Б у к у р е щ,   1 6   м а й я

       „Не вървят добре нашите черковни и народни работи! Екзархията ни страдае от безсилие и няма почти никакво значение, народът не слуша и не подкрепя своите пастири; пастирите не отговарят на своето назначение и се ограничават само в това да грабят, да съблачат и да затъпяват своето стадо; стадото блее и вика: „аман от сиромашия, от притеснения и от злодейства“; ние пропадаме, ние се изгубваме; а ризлични интриганти, спекуланти и шарлатани, „проникнати от чувство на патриотизъм“, се събират самозвано в името на народът, плачат с крокодилски сълзи над неговите нещастия и викат: „Турнете ни начело на екзархията, дайте ни сила и власт, пари и почести и ние тутакси ще да промениме демокрацията, ще да утешиме стадото и сичко ще да тръгне по мед и масло.“
       Такава е картината, която ни рисуват нашите цариградски събратия относително положението на нашите обществени работи, и тая картина възбужда в тях скърби и печали и кара литературните и журналните вдовици да плачат, да въздишат и да думат: „Не ни бива, и пак не ни бива! Не сме народ и няма да бъдем!“ - чегато тия, които днес размъщат повърхността на блатото, са били някога си хора и имат днес нещо общо с народът! Като публицисти ние ще да запреме на минута на тая картина и ще да видиме до каква степен тя може да плаши не въображението на нашите мозъци, а здравият човешки смисъл относително историческият ход на работите.
       Ние и друг път сме имали случай да кажеме, че черковният вопрос, около когото сме се въртели в продължението на цели 20 години, е за нас и за българският народ вече анахронизъм, а екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които не са още смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло; а сичкото друго - не е за нейните уста лъжица. Като учреждение, което е основано на власт, на лъжа и на насилие, тя не може да привлича симпатиите ни на един свестен човек; а ако нашият народ е захванал още отсега (т. е. преди да извърши тя своята мисия) да й не съчувствува и да я не подкрепя, то това не показва, че тоя народ е мърша и че той пропада и се изгубва, а показва, че сяко едно гнило, безумно и несъвременно учреждение е осъдено рано или късно на смърт, и смърт толкова по-позорна и по-безчестна, колкото повече и по-дълго време е вредило то на свободата и на истинният прогрес на човечеството. Един от най-главните врагове на прогресът и на свободата са били, а може би още дълго време ще да бъдат, духовенството и религията. Ако тие и да са имали какво-годе значение за човечеството, то то е било в епохата на християнството, т. е. в оние ближни времена, когато учениците на Христа, заедно с чистото, но идеалното и неземното негово учение, са проповядвали някакъв си комунизъм в обществото. Но оттогава и досега човечеството е преминало цели 19 века и в продължението на това време християнството е изгубило своята чистота и е станало анахронизъм, религията е изгубила своят смисъл и е заприличала на орех без ядка, а духовенството, на което принципът е било изречението на апостола Павла - „раби, покоряйте ся началникамъ вашимъ, ибо несте власть яже не от господа“ - полека-лека е преминало в лагерът на враговете на човеческият род. Наследниците на изменникът Петра и на духовният предател на Христа, Павла, направиха такъв прогрес в своето учение, щото показаха, че човекът може, като се моли - да убива, като причестява - да трови, и като проповядва чистота на нравите - да развратничи с дъщерите си и със сестрите си. Но за това тие се осъдиха на смърт; изгубиха своето положение и станаха за народът „притчи во езицех“.
       Погледнете на Фенер и на Ватикан, и вие ще да се уверите, че ние не преувеличаваме истината. Разбира се, че после сичкото това ние, като сме при смъртта на едната и на другата, не е чудно, ако и нашата екзархия страдае от болестта на самоунищожението. Религията пропада и дава място на по-новото и научно миросъзерцание, духовенството слазя от сцената и дава място на свободата и на равенството. „На свободата и на равенството, казвате вие, а не видите, че нашите „руссаи миллет“¹, т. е. нашите шарлатани и политици, ни доказват противното и искат да търколят камъкът въз баирът“ - ще да каже някой от нашите скептици читатели! - Не бойте се, господа, ние сме съгласни с това, че и у нас в последьото време са се появили паразити, които искат да седнат на вратът на народът и затова употребляват всевъзможни средства и усилия, за да земат в ръцете си екзархийските работи и да направят някаква си коалиция против свободата; но народът познава тие шарлатани и няма да се остави да го водят за носът. Той отдавна вече е вдигнал своите надежди от екзархията и я търпи от немай-къде: ела зло, че без тебе по-зло; но за да се остави да го ядат и експлоататорите - подобни личности като Михайловски, хаджи Николи, Балабанов и Тъпчилещовци, това ние не вярваме. Прочетете дописката из Пирот, която ние поместяме по-надолу, обърнете внимание на оплакванията из епархиите против владиците и чорбаджиите и вие ще да се убедите, че народът гледа и на тях така също, както и на турците.
       Верни ли са нашите заключения или не, ние оставяме да реши времето; ние знаеме само това, че ако народът е оставил екзархията и своите нерязани турци да се борят само с болестта на своето самоунищожение, то това показва, че той не е мърша, фанатик и средновековен дивак, а е народ от новата история и с твърде завидно бъдъще.

[в. „Знаме“, г. I, брой 16 от 17 май 1875 г.]

---

¹ Водачи на народа.

върни се | съдържание | продължи