ВЕЧЕРНЯ

Елисавета Багряна

Нависнали оръсени над бялата стена,
дърветата, заслушани в пороя замълчал,
блестят като ресниците на плакала жена,
нечакано запалени от радостна лъча.

 

По пътя отражения, кръстосани в зигзаг,
а в облаците - златния черковен кръст забит.
Това е сякаш двойния, таинствен знак
на моята и твоята преплетени съдби.

 

Една дарохранилница, единствен мой съсъд,
в подножието божие, с наведена глава,
ще сложа в бъдещия ден на праведния съд,
когато ще са лишни и молитви, и слова.

 

А Бог-отец отблъсне ли принесения дар,
от женствена и майчина любов и скръб събран,
ще впиеш Ти - Родителко - проляния нектар
във своите вселюбещи, приемащи недра.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи