Б у к у р е щ,   2   а в г у с т а

       Цели 10 или 15 години разумните хора са крещели, че Турция върви към пропаст, че болният човек е неизлечим и че за ползата на човечеството и за напредокът на цивилизацията това азиатско купище тряба да се порине и да се даде място на оние народи и народности, които са в състояние да се развиват и които могат да внесат нещо ново в общественият живот на престаряла Европа; но цели 10 или 15 години дипломацията, или по-добре да кажем притеснителите на човеческият род, са се отнасяли хладнокръвно и даже безчовечно както към тие справедливи возгласи, така и към страданията на нещастните робове на коранът.
       Днес като че ли не е вече така. Истината, че Турция не е в състояние вече да се поправи и да се прероди, се е разпространила от единът край на Европа до другият и докторите на умирающият не намират вече друго стредство в своята политическа наука, освен ножът на дисекцията. „Турция умира!“ - говорят вече даже и децата по школите, и секи, който е само чул, че в Европа има 1^1/2 милиони варвари, които са запустили прекрасните земи на Балканският полуостров, с нетърпение чака да види кой ще да наследи обезумялата и издихающа бабичка. Дордето силите още не са изказали своята последня дума за „упокой души“ на босфорският шарлатанизъм и дордето различните à la Фарлей фактори продават твърде евтино чуждото достояние, по-голямата част от европейската журналистика се е слисала какво да прави. Едни предлагат да се разреже „ябълката на раздорът“ и да се даде по един резен на „алчните деспоти“; други съветват глухонемият босфорски идиот да даде „самостоятелно управление на провинциите и право на робовете да назначават сами, чрез свои представители, данъците, които ще да плаща раята, и право да надзирават над държавните разходи“; трети харизват Босна и Херцеговина на двете сръбски княжества, които от своя страна са дотолкова скромни и деликатни, щото едно (Черна гора), при отчаяната борба на херцеговинците, не претендува друго нищо, освен непотребното признавание на неговата самостоятелност; а другото (Сърбия), при днешните сгодни обстоятелства да постигне своите велики цели, не желае друго нищо, освен да се даде Зворник като зестра за сватбата на великият представител на Обреновичите, а четвъртите, които така също не вярват в невъзможното, т. е. в това, че съществува какъв-годе лек за Турция, с мановението на перото унищожават силите на нашата притеснителка и с помощта на своята фантазия въздигат и Душанови царства, и Симеонови кралевства, и Византийски империи, и всевъзможни кули по облаците. С една дума, даже и днес, когато Турция се намира при последнята стъпка към своят гроб, филантропите-политици развръзват Возточният вопрос тъй също, както се е развързвал гордиевът възел до македонският юнак. Ни един от тях не ще или не смее да погледне с правилно око на работите на Балканският полуостров, ни един не ще да признае, че само ножът ще може да развърже Возточният вопрос и да доведе тая прекрасна и плодоносна страна, населена от 16 милиона трудолюбиви славяни, да надлежащето щастие и благоденствие.
       Но да оставиме ние журналистите да шарят картата на Европейска Турция с мастило и от трохите на официалните трапези да съставляват различни царства и империи, и да видиме какво можеме и какво тряба да правиме ние в днешните критически обстоятелства на нашият тиранин - ние, на които ризата гори на гърбът и които сме главният елемент в решението на многошумният Возточни вопрос.
       Секи от нас знае, че Турция се е поддържала досега от Европа, но главната причина на това е било туй, че ни една от западните сили не е могла да допусне да се увеличи Русия или Австрия със земите на Балканският полуостров и ни една не е желала да напусне своите комерциални интереси на Возток. С други думи, Турция се е задържала като необходимо рамо за капъните на европейското равновесие и като добър източник за обогатяванието на западните търговци и банкери. Но после падението на седанският херой това равновесие се наруши и Турция, оставена на своите собствени сили и подпомогната от честите въстания на своите робове, твърде бърже достигна до такова положение, щото е немислимо вече да може да съществува. Возточният вопрос стъпи на сцената със сичката своя голота и, подкладен от въстанието в Херцеговина, се резюмира в следующите думи: или Турция тряба да се раздели между Запад и Возток, или да се намери друго някое тяло, което да я замени и което да бъде в състояние да запази равновесието. Разбира се, че твърде лесно може да се случи първото, но Запад не ще може да вземе участие в това и Англия ще да употреби сичките си сили, за да отстрани разделението на Турция. Тя е вече изразила своето мнение пред европейският триумвират да се запази statuquo-то и иска пълно невмешателство от страната на Сърбия и на Черна гора в бунтът на Херцеговина. „Ако въстанието напредне, говори человеколюбивият Албион, то тряба да се състави във Виена конгрес, който да удовлетвори исканията на недоволните.“ Какво влияние ще да има това предложение на политиката на триумвиратът, още не може да се знае.
       Ако двете сръбски княжества и да са явили официално на Портата, че ще да пазят неутралитет и ако Австрия и да е успокоила своята едновремешна приятелка в подозренията й, че тя подпомага въстанието, но симпатията на германо-славянският печат, помощите от страната на сърбите и на черногорците и надеждите на самите въстаници говорят доста красноречиво, че Англия ще да бъде твърде слаба, за да спре историческият ход на работите. Въстанието в Херцеговина е начало на краят на турският деспотизъм в Европа! Изборите в Сърбия и нежеланието на черногорският народ да слуша князът си твърде скоро ще да решат участта на нашият общи неприятел. Но в секи случай, т. е. и при разделението на Турция, и при опазванието на statuquo-то, и при удовлетворението на „недоволните“, и при нападенията на Сърбия и Черна гора, нашето съществование като народ е съмнително, ако ние не земеме участие в съсипванието на Турция и ако се не погрижиме сами за своето бъдеще. И в един, и в други случай ние ще да бъдеме потъпкани. Единственото наше спасение е да вдигнеме ръка сами и като забиеме ножът в гърдите на своите мъчители, сами да поискаме това, което ни се пада и за което ние имаме и историческо, и юридическо, и етнографическо право. Сега е най-сгодното време да помогнеме и на себе си, и на своите братия херцеговинци. Сега е време да покажеме, че и ние сме достойни за свобода. Сега е време да запалиме Балканският полуостров от единът край до другият. Бързайте, господа, защото народът не може вече да чака.

[в. „Знаме“, г. I, брой 24 от 3 август 1875 г.]

върни се | съдържание | продължи