Б у к у р е щ,  23  а в г у с т а

       Революцията на Балканския полуостров е вече готова. Никога, може би, в продължението на петстотин години заробените народи в Турция не са били изложени на такава агитация, в каквато се намират днес, и никога болният човек не е бил дотолкова слаб, дотолкова побъркан и дотолкова дискредитован, както е днес при отчаяното въстание на нашите братия в Босна и в Херцеговина. Наистина, много пъти Турция е била обиколена от байонети и раздирана от въстания, но досега тя е била поддържана не само от Европа, но и от своите собствени военни сили, а нейните християнски поданици са били убити, погазени и затъпкани в калта. Днес и Европа, и военният фанатизъм на турците са оставили умирающият на произволът на съдбата, а историческият закон за унищожението на робството е довел робовете на полумесецът до положение да могат да се борят за своето независимо съществование. Кой може да каже, че това не е така? Сляп тряба да бъде онзи, който не види, че Турция умира и че за да можеме да живееме ние, то ни не остава нищо, освен да извикаме и ние заедно със сичките южни славяни: „време е!“ и да повдигнеме и нашият многострадален народ на оръжие. Това ние тряба да направиме колкото е възможно по-скоро, ако не искаме да бъдеме последни, а може би даже и заборавени в решението на Возточния вопрос. Въстанието в Херцеговина е обхванало тая страна от единът край до другият и с още по-голяма сила е пламнало и в Босна. Освен това няма никакво съмнение, че при днешното положение на работите сръбският и черногорският народ ще да принудят своите правителства да напуснат неутралността, а до онова време, т. е. до обявлението на войната, Турция не ще може да удуши началото на всеобщото въстание. Кое ни, следователно, възспира да излеземе из ожидающето¹ положение? Лъжат се оние, които мислят, че ние тряба да чакаме да захванат Сърбия и Черна гора, пък тогава да присъединиме и ние своите сили с тях. Напротив, твърде възможно нещо е, щото силите, като видят нашето отлагание и непомръдвание, да удържат тие две княжества в границите на неутралитетът и за интересът на общият мир да оставят Босна и Херцеговина в изолировано положение. Ако ние захванеме по-напред, то възелът ще да бъде вече развързан, и Сърбия и Европа ще да видят, че тука няма какво да се отлага, и ще да се притекат първата със своите организовани материални сили, а втората със своето човеколюбие: да не загинат милиони хора и да не запустят прекрасните земи на Балканският полуостров. И наистина, ако в самото сърце на Турция избухне въстание, то и да остане Сърбия неутрална, това твърде малко ще да повреди на общият ход на работите. Сичките въобще южни славяни ще да ни подадат съгласно своята братска помощ и никой не ще има право да се оплаква от някакви си вънкашни побуждения, и никой не ще може да се намеси във вътрешните работи на Турция. Даже и нещо повече: ако в тоя случай Сърбия подхвърга своята ръкавица на оголените пехливани, то Европа ще да приеме това не като следствие на някакви си завоевателни претенции да покори сичкият Балкански полуостров и така да турне себе си в застрашително положение срещу Австрия, но като следствие на оная племенна политическа солидарност, която свързва и настоящето, и бъдъщото на двата братски народа - сърби и българи. Както и да е, но вопросът за освобождението на Балканския полуостров - кой по-напред да захване - е вопрос второстепенен, който ние поставихме, и то за това, защото твърде малко доверие имаме към европейската дипломация, която, ако да е решила вече да не поддържа по-нататъшното съществование на днешна Турция, но се пак държи на юзда стремленията на южнославянските слаби сили. Главният вопрос тука е освобождение. Или Сърбия захванала, или ние разровиме кратер на вулканът, то е се едно: главното е, че ние не тряба вече да чакаме. В продължението на цели 10 години нашият народ е можал да обработи своята многогодишна идея за въстание, пропагандата е работила енергически, хора и патриотизъм имаме, средства ще да намериме, за да допълниме тие, които имаме, - остава само едно: да драснеме кибритът и под светлината на огънят да нагазиме в кървавата революция, която е единственият път към нашето спъсение. Какво нямаме? Какво чакаме! От какво се боиме? Правото, силата и човечеството са на наша страна, обстоятелствата са благоприятни, хиляди юнаци на оръжие в Босна и в Херцеговина ни подават помощ и сичките почти южни славяни викат нас да дадеме верния и смъртоносният удар на нашият общ неприятел. От какво, повтаряме, се боиме? Боиме се от това, че нашата борба за съществование не ще може да намери съчувствие в Европа? Боиме се, че Сърбия и Черна гора ще да ни оставят сами? Боиме се, най-после, че дипломацията ще да се умеша за ползата на своите мюхлюзи и че някоя турскофилска държава ще да ни препречи път? Лъже се онзи, който мисли така. Европа отдавна вече се е убедила в неспособността на мюхлюзинът, че ще да може да продължи своят живот. Сърбия се е убедила, че ако и тоя път съгреши пред своите бротия, то тя не ще може вече да играе никаква роля на Балканският полуостров, защото с предаността си на Турция тя ще да има сякога и отзаде си, и отпреде си враждебни елементи и с това ще да турне даже своето съществование и бъдеще в съмнително положение; дипломацията не ще да пожелае и не ще да може да направи такава жертва, каквато направи в 1856 година, за да съсипе милиони и да не придобие нищо. Освен това Русия, която се е приготвила да нанесе и последният удар на Парижкият трактат, не ще да допусне, щото нито Англия, нито Франция, нито която и да е държава да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният съюз с Австрия и с Прусия е следствие на нейните намерения да играе първата роля на Возток и да има пълно влияние на Балканският полуостров. От тая точка на зрението Русия не ще никога да компрометира себе си пред своите съвременни братия и сякога ще да предпочете да има пред вратата си една разумна и свободна славянски конфедерация, нежели гнилата, варварска и безчовечната Османова държава. И така, със сичките южни славяни да решиме своята съдба и бъдеще. Братия, ние не тряба вече да чакаме.

[в. „Знаме“, г. I, брой 25 от 27 август 1875 г.]

---

¹ Изчакващо.

върни се | съдържание | продължи