***

ПРЕЛИВАТ се мълком денят и нощта...
Де спира той морен? - де буди се тя?...
Мъгли подранили притискат духът.
Отдавна е слънцето чуждо за мен,
аз вечно ще бродя из път затъмнен.
Ех, как е нерад и пустинен тоз път!

 

Едничките гарвани с морни крила
долитат и чезнат из сива мъгла...
О, кой ще ми чуе зо помощ викът?
Отдавна са хората чужди за мен,
аз толкоз съм млад и съм в скръб потопен.
О, как е нерад и пустинен тоз път!

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи