Р у с ч у к,   11   д е к е м в р и я

       Ура-а-а! Свалям си шапката и благодаря бога, като виждам, че не сичко е още умряло в нашият нещастен и поробен народ! После няколко време мълчание от страната на нашите пламенни и искрени народни защитници, ние с радост посрещаме днес първият брой на „Знаме“ и бързаме да присъединим своят глас с гласът на свободата, с гласът на истината и с гласът на нашето може би твърде близко бъдеще. И така, да живее българският народ! Да живеят неговите свободолюбиви синове! Да живее сяка здрава, честна и справедлива душа! Но да извинят читателите ви това мое възхищение, което аз изказвам в такова едно време, когато секи от нас би трябало да посипе главата си с пепел и в отчаяние да каже на своят народ: „Не! чашата на твоите страдания е отдавна вече препълнена, но ти, види се, не си способен за друго нищо, освен да бъдеш роб и да търпиш на шията си такъв унизителен хомот, какъвто не би търпели и най-мирните животни." И наистина, като погледне човек на днешньото наше положение между народът, то твърде лесно ще да се убеди, че на пътят на младите, на здравите и на надеждните елементи за нашето бъдеще лежат препречени такива обгорели и гнили кютуци, които дълго време са пречили, па и днес още пречат на нашите прогресивни движения в пътят на пълното народно освобождение. Освен оная варварска стихия, на която съществованието е основано на нашите народни нещастия и на която правителството секи ден, секи час и сяка минута увеличава се повече и повече тия нещастия, ние имаме пред очите си, в лагерът на своите противници, почти сичката оная част от нашият народ, която, като е обезпечена материално, обезпечена е донейде и от оние безчовечни насилия, които търпи нашият ограбен, полуубиен и беззащитен брат селянин, и която освен това е противна на сяко едно улучшение¹, което би избавило народът ни от нейните прави и косвени експлоатации. Да, вие сте казали право в първият брой на вестникът си, че „революционният дух е покрил вече нашата народна нива и че тая нива отдавна вече чака своят жетвар“; но аз мисля, че ако да не би били тие клапи, с които е спънат стопанинът на тая нива от своите всевъзможни мирски и духовни чорбаджии, то острата коса отдавна вече би разчистила България за други, още по-нови и още по-човечески идеи, нежели идеята за изтреблението на нашите диви и груби угнетатели. Но както и да е, а ако моята вяра в освобождението на народът и да не е основана на такива патриотически начала, на каквито въобще основават своите надежди нашите поклонници на цивилизацията, нашите апостоли на дуализмът и нашите пророци на мирният прогрес, то аз имам доста причини да вярвам, че силата на личната свобода, която е захванала вече да се разпространява между нашето младо поколение, при сичките „благонамерени“ спънки от страната на нашите филистери-политици, не ще се забави да произведе онова желано и толкова години очаквано действие, за което европейският печат дрънка още от времето на Возточната война, но за което у нас е било невъзможно не само да се пише, но и да се спомене публично. С други д/ми, аз вярвам, че времето за нашата свещена и отчаяна борба за свобода е настанало вече и че денят за народното отмъщение тропа на вратата на разкапаната вече Османска империя, ако нашият народ видимо и да е твърде равнодушен към своята горчива съдба и ако нашите окати слепци и да не желаят да поддържат това утешително явление в средата на новото българско поколение. А това е скръбно и възмутително нещо. Ето защо аз, при сичкото свое възхищение към революционното у нас движение и при сичката своя вяра в искреността на нашите истинно-народни деятели, не мога в това също време да не окая днешньото страшно и отвратително положение на своят народ; положение, което аз не мога да срещна на страниците ни на една човеческа история; положение, което, най-после, аз не вярвам да е претърпяло когато и да е и нашият народ. Оставете настрана оние явни и секидневни кражби, обири, насилия и убийства, които са станали не само на сяка една турска краста, но и на самото пияно цариградско правителство и които у нас са станали такова обикновено нещо, щото българинът е престанал вече и да се оплаква; оставете така също настрана и оная варварска система в управлението, с която това правителство е наумило в името на някакъв си закон да убие окончателно сяко едно човеческо проявление в нашият робски живот; оставете, най-после, настрана и оние наши неплатени и доброволни шпиони, предатели, убийци и експлоататори, които са стъпили на вратът на народът и които му не дават да вдигне глава и да строши веригите на своето унизително робско положение. Сичкото това е такова зло, което и ние, и народът сме в състояние да забележиме и да потърсиме лек за неговото унищожение. Но тука има друго едно още по-страшно и съвсем незабележимо зло, което във вид на упоителен лек се появлява у нас периодически, което потуля донейде болките и страданията на народът и което не произвожда никакво друго действие, освен [да] отлага окончателното наше оздравление на неопределено време. Това зло са били оние права и привилегии, които ни са се давали от цариградските шарлатани по побуждението на Европа в различни времена, но които решително никога не са били провождани в действие; това зло беше и онова