МОЯТА ПЕСЕН

Елисавета Багряна

На Вл. Василев

 

 

 

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

 

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -

 

тогава, лодкарю, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!

 

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майките пеят - пеят, когато оплакват.

 

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал - и може би никъде няма,
защото и няма - народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

 

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.

 

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни -
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни!

 

1926

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи