При сичките желания на турското, на румънското и на други изследни правителства да представят въстанието в България като нищожно, българските юнаци заявяват вече своите права на бунт сериозен и опасен за турското господство в Европа. Цариградските вестници, а в това число и турските, ни разказват, че наистина в Пазарджик, в Панагюрище и в другите околни места въстаниците на число 8-9 хиляди души, направили големи опустошения на страната, но царските войски от Пловдив, Едрине, Варна, Шумен и Цариград сполучили да пръснат немирниците и да отстранят сяка една опасност за разпространението на бунтът. После цариградските хавадиши¹ иде русчушката пачавра „Дунав“ и потвърдява сичкото това с една официална телеграма из Пловдив, като прибавлява, че въстаниците са на число от 15 хиляди и че царските войски сполучили победоносто да влезат в Копривщица и отнели три черешови топове, като накарали „разбойниците“ да се разбягат по горите.
       Ние вярваме в юначеството на царските войски (за пример ни служат техните подвиги в Херцеговина и в Босна), вярваме така също и в истинността на официалните турски сведения (за пример ни служат телеграмите на Мухтар паша из Херцеговина), вярваме и на русчушката пачавра; но какво щете, не можем да си представиме как тъй 4 баталиона редифи и едно отделение от 200 души конници са могли да пръснат цели 15 хиляди решителни юнаци?! Това прилича на баснословие. Частните наши сведения и телеграмите от европейските консули ни разказват съвсем противното: „Бунтът, говорят тие, има за център Сопот и се протака по сичкият гребен на Големият Балкан от Троян до Габрово, а надолу се спуща чак до Пазарджик и до Ески Захра. Чети са се появили даже около Едрине, а Сливенският балкан е пълен с бунтовници. Народонаселението в Пловдив бяга в Едрине, но и там е в неспокойствие. Турските войски са недсотатъчни не само за да удушат въстанието, но и за да спрат неговото разширение. В няколко сражения, които се дадоха от една част бунтовници с турските войски, патриотизмът, юначеството и решителността на българите доказаха своето превъзходство пред новите пушки на турците. Последните падат в несравнено по-голямо число от партизаните в гората. Предводители на въстаниците са повечето хайдушки воеводи, между които има и доста интелигентни младежи и двама-трима офицери.“
       Това е положително, което ние знаеме за бунтът отвъд Балканът. В географическа България той има съвсем друг характер. Ако и да не е въстанало сичкото наше народонаселение, но и в тия страни, в които се е чул гласът „свобода или смърт“, въстаниците се броят на малка чета, като не излазят из своите родни места и не съставляват големи групи. Но при сичко това, и тие броят няколко юнашки подвиги.
       Ето що ни разказва едно наше частно писмо из Русчук: „Вчера (писмото е от 4 майя) една малка чета въстаници, подгонена от 250 души низами, беше принудена да се затвори в Дряновският манастир. Турците обложиха манастира. Но друга една така също малка чета се притича да освободи своите сподвижници, напада на турците и с помощта на освободените влазя в отчаяна борба. Турците, турнати между два огъня, удариха на бяг, но избегнаха само 11 души. Другите - едни паднаха под стените на манастирът, а други, ранени, се закараха с няколко каруци в Търново.“ После това писмото ни разказва, че пътят от Търново до Габрово е в ръцете на въстаниците и че последният град „гори на огън“. Смисълът на тия думи ние не разбираме: запален ли е градът и гори, или е имтиран и изложен на голямо смутение. Последньото е, ни се струва, по-вярно, защото после известието за нападението на конакът и убиванието на Юрданча ефенди от страната на бунтовниците, ние нямаме други по-подробни сведения за ходът на габровското движение.
       Снощи ни пристигна известие, че и Елена, заедно с колибите, въстанала. Подробности още няма.

[в. „Нова България“, г. I, брой 1 от 5 май 1876 г.]

---

¹ Вестници.

върни се | съдържание | продължи