недобросовестно решение на нашият черковен вопрос, което се извърши от правителството на идиотите, само и само за да потули и заячи отчаяното положение на раята и за да отстрани подвигите на нейните Хаджи Димитровци; това зло е, най-после, и днешният преднамерено пуснат слух, когото от някое време насам предъвкват нашите черни и бели чорбаджии и за когото аз тутакси ще да ви разкажа. Но преди да направя това, аз ще ви се помоля да се не смеете. Пред тая безсовестна лъжа, пред това подигравание с най-свещените предмети на един народ и пред това низко, презрително и шарлатанско доброжелание от страната на нашите обезумели угнетатели секи един смях и сяка една шега тряба да млъкнат. Тука се не говори за някакъв си хатихумаюн, след написванието на когото държавните шарлатани на Турция се уплашиха и го скриха под миндерите на своят миропомазан дембелин; тука се не дава някакъв си ферман на Българската екзархия, след обнародванието на когото настана нова ера от страдания за нашият продаден народ; тука се говори за такива нови права и привилегии, които, разбира се, никога няма да се осъществят, но на които само единът слух ще да тласне няколко години назад нашето политическо освобождение. Да ви разкажа сега натурата на тоя слух.
       В кръгът на нашите мезлишки² политици, пастири и чорбаджии се говори, че сойтариите³ на н. в. султанът, по съветът на просвещена Европа, като се уверили вече във верноподанството на българският народ, са решили да възобновят неговото политическо съществование на основите на вашият букурешки (?) дуализъм и да венчаят за български цар първородният син на Абдул Азиса. Тоя политически сън тие подкрепяват със следующето разсъждение. Султанът се е решил твърдо да остави след смъртта си престолът на своят син Юсуф Изедина, но защото го е страх да не възбуди с това фанатизмът на улемите⁴ и на дервишите5 и да не произведе някакви си читашка революция от страната на Мурадовата партия, то по съветът на европейските дипломати, а особено на генерала Игнатиева, е наумил да употреби за орудие в тая политическа операция претенциите и заслугите на българският народ. Тая операция ще да повдигне кредитът на държавата, ще да избави нейното правителство от финанциално банкротство и със силите на един 6-милионен предан и способен народ Турция не само ще да държи в ноктите си Сърбия, Румъния и Черна гора, но ще да „турне на респекта“ и Австрия, която е изстинала вече към своите стари аркадаши⁶, и Русия, „която рано или късно ще да поиска да напои своите казашки коне на Босфорът“. Освен това, като се даде такава една свобода на българите, то Турция ще да бъде обезпечена вътрешно от сяка една революция, а вънкашно ще да добие голямо влияние в семейството на европейските държави. С една дума, дуализмът ще да възкреси Турция и мюсюлманството ще да живее в Европа до Матусалови години. Разбира се, че сичкото това донкихотско бълнувание не е нищо друго, освен един безосновен и безнравствен политически слух, който е пръснат само за „лаф олсун“⁷ по кафенетата; но ако разгледаме начинът, чрез който се той разпространява между верующите идолопоклонници, и ако подириме изворът, отдето той води своето начало, то тутакси ще да се убедиме, че той е пуснат с цел и че в него се крият важни дипломатически намерения. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че турското правителство предвижда каква попара ще да му забъркат славянските народи на Балканският полуостров и каква роля ще да играем ние в това отношение, затова е пуснало по нашите места из устата на дунавският валия⁸ тая подла и гнуснава подмама. И така, аз смело мога да кажа, че банкротите са наумили да си играят с назе като с деца, но че тие няма да излъжат другиго никого, освен сами себе си. Но да оставиме шарлатаните да проповядват свещените дуалистически лъжи и глупците да вярват благите намерения на сакатите цариградски мозъци и да ви разкажа за едно произшествие, което е за нас много по-важно, нежели вопросът за престолонаследието в Турция.
       Нещастните и съвсем невинните мъченици Сава Геренов и Митьо Радославов се осъдиха вече от турските безчовечни закони и изпроводиха се на заточение: първият на 5 години в Ерзерум, а вторият на 3 години в Кютая. Когато тие два младежа се закарваха на железницата за Цариград, то бяха отвързани, защото, по причината на двегодишни мъки и изтезания в русчушката темница, тие не приличаха вече на хора, а на сенки, които, видеше се, се държат на краката си само и само за това, за да изпият последнята чаша на своите страдания. Но дано черната съдба, която ги е преследвала в цветът на годините им, бъде барем сега дотолкова милостива за тие наши братя, щото да ги запази на чужбина дотогава, дордето достигне до тях гласът, че тяхната мила България е свободна вече. Друго аз не мога да пожелая повече на тие нещастни наши мъченици.
       За зверствата, които са се извършили в едно твърде кратко време в нашият благоденствующи Дунавски вилает, ще да ви пиша до неделя.

[в. „Знаме“, г. I, брой 2 от 15 декември 1874 г.]

---

¹ Подобрение.
² От меджилис (тур.) - съвет.
³ Шутовете.
⁴ Учените.
⁵ Членове на мохамеданска религиозна секта.
⁶ Приятели.
⁷ Да се каже нещо.
⁸ Управител на вилает (най-голямата административна област в турската империя).

върни се | съдържание | продължи