ПАСТОРАЛ

Елисавета Багряна

ДОКАТО ШУМИ над нас шатъра на зеления дъб
и като ясно море се вълнува младата трева,
докато слънцето догори върху планинският ръб
и кукувицата отчете - нашия живот, невям...

 

Доде трае този ден, който не ще се върне за нас,
притвори очи за миг и изслушай - като на шега -
старинния пасторал, нежен като песента на саз,
изпят преди много векове - като че от мен сега.

 

ТИ, КОЙТО в летния зной уморено от пътя не бягаш
и като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце, като жезъл, попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.

 

Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...

 

Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил. -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи