Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Причини за неуспеха на Българското книжов[но] дружество

 

Христо Ботев

 

       „Benè merenti, benè profuerit, male merenti, par erit.“
                     (П л а у т)

 

       „Qui non velat peccare cum possit judet.“
                     (С е н е к)

 

 

       Един от най-лошите тебихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потуля нравствената голота на едно какво да е дело или лице. В 27, 28 и 29 брой на „Турция“ е обнародвана статия под заглавие „Българското книжовно дружество в Браила“, и съчинителят на тази статия г. Т. Икономов с чувство на патриотизъм, като иска да препоръча туй дружество пред народа, а всъщност само да покрие вътрешната му голота - избягва главните и истинни причини на неуспеха му и подмята други, основани на лошия български характер, на немарене, на недоверие, на завист и на много други подобни табихети, кои били убили „волята и енергията“ (!!) на действителните членове и побъркали нравственото и материално напредване на Дружеството. За похвала е патриотизмът у г. Икономова, както секи патриотизъм, основан на истина; но именно това е и за чудене как г. Икономов, който преди два месеца беше в Браила представител на годишното събрание на Дружеството и председател на самото събрание - как не знай същите причини на негова неуспех, а сичката вина стваря не връх тез кои управляват Дружеството, а връх онез кои са го съставили. Тук не е просто незнание - тук г. Икономов явно си криви душата, криви самото дело и с патриотическата си статия не прави услуга нито на Дружеството, нито на народа, а на някои други уж онеправдани личности. В тоя случай патриотизмът на г. Икономова не е вече добродетел, а подигравка, притворство, оръдие и влиза в числото на „лошите табихети“. Писал е г. Икономов под влиянието на „най-живото въображение“ и със затворени очи като намерил достойнство у себе си, намира го и у други, без да иска да потърси у себе си и онова, което той приписва на онези, кои убили „волята и енергията“ на действител[ните] членове на Дружеството - без да вижда у себе си поне част от оня небългарски характер, за който в язика на наша народ има пословица: гарван гарвану очи не вади. Ако не беше туй у г. Икономова, то българските работи в Браила, като: Книжовното дружество, народното училище и женското дружество - щяха да захванат едно от най-характеристичните места в „Пътните му впечатления“. Ала, види се, Браила не е таквоз стъпало от стълбата на г. Икономова, каквото е било Търново напр. за други. . .
       Тъй, но тук работата не е за табихетите на г. Икономова и софизмите на адвокатската му статия, а за туй да се даде що-годе по-истинско понятие на народа за Българското книжовно дружество. Затова при всичката си сравнителна слабост пред г. Икономова, с най-голямо смирение си задържам ред повтором да разправя г-му по-надълго същите причини на неуспеха на Дружеството; а сега ще си позволя да кажа няколко думи връх една само от тях, разкриванието на коя ще принесе голяма полза на Дружеството, ако думите ми се земат във внимание от г-да представителите на събранието сега на 1-ий октомврия; толкова повече като те, сир. думите ми, няма да надминат ни най-тъпото въображение, а ще бъдат основани връх точките на Устава.
       В устава на Бълг. кн. др[ужество], гл. II, чл. 2, казано е и писано: целта на Дружеството е да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване. С тая голяма цел Дружеството се основа в Браила и днес е в третята година от съществуването си. Питам, дали то днес е могло поне да стъпи в пътя към целта си и дали ще достигне един ден да отговаря напълно на тая висока цел?
       За да можеше да стъпи в пътя към целта си, Дружеството трябваше в двете си изминали години да се съобрази с устава, когото си е дало като свят законник за управление на делата си - законник одобрен и потвърден с подписите на представители от сичките му членове на първото главно събрание, отворено на 26 септемврия 1869 в Браила, под председателството на Одеский представител г. Пашова. Думам, не се съобрази Дружеството с устава си, защото работата, която трябваше - според устава - да извърши в два месеца, едва я извърши в две години, тъй щото в самото си начало уставът се вижда занемарен и деятелността, коя се изискваше за точното и искрено постъпване в делото, беше една от най-фалшивите. А за да не могат да влязат в изпълнение главните точки на устава беше тая фалшивост. А веднъж престъпени главните точки на устава, то е последвало престъпане на целия устав на Бълг. кн. дружество.
       И тъй, дето не можа Бълг. кн. дружество да се засили в разстояние на две години и да работи съобразно с устава си, главна причина е, че не можеше да се постъпи по най-важните му точки, а работата се почна, да кажа тъй простичко - по шарлатански.
       За доказателство на това нека разгледаме само ония точки от устава, кои, като сама душа на Дружеството, се отнасят до способността и достойнството на действителните му членове, кои само можеха да дадат живот на Дружеството.
       Като оръдие при основанието на това Дружество се счита г-на В. Стоянов, който после се избра за действителен член под название и деловодител на Дружеството. Други двама действителни членове се назначиха г. В. Друмев и г. М. Дринов. Последния е избран с условие да си живее там, дето му е заниманието и на втората година той се отказа от заплатата, що му се бе определила от Дружеството в полза на неговото материално замогване. Дружеството се отвори в Браила. Двамата от действителните членове, г. В. Стоянов и г. В. Друмев, трябваше да развият оная деятелност, коя се изискваше от основните точки на устава. Г-н В. Друмев беше под непосредствено управление на г. Стоянова, който се счита за самият ръководител и управител на Дружеството. И тъй при самото започване на работата, сичко гледаше на способностите и деятелността на г. Стоянова.
       Пита се сега дали тая личност притежава ония способности и деятелност, за да се постъпи съобразно с главните и основни точки на устава? Да видим.
       От глава III, чл. 11 на устава в забележка е казано: „Всеки един от действителните членове трябва не само да си е свършил курса на науките в някой университет или в друго подобно висше заведение, или да се е отличил вече на книжевното поприще, но и да бъде известен с добрите си направления и характер.
       Далеч от сяко пристрастие към личността на г. Стоянова, а само и само, както вече казах, да дам едно сведение за самата същност на работата, земам да разисквам тия някои главни точки на устава на това Бълг. кн. дружество, кое ни се обещава „да разпространява всеобщото просвещение у българският народ“.
       И наистина, за да може да се постъпи по високата народопросветителна цел на това Дружество, изисква се непременно действителните членове да бъдат такива учени и нравствени мъже, каквито ги определя горнята забележка от 11 чл. на устава.
       Г-н Стоянов, като действителен член на това Книж. дружество, може ли ни показа своите титли от „някой университет или друго някое висше заведение“, дето да си е свършил курса на науките? Или пък да ни посочи съчиненията си, с кои да се е отличил в книжевното поприще?
       Ако г. Стоянов се лишава от тия преимущества и качества на един учен мъж, то той е избран за действителен член на Бълг. кн. дружество и после наречен уредник на „Периодическото списание“ противозаконно на устава на Дружеството.
       Може г. Стоянов да е „известен с добрите си направления и характер“?
       Да видим и това.
       Г[-н] Стоянов преди три години, като дойде във Влашко, представи се при тукашните българи с едно обявление за някакво си негово статистическо съчинение за Българско, което обявление се и обнародва в един от броевете на издаваната тогаз „Дунавска зора“; чрез това обявление г-му събра от простодушните българи, като земаше по една рубла предплата за секи еккземпляр, доволно количество пари (от Браила само до 100 ав. ж.) и днес - ето три години са - знаменитото мнимо съчинение на платоническия литератор не излиза на бял свят. Види се, че г. Стоянов не е имал написани и не е написал нито първите редове на статистическото си съчинение, а просто с обявлението си е искал да събере стотина-двестя жълтички и е излъгал народа. Инак, ако г-му имаше нещо написано, то в разстояние на три години как-как щеше да го издаде, за да се отличи в книжевното поприще; или пък ако е похарчил хорските пари, то щеше поне да обнародва отломъци от интересното си съчинение в „Периодическото списание“ на Бълг. кн. дружество, нещо, кое можеше да направи г. Стоянов, без да похарчи счупена пара̀.
       Това не препоръча никак г. Стоянов за „известен с добрите си направление и характер“. Но кой зой знай? Може хората с парите си да са убили волята и енергията му!
       Друг един факт, който още по-добре характеризува честността и безкористието на г. Стоянова, е преводът на завещанието на покойния Т. Миланович, с което родолюбивия благодетел оставя почти сичкия си имот за училищата свищовско и браилско. Завещанието трябваше да се преведе от български на немски, и таз работа през Браилския австрийски консул падна в ръцете на г. Стоянова, за която и г-му зе, както казват хората, 80 ав. ж., а както сам той изповядва - 40. Да повярваме г. Стоянова и земем за вярна последнята цифра - но и тогава трябва да бъде човек най-низък, най-безсовестен, за да приеме такава сума от парите на двете сюрмашки училища, за превод, който няма повече от 1/3 печатан лист. Секи знае, че за най-добър и най-мъчен превод не се плаща повече от 4-5 ж. за печатан лист; а ако времето на г. Стоянова е било тъй скъпо, то трябаше да остави другиму тоя труд, и работата щеше да се свърши най-много с 5-6 ж. - дору и без заплата, като е за обща полза. Но г. Стоянов не е искал да изпусне такъв келепир и старал се е сам да земе тоя голям труд на себе си.
       Не зная как препоръчва това г. Стоянова пред „миличкия му народ“, но без труд и неправедно се печелят пари само в гората.
       В длъжностите на действителните членове в устава гл. VIII, чл. 35 е казано:
       „Действителните членове трябва: a) да гледат да доставляват навреме нужните материали за „Периодическото списание“, както и за „Сборникът“, за да могат тия списания да излизат на свяг редовно - според член 2-ий на устава, дето е узаконено щото Дружеството да има два органа: един „Сборник“, издаван „два или три пътя през годината“, и друг „Периодическо списание“, който да „излиза редовно, засега най-малко веднъж в месеца, на известен формат и големина“.
