REQUIEM

Елисавета Багряна

I

 

 

КРИЛО НАД МЕНЕ спуснато, крило на орис черна,
не ще се вдигнеш никога от моята глава. -
Преди да звъннат утринта, звъниха за вечерня,
преди да чуя сватбени, надгробни чух слова...

 

Далечни бели върхове, не ще ме утешите,
ти, пеене на птиците, не трогваш моя слух. -
Ненужни ми са повече на този свят очите,
ненужно ми е тялото, останало без дух.

 

Махни се, стих нерадостен, прокобящ, неотменен,
звънтящите ти звукове какво ще ми дадат?
Каква забрава жаждана, какво си днес за мене? -
Гъдулката на слепия, що пее край градът...

 

 

 

II

 

 

НЕ ПЛАЧА, ЗАДЕТО безрадостен, пуст и прекършен,
без тебе животът ми дълг ще е само и бреме;
задето денят ми, едва що наченал, се свърши
и никаква празна утеха не носи ми времето.

 

Не плача за себе си. Нека, жесток и оскъден,
животът между ни прегради да беше изправил -
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил...

 

Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат, -
че дишаш, и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорецът свети и бдиш ти наведен над книгата.

 

 

 

III

 

 

ВСЯКА НОЩ насъне неизменно
идваш и оставаш до зори.
Часовете се покорно сменят,
както в миналите дни добри.

 

Ние двама пак сме окрилени,
пак обичащи и чакащи горим.
- Отведи ме призори и мене -
този свят ме вече умори.

 

Аз не искам с кротко примирение
да поема този черен дял,
с който някой зъл ни бог дари...

 

Аз не искам земните съмнения:
няма смърт, разлъка и печал,
няма минало, и бъдеще дори.

 

1927

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи