Ц а р и г р а д,   1 0   д е к е м в р и я

       Нашите аги са полудели. От някое време насам министерствата на В[исоката] порта са усредоточили почти сичката своя мозъчна деятелност връз финансите на държавата и секи ден почти подават рапорти на граховският херой, че банкротството е неизбежно, че източниците пресъхват, че на войската и на по-голямата част от чиновниците не е заплащано повече от 6 месеца и че европейските чифути не желаят вече да хвъргат капиталите си в морето. Но Хюсеин Авни паша, който отдавна вече е предвидял неизбежната катастрофа, за да се удържи още някое време на везирската столица, която се беше разлюляла после смъртта на Мехмед Ружди паша в Хеджас, уверява своят повелител, че сичко върви по мед и по масло и че „по-скоро земята ще да се завърти около слънцето“, нежели Турция да достигне до такова положение, каквото й пророкуват страхливите и твърде подозрителни гяури. Разбра се, че в това отношение турското „аллах-керим“¹ е всемогъщо и че „великият монгол“ има пълно право да харчи награбените чужди милиони за сякакви азиатски и европейски разкошества, т. е. да гради джамии и цели махали дюкени и текета² за разпространението на дервишката цивилизация, да харизва цели хиляди лири за сватбите на младичките и хубавичките бейчета и ханъмки, да купува знаменитите произведения на г-на Крупа и на американските железници и да се мъчи да постави своята велика държава на един ред по блясък и по могъщество с другите европейски сили; с една дума, да прави такива пратриотически и народополезни кефове, каквито не е правил ни един от неговите полудиви предшественици. А знаете ли вие от какво произлазя сичкото това? Едни искат да кажат, че Хюсеин Авни паша чрез влиянието си пред майката и пред децата на н. в. султанът е дал планът на тие царски глупости с намерение да повдигне кредитът на държавата и да покаже на нейните кредитори, че Турция е още твърди богата, за да се бои някой да се не обанкрути, и че само тазгодишните извънредни разноски на негово величество би могли да погасят една доволно значителна част от държавният дълг. Но аз мисля противното. Аз не мога да предположа, че мозъците, които трябва да съществуват в главите на турските политически и дипломатически михлюзи³, са не в състояние да точат коприна, т. е. да мислят така натънко. Работата тука е съвсем дебела. Секи човек, когато сбърка конците и вичи вече, че няма друго спасение, освен да хвърли топът, то гледа колкото е възможно повече да краде, повече да харчи и повече да крие за своите недалечни черни дни. А Турция отдавна вече се приготвлява да направи подобна финанциална тумба⁴, после която, разбира се, ще да покаже нос на своите немилостиви кредитори от отвъдният бряг на Босфорът. Другояче аз не мога да си обясня тие громадни разноски, които прави нейният повелител, и оние баснословни кражби, които стават в нейните всевъзможни министерства с такава също ревност, с каквато стават навсякъде, дето само съществува турски чиновник. Разбира се, че това мое мнение аз мога да подкрепя и с други още по-силни и още по-важни доказателства.
       Вътрешната и вънкашната политика на агите е приела в последньото време съвсем читашки характер. Освен клането при Подгорица - което е произлязло от безмерно грубият фанатизъм на турските власти и за което цариградското правителство не мисли даже да даде някакво удовлетворение на така безчовечно обидените черногорци - агите в последньото време са нанесли докачения и на руският, и на американският, и на ингилизкият, и на австрийският посланици при Високата порта. Първият е докачен с нападанието къщата на един руски поданик в Цариград по причина на някакви си неизвестни подозрения от страната на турската полиция; вторият - с варварските преследования американските мисионери в Сирия, които са дошли с цел да повчовечат колко-годе дивото и фанатичното население по тие места; третият - с неудовлетворителният отговор на в[елекият] везир на съветванията да се прекрати унизителната за цялото човечество търговия с робове в турско-африканските владения, а четвъртият - с оние кървави и вероломни безчестия и убийства, които търпят австрийските поданици в Босна и в Херцеговина както от страната на свирепото турско население, така и от страната на тамошните още по-свирепи власти. Аз не зная дали има друга някоя държава в светът, дето животът, имотът и честта на човекът да се намират в такава несигурност и в такова презрение, както във варварската и в непоправимата Турция! А от Кримския бой особено, когато правителството на тоя европейски Китай повдигна глава и усети в себе си някакво си човеческо достойнство, тая несигурност и това презрение достигна с гигантски крачки до своят апогей. Злоупотребленията и насилията, които търпеше дотогава само нещастната рая на цариградските тирани, полека-лека захванаха да се простират и връз чуждите поданици, които дълго време още се ползуваха с особена защита против любезностите на своите азиатски приятели; така щото днес - когато Турция се е навела вече над своят гроб и когато нейното правителство се мъчи в предсмъртната агония на своята неизлечима болест - държавните дервиши на това гнило и безумно правителство са оставили сичко на произволът на полудивото свое население и за отмъщение на вкорененото вече в Европа недоверие към тях, решили са се да не дават никому никакво удовлетворение за даже и потъпкванието международните договори. Но както и да е, а аз мисля, че европейските представители в Цариград ще да натъркат носът на граховският херой и че ще да го накарат да помисли, че ако „болният човек“ е готов вече да отиде при блаженопочившата своя предшественица Византия, то никакви кървави жертви няма да го спасят от неминуемата историческа съдба. Едната само дрипава Австро-Унгария няма да направи това, защото тая традиционна защитница и приятелка на османлиите по-скоро ще да пожертвува своите три или четири хиляди поданици в Турция, които