„...като очакваше за това
неумолим и страшен съд.“

Сега си вече старец. Безвъзвратно
от царството съдбата те разлъчи.
И птичето на властта, което
разливаше из жилите ти сила,
сега не в твойта чаша пламенее.
Десницата, държала меч, трепери
под тежестта на пачето перо
и с гробен хлад те расото обгръща.
Като муха досадна мисълта ти
върху меда на земното кръжи
и същи варламит презрян се мъчиш
да снемеш бога в тленните неща,
наместо да се възвисиш към него,
тъй както учеше Паламас, тачен
като светец от всички знатни гърци.

Но всуе, Кантакузине, проливаш
сълзи за зазорените градища
и за обезлюденото поле;
девиците озлочестени, всуе
оплакваш с осквернените светини
и царството, което ти раздаде
като погача срещу свойте скверни
съюзи. О, недей се оправдава,
загдето агарянците изпрати
земята българска да опленяват
и младенци в синджири да заробват;
юначния Момчил недей охулва,
затуй че корабите на Юмера
подпали край морето и със твоя
съюзник-антихрист срази се първи.
За всяко оправдание е късно.

Че който въжделения високи
преследва тук в съюз със сатаната,
в геената ще бъде много скоро
завинаги под неговите грижи.
А колкото до трона, както ти
успя да го заграбиш с чужда помощ,
така и теб чрез сделка с чужденци
от него те свалиха: още някой
пореден заговор и чужденците
(дори без някого от вас да питат)
докрай самото царство ще обсебят.