Тленното тяло човешко е като речно корито:
Времето с бързеи мътни в него без милост дълбае,
Сухо дорде го остави и бездиханно под зноя.
Свеждаме от бреговете цвят - упования бели, -
Търсейки талвега, който в устие светло и вечно
Семе от нашите мъки ще отнесе и посее.
Две времена живота ми в две посоки отнесоха,
Като престъпника, вързан в два коня, шибнати бясно.
Първото време звучеше вдън спотаения екот
Меден на медни камбани, от мюезини погребан,
С вой на чакали, които от минаретата плачат.
Тръгнал назад, за да диря славата негова, стигнах
С кон до Дубровник, преплувах залива венециански
И през Анкона догоних Вечния град. Тук под расо
Западно, схизматическо, аз схизматици нарекох
Своите братя по име, търсейки помощ, с която
Старата българска слава изпод смрадта агарянска
Да възкреся. Всички царски прагове моите стъпки
Чинно целунаха. В руските степи чак бродих, потеглил
Все по браздата от моите прадеди, там издълбана
С горди дела. Но славата нивга не се спотаява
В мъртвото минало. Чака, който е слава заслужил,
В бъдното тя. И под тия ангели снежнопорочни,
Белия мрамор карарски с дипли безброй огънали,
Времето беше отишло много напред и отминало
Бе пролетта на цъфтежа, в тлен сладострастен разлято.
(Как мимолетно е всякога времето буйно на славата!)
Тъй двата коня на времето яхнал, останах без време.

Чужд беше гробът, разтворил двери за моето тяло,
Чуждо бе името, скрило моето под саркофага си,
И не можа да завърже възел от моите пътища,
Дните ми земни, развени под ветровете, които
Скитските степи загръщат в прах от копита разгулни,
За да напълнят с посока на италийския кораб
Мачтите. А между двата вятъра, разпната, стене
Моята родна България: третото време очаква
Тя, за да върже на възел двете предишни и тоя
Вътък на слава, разсечен помежду двете посоки.