Върви, трещи, отнасяй ме безспир
посред пустинята, посред нощта,
по този кът незнаен на земята,
ти, огнен змей, експрес космополитен!
Задъхани в железните ти прешлени,
ний, пътници от всички краища, тук,
откъснати от близки, от света,
живеем свойте общи нощ и ден.
Каква приспивно сладка песен е
на колелата тракането мерно,
смешението на езиците,
на нациите и на расите.
И погледите се кръстосват, питат:
- Коя си? Кой си? Накъде? Отде?
Каква незнайна участ тук те гони?
Какво преследваш - хляб, жена, пари? -
Фиордите на Скандинавия,
снегът и лесовете на Русия
и замъците на Шотландия,
и на Америка небостъргачите,
и на Египет пирамидите,
и фабриките на Германия,
водите на Босфора и на Мармара,
и нашите долини хлебоносни -
неуловими, носталгични блянове,
които се излъчват от очите
и като топли па̀ри замъгляват
прозорците на ресторан-вагона...
А вън - безкрайност, нощ и ден пустиня,
пустиня сива, тъжна и безплодна,
без жилище, река, дърво, човек,
и само вятър гони сухи тръни.
1935
върни се | съдържание | продължи