Кога успя в сърцето ти, поете,
гнездото си да свие мерзостта?
Какви са нейните пера? Блестящи
като пауни в монастирски двор?
Приветливи и прости като врабче
цвърчене в покрива? Или безцветни
като застинал поглед на мъртвец?
На хищник ли е клюнът ти губителен,
или на пойна птица? Неусетно
ли става всичко туй, или за миг?
Боли, или е сладко? Ах, поете,
мой двойнико, как времето разделя
и братя същи в мислите, дотам,
че себе си не можеш да познаеш!...