Като дете, което са от бащиния дом изтръгнали
и някъде средпът оставили без грижа и защита,
така и аз останах по света самичка да се скитам.
Ще се помоля, сълзите си ще изтрия и ще тръгна.
В най-шумния и многолюден град, в тълпите на площада
ще ида да се смеся - и ще хвърля мъката си кръстна, -
дано под милионите нозе, незнаещи пощада,
на прах да стане, вътъра да я подеме и разпръсне.
Остане ли у мене пак - ще се отправя в планините -
от най-високия и стръмен връх ще я захвърля в бездната,
като откъртен камък, в пропастта надолу запокитен,
по сипеите да се хлъзне и навеки да изчезне.
Не се ли там погуби и завърне ли с в мен отново,
в морето ще я хвърля, в най-дълбокото - да се удави...
Но не успея ли, не ме ли и тогава тя остави -
ще си я нося цял живот, додето с мене я заровят.
1928
върни се | съдържание | продължи