, с охлузено сукманче,
с кобилица на рамото. . .
и да я приема за русалка и весталка. Нека да се увличаме поетически, ама да си знаем мярката.
Читателят обръща листа и на стр. 62 чете един сонет много добър, изпълнен с чувство, сонет на един отчаян, но с дух и с чиста душа человек. (Но ний казваме „много добър“, разбира се, относително, защото и тука не са избягнати свойствените на г-на автора недостатъци на стиховете му: цели седем ямбически стъпки са проточени в един ред, ритмите не са издържани докрай: „неща и тъга“, „яде и сърце“.) А след този поетически сонет следва една басня - не казваме, че е без моралец в крайчеца, но като се разцапала там една свиня с дванадесет
свинчета - като херувими!
Шопари - като серафими,
пак ти се иска лош-добър, да се върнеш в кръга на горния сонет. Тука много нечисто и задушено между свинчетата, ако и да са херувимчета и серафимчета. А пък, сполай на бога, от такваз литература недостатък не сещаме твърде. . .
Нямаше да загуби българската изящна литература много, ако почитаемият автор не беше й подарил стихотворението „Какво си бърбореше дядо ми“:
О, боже, дай на всички
скотове, животинки,
чловечета, гадинки,
каквото е потребно;
. . . .
На мулето як задник
и на овцата вълна,
балкан на всеки влъхва
и кон на всеки всадник;
дай ножици, о боже,
на който знай да стриже -
сърни, на който може
за дивеч да се гриже -
. . . .
На който има воля
умение и ловкост
да си изплюй сополя
връх знаме и народност. . .
Ако сега чуем един доморасъл импровизатор да декламира поблажки като горните, ний ще си кажем: „Прости му, господи, защото не знае какво прави; не върху него лежи нравствената обязаност да направлява духа на нуждаещото се от духовна храна поколение към нещо по-възвишено, по-идеално; той не знае, че нашата бедна книжнина е препълнена с баналности и че дълг свещен е на всякого, който действува с перо, да се старае да избави от всякакви тривиалности литературния ни език“. . .
Чудно е отношението на г-на Михайловски към жените. На стр. 64 със сонета си авторът благодари на бога, задето му праща „любовта“, чрез която му показал „кое на света е най-голямото добро, над щастието щастие“ и сетне казва:
Бъди благословена ти,
която ме освободи
от безнадеждността позорна!. . .
Бъди благословена ти, о жено добротворна,
която възсъздаде
в поета гений и сърце и нова мощ им даде.
Прекрасно, както виждате, стихотворение! Изпълнено с нежни чувства. Същият благороден дух обладава и сонетът на стр. 84. Авторът на младини възпявал бога Саваота и бил спокоен, но сетне станал на себе си кумир, възлюбил себе си и паднал в безкрайна пустота и изгубил възторга си; ако и да натрупал в „жедния си ум съкровища и знания“, но
Навред ме гонеше скръбта, не срещах нигде щастие,
Хоссанна!. . . Слънцето изгря и тъмата ми глубока!
О дружке, щедрия творец при мене те изпрати.
На твойто ложе виждам днес що значи трайно щастье,
и сега само разумях величьето на бога!
И хуманно, и нежно, и кавалерско! Авторът се е отнесъл към жената с достойно уважение и я благославя, задето е „възсъздала в поета гений и сърце и нова мощ им дала“, поетът на лицето на жената вижда днес що значи трайно щастие и само в обаятелните качества на жената разумял величието на бога.
Но читателят обръща един листец и на стр. 86 чете следующия
С Ъ В Е Т
Когато между две
еднакво хубави жени -
сърцето ти се двоуми
коя да избере, -
човече млади, з а ж у м и,
и д р ъ ж к о я т о у л о в и ш. . .
И у в е р е н б ъ д и,
ч е в с е е д н а к в о щ е с г р е ш и ш
с о т в о р е н и о ч и.
