НОВА АТЛАНТИДА

Елисавета Багряна

                    На Кемал Ататюрк

 

 

 

Невиждано, странно небе азиатско,
и ти, вечно слънце на Изтока!
Мираж ли са сините облаци, плувнали
в зелено небе над някаква жълта земя?
Мираж - фантастичният залез,
разгънал над мен своя веер паунов?

 

Не, ето градът - Атлантида възкръснала,
понесла столетия жажда и глад,
отново родена в пустинните пясъци.
Дъщеря и царице на степите, Анкара,
чертаят в нощта твойте хълмове сиви
силует на огромна двугърба камила,
за отдих в пустинята легнала.
Трептят и зоват светлините,
обсипали твойто седло като бисери...

 

Но мъртви са старите приказки.
Харун-Ал-Рашид е в немилост.
Легендата става живот (да живее животът!),
живот, изкован с млат и чук!

 

И там, две очи пронизителни
не спят, прожектират в безкрайното бъдеще
лика ти огрян, като фокус събрал
лъчите на Новия Изток -
шест огнени лъча, що сочат,
че слънцето все пак изгрява на изток!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи