В ушите още оня шум от гълъбите на площада,
усещам още жегата от стъпалата на „Сан Марко“,
зениците се свиват още, сякаш загоряла ярко,
слепи ги в слънчевия блясък пламналата му фасада.
Но влакът вече ме отвлича и ми пее без пощада -
че цял живот не ще забравя тази пладня странножарка,
че тя през дни студено-зли като мираж ще ми се мярка,
че на света такава радост може би веднъж се пада...
А в този час, аз знам, отвъд е нежнорозово морето,
Венеция трепти, огряла с цветовете на кристала,
и някъде запял е там един гондолиер несретен.
Но ето края на канала - с тъмна застояла пяна.
Венеция, в сърцето ми последна обич осияла,
над твоята лагуна светла пада вечер кадифяна.
върни се | съдържание | продължи