       Според тези точки на устава, от Бълг. кн. дружество, освен „Сборникът“, който остана мъртва буква, изискваха се за първата година 8 и за последнята 12 книжки само от „Период. списание“, а издадоха се едвам само три. Причините на това бяха изпървом, че нямало в Браила печатница (тогава се не споменуваше за средства), а сега, че няма средства.
       При всичко че в едно обявление от 26 майя 1870 г. Дружеството явяваше, че са отстранили всички пречки, що възпирали издаването на „Сборникът“ и „Период. списание“ - при сичко това нека предположим, че средствата са причина, дето от „Сборникът“ не се издаде ни една книжка, а от „П[ериодическо] списание“ само три - но тогава могат ли ни показа г-да действителни членове написан от тях и събран от други учени материал за 20 книжки, кои трябваше да излязат през миналите 20 месеца, за кои печатните членове, а именно г-да В. Друмев и В. Стоянов си зеха платата без никакво угризение на съвестта? В третата книжка на „Периодическо списание“ редакцията известява, че има доволно написан и събран материал, но съществува ли действително този материал и, ако съществува, такъв ли е, какъвто трябва за едно списание, кое ще разпространява всеобщото просвещение у българския народ - това никой не знай. Страшно е да не е като статистическото съчинение на г. Стоянова!
       Както и да е, народът има за две години само три книжки от „Периодическо списание“ и тези книжки му струват освен заплатата на дейст[вителните] членове по 20 ав. ж. на месец, още около 1000 други жъл[тици], разнесени за поддържането на туй тъй многоплодовито Бълг. кн. дружество.
       В истата1 VIII глава, чл. 35, под буква е на устава е казано: дейст[вителните] членове „в къщата на Дружеството да отварят беседи, в които да държат лекции, декламации и пр[о]ч. според чл. 2 под буква д е определено какви беседи и лекции тряба да държат дейс[твителните] членове в Браила; тези беседи и лекции ще бъдат връх различните отрасли на науките, изкуствата и художествата“.
       Да ми простят невежеството г. г. действителни членове, но за мене е неизвестно туй време, кога те отварят беседи, държат лекции, декламации и проч., при всичко, че аз желая д ачуя нещо от наука, изкуство и художество, особено нещо от статистика за отечеството си, нещо от онез изкуства и занаяти, с кои без никакъв труд се печелят пари. Ако е известно туй време и на самите действителни членове, то умолява се г. Стоянов, като е управител на Дружеството да ни каже кои науки, изкуства и художества е изтащил, за да си даде свобода да държи беседи върху различните им отрасли. За това трябва да бъде човек добър специалист, или пък голям енциклопедист. А г. Стоянов, ако мисли да държи беседи и лекции връх предмети, които той е само чул или видял, то тогаз той лъже себе си, лъже в същото време и своите добродушни слушатели, и аз смея да уверя г-на Стоянова, че няма честен и истински учен човек, който би смеел да каже, че е в състояние да държи лекции „връх различни отрасли на науките, изкуствата и художествата“ - нещо, кое се отдава тъй лесно на Бълг. книж. дружество, олицетворено в личностите на г. г. Стоянова и Друмева.
       Дотука от всичкото, що казах, явно е, че както тази важна точка, тъй и другите гореказани, са съвършено злоупотребявани и престъпени при самото започване на Бълг. кн. дружество. Следователно, не българския характер, не завистта са причина, дето Дружеството не можа да влезе в пътя на целта си и да достигне какви-годе утешителни резултати, а големите злоупотребления и престъпления на устава. Колкото и да се старае Дружеството да отстранява другите пречки, не ще може да напредне, доде се не сдобие с такива действ[ителни] членове, кои действително да притежават знания и способности, способни да отговарят на познатата си специалност на високата народнопросветителна цел, коя Бълг. кн. дружество си задава - цел, коя само една Академия наук може да си зададе: защото като се обещава Бълг. книжовно дружество или сѐ едно г. Стоянов (г. Стоянов в никакъв случай не отделя личността си от Дружеството) да разпространява всеобщо просвещение у българският народ, това всеобщо просвещение за един народ заключава в себе си всичките науки, изкуства и художества. А имаме ли такива специалисти по различните отрасли на науките, изкуствата и художествата, това трябваше да се мисли при съставянието на устава и избиранието на действителните членове. А не да думаме сега, че хората убили волята и енергията на онез г-да, кои мислят Българското книжовно дружество за Академия наук.
       Доста сме си вярвали, че с голи думи ще можем просвети народа, доста сме лъгали бедния народ, да му земаме париците, а нищо добро да не вършим за него: да му се обещаваме, че ще го просветим, без да бъдем само просветени с науки, изкуства и художества.
       Но целта на г-на В. Стоянова, за която е писана и статията на г-на Т. Икономова, не е целта на Дружеството. Затова с втори случай ще [се] постарая да направя и нужната за осветление аналогия на тия две цели.

 

 

Браила, 29 септ. 1871

 

 

 

---

 

1 Същата.

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]