са славяни почти сичките, нежели да отиде на погребението на сестра си и да види своята собствена смърт. Ето защо Австрия не защищава днес своите поданици в Турция и ето защо тя никога няма да се произнесе за ползата на угнетените южни славяни. Но да оставиме да поговорят за това дело самите факти. Хърватският в. „Обзор“, като оплаква плачевното състояние на христиените в Босна и Херцеговина и като описва с праведно негодование злодействата на турската администрация по тие места, говори следующето за австрийските поданици: „Повече от 3000 австрийски поданици, работници и занаятчии из Далмация (славяни! р.) живеят в Босна и в Херцеговина и от няколко време насам са изложени на най-страшни притеснения и злоупотребления от страната на турците. Преди един месец са обезчестени посред Ливна на пазарът няколко далматинци пред очите на турските власти; а преди три месеца турците са откраднали малолетната дъщеря на австрийският поданик Матея Шимунович из Дубрава, отвели са я в Мостар и са я потурчили насила. Напразно австрийският консул из Мостар е искал назад малолетната и насила открадната девойка, която турците потурчили и оженили за един турчин, ако в[еликият] везир и да заповядал строго да се върне девойката. Мостарският наместник се отговаря, че добил повеление от сараевският валия, познатият кървопиец Дервиш паша, да не дава момичето. Освен това турците и сега поискаха да откраднат и друга една австрийска поданица, по име Мара Кулен. Турският золум дотолкова вече додеял на австрийските поданици, щото австро-унгарският консул из Мостар, като не можал вече да добие никакво задоволение и никаква правда от тамошното правителство, смъкнал, както пишат в „Народни лист“, пандерета⁵ на своето консулато⁶ и прекъснал сяко едно сношение с онова правителство, което така необмислено тъпче международните договори и извергава⁷ поругания и унижения против австрийските поданици и консулства. Една депутация от австрийски поданици из Мостар е дошла на 2 т. м. в Задар, за да се оплаче на наместникът, барона Родича, и да го моли да се застъпи за тях против турското кръвопийство и нечуено преследование. Наместникът Родич е отговорил на депутацията просто, че той не може нищо да й помогне и нищо да й обещае, защото това било работа на дипломацията. После това хорватският лист продължава: „Депутацията мисли да се обърне с особено прошение до кралят и помолила е вече чрез една депеша застъпникът Павлиновича да поиска на държавният събор помощ за страждущите далматинци в Херцеговина. В противен случай тие ще да бъдат принудени да се отречат от австрийското поданичество, ако държавата не бъде в състояние да им даде потребната защита.“ А най-после, като преброява още един цял ред неправди и злодейства от страната на „банабаковците“ и цял един ред малодушия и явно пренебрежение международното право от страната на Андрашия, заключава: „И наистина, тая слабост или, по-добре да кажем, немощ от страната на Австрия, която е засвидетелствувала досега пред Турция, е главната причина, дето нейните консулства се не ползуват с онова влияние, което имат другите власти, и дето нейните поданици са изложени често на най-страшното самоволие от страната на турците, които мислят, че Австрия или не може, или не знае да брани своите интереси. Освен това преминалото ни обещава още и това, че тя и тоя път няма да поддържа своят мостарски консул.“ Разбира се, че сичкото това е гола и горчива истина, която още веднъж иде да ни увери, че единствените врагове на славянството са Турция и Австрия. Но аз се отдалечих твърде много. Аз захванах за лудостта и за финансиите на агите и дойдох до безумието на графа Андрашия. А за нашето безумие и за нашата лудост кой ще да поговори? Ако и да стана дълга дописката ми, аз ще да си позволя да кажа няколко думи и за назе си и ще да задържа правото си да поговоря за нашите обществени дела до неделя по-напространно.
       Вам е известна вече оная гнуснава постъпка на цариградските българи пред екзархията, с която тие принуждаваха последнята да приеме в недрата си Гаврила Кръстовича, ако иска да се поправят нейните побъркани уж дела. Екзархията прие благосклонно това предложение и направи почти сичко, щото е потребно, за да удовлетвори желанията на нашите няколко души шарлатанствующи чорбаджии. А знаете ли отде произхождат тие желания! Нека в. „Напредок“ не лъже българската публика, че агитацията за ползата на Кръстовича е станала без знанието на тоя православен полубългарин, полутурчин и полугрък. Няколко души балкапански плъхове, възползувани от безумието на чапкъните из Хамбарът и на пиениците из Галата, са се решили да покажат себе си за представители на народът и да тикнат муцуните си в коритото на Ортакьою, а друго средство тие не намират, освен да се затулят зъди безцветният патриотизъм на турският чиновник, чрез когото екзархията щяла да се помири с в[селенската] черкова, чрез когото тя щяла да добие потвърдение на своят органически устав от правителството и чрез когото. . . Но стига вече! Само за първото престъпление аз би проклел не само Кръстовича и Балабанова, но и народът, и екзархията, и себе си. С гърците ние не тряба да имаме нещо общо! Тоя вопрос занимава от някое време насам нашата „кендихалъна“⁸ журналистика, която скоро ще да постигнат нови нещастия, т. е. на която и тие вопроси ще да бъдат запретени да разисква. Писалището на печатът се отдели вече от министерството на вънкашните дела и повери се на един патриотин грък. Радуй се, отче Марко Балабанов, радуй се, хатър⁹ ще да бъде! - Тие дни се очаква паданието на граховският херой.

[в. „Знаме“, г. I, брой 2 от 15 декември 1874 г.]

---

¹ Милостив е аллах.
² Обител на дервиши (членове на мюсюлманска религиозна секта).
³ Фалирал търговец.
⁴ Премятане.
⁵ Знамето.
⁶ Консулство.
⁷ Бълва (от рус. извергать - изригвам, изхвърлям).
⁸ Която е на себе си, в нормално състояние.
⁹ Уважение, почит.

върни се | съдържание | продължи