Какъв цинизъм! Какво презрително отношение към человеческото достойнство на жената! И без това социалното положение на жената у нас е крайно печално: тя е обезличена, тя е доведена до степен на безгласна детепроизводна машина, робиня в селата, робиня в градовете, кукла в по-висшите кръгове. Грешно е после всичко това да дадете в ръцете на грубия съпруг (като онзи на 41 стр.; „учение не искам аз от жената - но по врата ѝ лой и мас по ребрата“) таквози оръжие, каквото е горният „съвет“, та кога се завърне дома си, ако жена му не стои по кефа диван, да ѝ отвори 86 стр. на „Novissima verba“ и да ѝ изръмжи: „На̀ мари, на̀-а! Огледай си мутрата, виж и учените хора какво пишат за нас“. . . Но ще кажете, че този съвет го дава фино-чудският поет. Хубава работа! Намерили сте кому да подражавате.
Но да се приближим вече към края на рецензията. Тези от поетическите произведения на г. автора, които бяха напечатани през 1884 година в „Периодическо списание“, правят му чест и са ценен подарък за нашата изящна литература. Ний ги препоръчваме на всички, които не са ги още чели. За едно художествено произведение не може да се даде ясно представление с цитати и с ъ с с в о и д у м и; защото в таквизи творения е дотолкова важна фабулата, доколкото и изпълнението. Каквато и да бъде идеята, вложена в едно стихотворение, щом тази идея не е облечена в изящна, в гладка форма - тя никога няма да произведе надлежното впечатление. Ясен пример за това може да послужи „Дъб и палма“ от Хайне, стихотворение, преведено и от г-на Михайловски, и от г-на Ивана Вазова. Колкото последният е можал да схване поетическите особености на това нежно, художествено-поетическо цветенце, толкова пък първият, като че нарочно, изкилил го е до неузнаваемост според формата, която му е придал.
Защо ли г-на Михайловски употребява таквизи ефектни заглавия на своите произведения? Защо сега е дал название на сбирката си „Novissima verba“? - С това той косвено е стеснил кръга на читателите си. „Не за здравите съм пратен, а болните изцерявам, те се нуждаят от лек.“ Един такъв страждущ от недостатък на чисто духовна храна ще замине край книжарницата, ще погледне - безсмисленост наляво, безпарадност надясно. Окото му ще падне върху името на уважаемия автор-поет: „Ох, слава богу. . . Но какво е това? Novissima verba! - Ах, това не е за нас. . . А бе, господа учени, дайте и за нашите рани нещичко бе, не ни оставяйте в ръцете на лекари от школата на. . . (Аха!. . . Кяху!. . . Аха!. . . Баху!. . .) на миналото“...
Ний знаем какво ще кажете, г. Михайловски, на тия думи: Вий ще ни пратите да четем „Odi profanum vulgus“ на стр. 86 от книжката ви.
Аз никога не ща
цинически хвалби от теб насила да изтръгвам.
С тамян да те кадя,
с измъченото си сърце, о сган, да те залъгвам.
Не е работа за „хвалби“ и за „тамян“ при това нравствено и умствено състояние на окръжающата среда - трябва малко с н и з х о д и т е л н о с т и самопожертвувание. Комуто много е дадено, от него много се иска. И вий едва ли ще бъдете твърде доволни, ако съдбата ви определи местопребивание вън от тези „чер рой“ и „сган богомерзка“, напр. на върха на Витоша и там между скалите да пеете:
Обгърнат от зари,
поетът не за тебе пей, мечтае и създава!
Бисери на прасци
да се поднасят - господ бог най-строго забранява!
. . . .
Иди, иди търси
високи чувства, идеал, в кала, където газят наставниците ти!
Иди, на вълци се предай, о стадо, да те пазят!
Защо, г. поете, оставяте „стадото“ на вълците? Вземете го под ваше крило и направете го да обикне и слуша добрите пастири. . .
София, 8 декември 1889 г.
върни се | съдържание | продължи
|
![Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]](../../../img/litclub3.gif)