ДАЛЕЧ...

Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна
и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.

 

Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух -
просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.

 

Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви
и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.

 

Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват стрех и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.

 

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна -
и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи