Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ПАРИЖ

 

Елисавета Багряна

 

 

      1

       

      ОБИЧАМ ТВОИТЕ безбройни сиви улици,
      през вековете оцелели тъмни къщи
      и кафенетата с космополитна пъстра публика,
      и твоя дъжд, и замъгленото небе намръщено.

       

      Да гледам привечер, на Pont des arts поспряла,
      новлеклите се черни шлепове по Сена,
      Cite-то, като кораб над водите нос подало,
      готово сякаш всеки миг да тръгне по течението.

       

      Да скитам без посока, чужда и далечна,
      залутана из непознатите квартали,
      или от някоя тераса да погледам вечер
      реката на тълпата, булевардите заляла.

       

      Далеч от тебе, изведнъж настъпват мигове -
      зачезвам твоя дим бензинов да подишам
      и болна от носталгия, се вдигам и пристигам
      като в родина, може би от друг живот предишен.

       

      - Париж, огромен паяк, спрял се неподвижно,
      заметнал тънката си мрежа над земята,
      стоиш и чакаш - жертвите отвсякъде прииждат,
      изсмукваш им кръвта и непотребни, ги замяташ!

       

       

       

      2

       

      ИЗПРАШЕН, УМОРЕН, сразен - денят си отминава.
      Над Сена тамян кадят издъхнатите пари.
      Спусни се нощ, желана нощ за отдих и забрава!
      Разкрий, Париж, магеснико, вълшебствата си стари!

       

      Дали са те в тълпите ти и вечната им врява,
      или в безчетните стрелки и релсите по гарите,
      или в кортежа от коли, които префучават
      сред феерични светлини, реклами и пожари...

       

      Не знам, но ето ме, дойдох и цяла ти се давам:
      опий ме с гъстите вина и тайни заклинания,
      приспи ме, потопи ме там - във купела оловен,

       

      във който много за живот и помен си кръщавал,
      о, много като мен, дошли през бури, океани,
      за да изчезнат в твойта паст... и се родят отново!

       

       

       

      3

       

      НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ през тази юлска привечер
      и тази странна песен на гърбушката.

       

      Неделен ден. Аз гледам през прозореца разтворен
      как над града се спущат синкави мъгли,
      дърветата в Jardin des plantes се вият чак до корена
      и всеки миг дъждът ще завали.

       

      Подгонени от него, минувачите -
      жени, мъже, - работници от тоя стар квартал,
      припряно стъпките си ускоряват
      и малко весели след празничния излет,
      за който седем дена са мечтали,
      прибират се към домовете пусти,
      за да изпълнят утре рано пак метрото,
      понесло ги към фабричните устия...

       

      И изведнъж, сред тихата вечерна улица,
      с треторазредни и съмнителни хотели,
      затремоляват тънки струни телени,
      извива и се носи топъл женски глас:
      една мелодия, банална и позната
      (във някое монмартърско ревю навярно пята),
      неузнаваемо преобразена в този час,
      като детински плач в небето се издига.
      На кръстопътя долу, с восъчно лице,
      с дебела черна плитка на тила прибрана
      и с мандолина във ръцете,
      гърбушка малка, ни жена, нито дете,
      посред тълпа с разкрити дъждобрани -
      като огромни черни гъби под дъжда поникнали -
      стои и пее, на дъжда и хората привикнала,
      а черната тълпа наоколо расте.

       

      Аз слушам дръзките слова на песента,
      трогателно невинни в нейната уста,
      и мисля: страшен дял от болката в света безмерен,
      обида божа и човешко примирение,
      една съдба, едни неотменими скърби
      са скрити в тази млада детска гърбица...

       

       

       

      4

       

      ВЕЧЕР ТИХА, необикновена.
      Друг е сякаш тази нощ Париж.
      Забрави тъги и грижи, виж
      разноцветните огньове в Сена.

       

      Виж по авенюто как прелитат
      занемели - тихо, без сигнал
      и изчезват там, към Etoile,
      сякаш черни прилепи - колите.

       

      Мигом осветени зад стъклата,
      мяркат се усмихнати жени,
      а по тях горят звезди, луни -
      малки двойници на светилата.

       

      Радвай се на този миг неведом -
      много ли са земните ти дни?
      Обърни се вляво, погледни:
      щастието може би е редом.

       

      Усмихни се с вярваща усмивка,
      пресегни със даваща ръка -
      ще намериш може би така
      дирената радост и почивка.

       

      Да изчезнат прежните години -
      тъмни сенки в минатия път -
      че сега е пролет и цъфтят
      пищни тюйлерийските градини.

       

       

       

      5

       

      КОГАТО В ПОЛУНОЩ несетно загаснат градските огньове,
      на Sacre-coeur звездата бяла, на Айфел мълниите ярки,
      затихне вечната Мадлена - и над града забди отново
      сама света Женевиева, сред мъртвите царици в парка...

       

      Когато сякаш в лабиринти потънат сънени тълпите,
      спрат бесните автомобили, последното метро замине
      и дневният западал прах - със мириса на дим наситен,
      напудри статуите бледи по улиците и градините...

       

      Мъглата влажна, сякаш гъба, попие светлите реклами,
      изтекъл, спре потокът черен по Елисейските полета,
      угаснат ярките витрини като миражи и измами
      и само светещи останат тук-там всенощни кафенета...

       

      Когато даже портиера най-после сън дълбок обхване -
      дослушал стъпките последни, преминали по коридора -
      и като стар домашен плъх, едва изпъплал до тавана,
      заспи там, никому ненужен до сутринта, и аснасьора...

       

      Тогава ти, сърце, събрало като във фокус чудодеен
      гнета, шума, лъчите остри на този град хилядоцветен -
      ще доловиш ли топла дума, усмивка или песнопеене,
      като утеха и надежда в съня ти кротко да засвети?

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]