СПИ ГРАДЪТ

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

 

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

 

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

 

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

 

Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?

 

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

 

 

 

 

 

Публикувано за пръв път в сп. „Съвременна мисъл“,
г. II, кн. 3 от 15.IV.1911 г.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи