Накрай полето, дето плавно
слънцето стрели
в марни валози потокът с вълни
приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в
девствени недра
- виши колони непреклонни успокоената
Гора.
Там дремят приказки старинни, там
тае звънка тишина
и в безответните й скути, като
вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на
многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират
морните криле.
И знае пътникът утруден, че в презнощ
тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на
миналото повестта,
взори низ глъхнали присои, далек
от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът
ласкав и любим,
а денем, лик когато свежда над
примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро
спящи навсегда.
Че дълги дни към хубост вярна в
небег безцелен устремен
той вред в полето е настигнал следите
на предвечна тлен
и сам е свърнал - на Гората в съкровищните
самоти,
последна радост да изведа, последна
скръб да приюти...
Накрай полето, дето плавно излъчва
слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни
приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в
девствени недра -
>виши колони непреконни успокоената
Гора.
Стихотворението „Гора“ е публикувано
за първи път в сп. „Смях“, г. III, бр. 110 от 29.IX.1913 г.
върни се | съдържание | продължи