ЗОВЪТ НА МОРЕТО

Елисавета Багряна

ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно - когато
през утрините на това далечно лято,
събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи,
от уличните продавачи
или пък от сирената провлачена
на параход, пристигнал в тихото пристанище,
очи отварях и те гледах, без да стана,
като картина, в правоъгълника на прозореца ми приковава.

 

Обичах въздуха ти - влажен, остър и солен -
със мириса на риба и на водорасли напоен.
Лежех на пясъка под слънцето, додето
червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето -
на хоризонта малък дим от параход минаващ
разкъса сънното спокойствие веднъж
и вниза първия кинжал в сърцето ми -
копнежа за далечните морета.

 

за пътища, режещи нашир земята и надлъж,
за материците и островите - за света -
прашинка пред вселената и вечността,
но вечност непостижна и вселена - тук, за мене!

 

О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда
да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,
които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат,
и като бели па̀ри над света разнася вятърът безроден.

 

 

 

 

 

КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно,
и златния пясък обливаш с елмазена влага,
и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
венци-водорасли и бели огърлици пяна...

 

Когато разстилаш - със сребърни чайки обшита -
атлазната мантия, снела цвета на небето,
и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,
към своята светла безкрайност, гальовно разкрита...

 

Тогава обичам - люляна над твоята бездна,
във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
да сещам през клетките слънцето някъде горе
и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

 

Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
и с ярост подронваш крайбрежните черни скали
и сякаш във своята паст да погълнеш земята,
съзвало си всички стихии, страхотни и зли...

 

 

 

 

 

АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила
и тръгнала бих в тези тежки дни
към нов живот, под градуса на нови ширини.
Бих служила на някой параход, що плава
сред континентите като подвижен малък свят,
кръстосващ океанските простори
под небосклон с тропически съзвездия обсят,
и всеки ден меняващи се климати, и фауни, и флори...

 

Бих може би била далече някъде сега,
в незнаен залив котва хвърлила,
на разноземни знамена сред пъстрата дъга,
под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

 

Доде товарят в тъмните хамбари
кафе, памук, банани или вълна,
които западните столици като лами безследно ще погълнат -
без близки, без познати, без другари,
по улиците на пристанищния град бих скитала,
загубена сред разнокожите му жители,
тело между телата на тълпата,
заляла булеварди, тротоари,
сред чужди - чужда, непозната.

 

Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея,
де въздухът е гъст и син от сънища и дим,
де виещата се от страст хармоника зове и пее
и бляска през стъклото фар неуловим.

 

Там пила бих наздравица с моряци непознати
и стискала им бих ръцете силни и корави
като на истински приятели и братя
                                    - до новото отплаване!

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи