ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ

Mon ame est une Infante...
ALBERT SMAIN

 

 

 

* * *

 

 

...И там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан,
на вярна стража спрян, един чертог старинен,
един чертог зловещ виши безгласен стан.

 

В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса.

 

Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
и никой ведър час там радост не обажда,
че никой сребрен рог там празник не вести.

 

Понявга само в сън безсилен лъх повява,
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...

 

 

 

* * *

 

 

Кой изхлипа в пустошта
на замлъкналите зали?
Тишината ли пожали
свойта пръвна яснота?
Кой на кулата възлезна
и с копнеж ръце простре
към притихналата бездна
на неверното море?
Кой в градината стаѝ
дъх под черните заслони?
- Своя бряг луната гони
и безмълвие струѝ...

 

 

 

* * *

 

 

С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна - и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!

 

 

 

* * *

 

 

Де е той? - Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим -
ту искра̀ сърце ми озарява,
ту мрачѝ го мътен дим -
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.

 

 

 

* * *

 

 

- „Витае трета нощ над водната пустиня
и мрачните скали отекват странен тътен,
за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

 

Дойди и разстели коса дълбокорунна
на мойте колена, - привел чело над тебе,
аз кротко ще приспя със лютна среброструнна
великата ти скръб пред незаслужен жребий.

 

Загледано към нас през сплетените клони,
небето ще разкрий предвечната си слава
и твоята звезда несетно ще отрони
то в тихото море на тихата забрава.

 

Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
отпада дивен взор, от сластен дим помътен -
витае трета нощ над водната пустиня,
а мрачните скали отекват странен тътен.“

 

 

 

* * *

 

 

И когато завърши тринощното бдение
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.

 

Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мръчните зали на мрачен позор.

 

Тя жаднее - и в мрака, под сводове каменни
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.

 

Като му̀хи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.

 

Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.

 

 

 

* * *

 

 

Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда -
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна -
пламък и гръм небеса разлюляха...
- Аз пих сладостта на упойни треви...
„Плаха царкиньо, заспи, забрави -
                                                    заспи, забрави!“

 

Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни вълни заридали -
ридаят те с твоята мъка несдържна...
- Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви...
„Тъжна царкиньо, заспи, забрави -
                                                    заспи, забрави!“

 

Бяла вълна ще отмие -
следите на черната сласт -
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна...
- Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
„Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави, -
                                                    заспи, забрави!“

 

 

 

* * *

 

 

..........................................
..........................................
Денят издига златен щит
над увирените води. -
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят...

 

Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!

 

С невинен смях сърцето чака
дори и смътни мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне...
Царкинята в надежди тръпне!...

 

 

 

* * *

 

 

И ето - отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лучи,
и ето - отново над нея, печална и строга,
последната нощ се надвеси...
- Морето мълчи.
О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
- Морето бездушно мълчи.

 

Умора надмогва безсилните свилни ресници,
дим мътен пребулва изгрели за радост очи
и смъртно встревожени вечерни птици
пищят пред незрими завеси...
- Морето мълчи.
О, смърт умирителна, смърт утешителна, де си?
- Морето бездушно мълчи.

 

 

 

* * *

 

 

Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи